РАЗГОВОР С ХАСАН ОТ СЕЛО КОРОВА
– Тези песни що си ми казал, от кого си ги научил?
– Научих ги от амижето (байно) ми, който беше прочуен песнопоец на секъде по нашите села. Той знаеше и много други песни, но не можах вред (всичките) да ги науча. Знаеше и една песна, която, когато я пееше, траеше три дни и три нощи. Аз имах много мерак да я науча, но не можах, че беше исафтан дишери (необикновено) голяма. Още ма е много яд, че не можах я запомне, но що да правя, че Господ не ми е дал толкоз ум, колкото дал на амиджето. Много пъти ми я казуваше, за да я науче, но после като виде, че неша мога да я науче, плачеше и думаше: – “Ах! Докога съм аз жив ша се славет нашите дедове с тази песна, която изпели нашите царе. Като умра яз, със мене заедно ша загине и песната, която останала и са сохранила между нас да са пее от толкова неброене години, а сега може от гюнефете (греховете ни) повелил Господ да загине”... Та и ти ли са чудеш бе чорбаджи, колцина други са се чудили като тебе! Зер ние не сме (Нима не сме) били като вас кабадани (юнаци), затова и Господ ни е давал сила на ума, та лу що чуехме, запомнювайме го, като как ти писуваш на книгата, тъй и аз съм писувал на умът си, онова що съм слушел. Абе и това е от Аллах (от Бога), за да се учюва (съхрани) нещо от нашите дедове. Имал съм толко мерак на песните, щото само еднош да чуех некоя песна, лу колко (колкото) голема да и да била, записувах е като на книга. Затова са е чюдил и дедо ми, и ми е думал, че съм бил като него на умът. Ние сме имали мерак на песните и драго ни е било да ги слушаме, но сега нашите момчета нещат да знаят, защото хми (им) кажуват ходжите, че е гюнеф да пеят песни, а и кой пея, имат го за безверник. Преди 5 години дойде в селото един хоже от Арчелебийско, по времето на рамазанът. Той тимбих (разпит) усторил на нашите ходжи, кой пея песни да го не пущат на джамията. Тога и на мене тимбих усториха да не пея. Три нидели ни отидох на джамията, и от тога вече ни съм пел. Сега само на тебе що казах (песните).
– Как ти е казувал дедото песните, та си ги научил?
– Той ми казуваше, че негов дедо, от когото той изучил песните, заръчал му бил и го приклел, че не ще има хаир, ако не ги каже на друг, който има мерак. Сека вечер ми казуваше и за малко време научих, колкото песни знаеше.
РАЗГОВОР С ПОМАКЪТ ХАСИМ ОТ СЕЛО ЧАВДАРЛИ,
ПАЗАРДЖИЙСКА КААЗА, ОТНОСИТЕЛНО НАРОДНОСТТА
– Благодаря ти много амиже, че ми исказа толко песни, които са от годините още на нашите стари дедове, и са ги запазили досега за техен ихтибар (почит), но сега ша та питам и за други работи и ти са моля да ми кажеш.
– А бе, чорбаджи, питай ме каквото сакаш, и онова що знам, ша ти кажа. Аз от сега та имам като брат, чунки бакшишът що ми даде, падна ми като от небето, като от бога, та да си купя жито на децата да поминат барем две недели, а сетне аллах кирим (бог е милостив). Ако ми веруваш чорбаджи, оставил съм децата си с 10 оки жито, ... но докат са върна дома си, ща има ли що да ядат децата, и аз не знам, че остави моите деца, но и на синът ми децата аз ги храня, че е на кура аскери (служба по жребие) вече от две години.
– Има господ, амиже, за сички и за тебе. А знаеш ли или чул ли си, вие помаците как сте дошли и сте се заселили в планината Доспат.
– Кога дедо ми ма учеше и ми казваше песните, разплакуваше се и ми думаше, че едно време нашите дедове били най-прочуените по земята за юнаштвото си, и тие седели на край земя. Техният войвода, Помаша юдица, назоваем, бил фъркат като пиле, та ходил дур по небето, та лафувал с бога, който му дал изим (разрешение) да ходи и на Юдинската (самодивската) земя, та го учили юдите (наречници – самодиви) на секакви занаяти, и най-вече, как да се бие, кога ходи на юрдие (на война). Той като ходил залюбил дъщерята на самодивския крал и се оженил за нея, та си я откарал в сарая. Един ден дошли мнозина в сарая му с плач, че немало место където всички да орат и да им пасе стоката. Той се зачудил какво да прави. Ханката му (Жена му) захванала да му думе, че е стига вече да седи на оная земя, но да си земе сабята и стрелата, да поведе юнаците си и да тера (търси) друга земя. Той послушал жена си и като закарал най-младите юнаци, моми и ханки (невести), от дето минавал, заптисвал (завладявал) и оставял негови войводи да управляват онези места. Които градове завладявал, турял им други имена, с каквито имена били градовете им на край земя. Тъй правел и с реките и с моретата, та на дружината му да се струва, че са си на край земя. На юнаците той бил войвода, а на момите и невестите, глава била жена му.
Като завладял много земя и му се додяло да ходи повече, попитал жена си, дали е добре да събере войводите си и да подели земята що е завладял, на девет големи града, да хвърли чоп и всеки войвода да управлява земята, паднала му се на чопът, а той да им е първ войвода и за секо нещо да се допитват с него. Ханката му (жена му) не станала каил (не се съгласила) и му казала, че трябва да ходи още по земята, дорде намери такава планина, каквато била юдинската (самодивската) планина. И нея като завладее, тамо да се засели, да построи градове и села, а другите войводи да се заселят по полето, а той в планината, и както на край земя войводите живеели в планината при самодивската краля, та се допитвали до него и се учели от него на всичко.
Затова той послушал ханката си и терал такава планина, дорде дошел в Доспат, която тогава била пуста, но той изградил градове и села, та я заселил и за спомен от оная планина в крайна земя, нарекъл я Бела гора и Белюр планина. И като се заселил в нея, започнали да идват от край земя самодивите и учели човеците на секакви занаяти. После захванали да вярват, че сам Господ слязъл в планината и учел човеците на всяко нещо. А от онойзи войвода Помаше, сме останали ние и закачаме от помашкия сой. Че когато ние сме имали царе, от нас по-юнаци нямало, защото ни помагали самодивите. Но пак, казваше дедо ми, когато и да е, ще се завърнат за нас онези златни години, в които пак нашите синове ще показват юнаштво, с което ще плашат всички.
– Когато са дошли нашите дедове по тая земя, нямали ли са те писмо и китапе (книги)?
– Ама чорбаджи, какво ме питаш? Дума ти казувам, че тие били най учени от онова време. Дедо ми казваше, че тие си имали ходжи (духовници) които им колели курбана и им казвали какво ша стане. Тяхната вяра имали много книги, но които били най-почитани били пет, които ги пели, когато отивали на юрдия и когато ги нападало некакво зло. Ходжата пеял и колел курбанът на бога, а моми свирели със свирки и служили. Ако сакаш чорбаджи вярвай, че онова време нашите дедове били най-учените по земята, и другите сички дохождали , та се допитвали до ходжите им за секакви работи.
– Чул ли си нейде да е имало скоро от онези книги или китапе?
– Дедо ми казваше, че такива китапе имало в секо село в Доспат, дур да станат кауре (преди да станат неверници). Тогава нашите душмане, като ги надвили нашите дедове с вярата, която никой юнак с никакво юнаштво не можел да достигне, най сетне зафанали да горят онези наши книги с техното (нашето) умение (наука). Тогавашни наш цар издал заповед, у кого се намерят онези стари китапе, ще го накажат със смърт. Тогава едни се противили на царската повеля, дори кавга устроили, но царят спомогнат от душманите, ндвил им и ги разгонил. И те предпочели да оставят отечеството си, а не вярата си, и тръгнали по земята, а други скришом си чували старата вяра и китапите. Това го правели нашите душмане, не че ги е било грижа за нашите дедове, но да достигнат с вярата онова, което с юнаштво не могли и да се запази почитта към нас, че всичко от нас е излязло (Неяснотата в изказа е според оригинала!). Но пак ще дойде време, когато нашите дедове пак ще си върнат нашата слава, защото и Господ не е съгласен да страдат толко онези, от които всичко е зависело на земята.
– Сега не знаеш ли да има скриени нейде такива китапе?
– Може да има скриени нейде по земята, за да не ги найдат душманите. Сега има вече 5 години от как ми е казвал един от село Дьовлен, че като правил къщата си, изкопал един сандък от куршуми, в който нямало нищо друго, а само 5 китапе от кожи, които, като ги извадил, показал на хожата. Той му рекъл да ги чува (пази) харно и да не ги дава на никого, дур дойде некой да ги тера от Московската земя, за които ще му даде много пари и ша има голяма почит, че са намерили дома му такива стари китапе, още от онова време, когато биле на край земя нашите дедове. Приятелят ми, както го учил хожата, до ден днешен ги чувал в сандък, закопани на едно място в къщата. А от как ги е изкопал (намерил) от земята, може да има вече 20 години. Друг един приятел от село Баня ми казваше, че като орал на нивата си, намерил една малка пещеря, в която имало много човешки кокале, а сред тях имало едно малко сандъче от желязо, в което имало златни пръстене, наушници и гердане, и два много големи китапа (книги). Китапете ги оставил и закарал хожата от селото да ги види и да ги прочете. Хожата не можал нищо да познае (прочете), затова се ядосал та запалил огън и ги изгорил. Казал му че (книгите) са още от каурските писания и ако ги найде некой каурин (гяур), ша ги прочете и ша се научи, че и тие имале едно време царщина, което не ще е добре за турците. А златото претопил при един куюмджия (златар) в Пазарджик и си направил такъми (накити) за ханката си. И тъй чорбаджи, по нашите села трябва да има на много места стари китапе, заровени в земята или скрити по къщите, но чинки нема кой да ги тера, тъй си таят по кюшетата. Едно време имало много повеке, че хожите не ги горели, а сега много приятели са ми казвали, че са намирали такива китапе, но нашите хожи ги са горели.
– Господ та е амижа, максус пратил (Господ те е байно, нарочно пратил) при мене, за да куртулисаш (спасиш) нещо от онези златни години на нашите дедове, а през тебе вие помаците да си дотъкмите (придобиете) онзи ихтибар (слава), който сте имали едно време. Затова ти се моля, от сега нататък да питаш за такива китапе и да идеш нарочно в село Дьовлен, и колкото дни се забавиш по тая работа, ша ти платя за секой ден гюнделък (надница) по 6 гроша, а ако направиш да искараш ония китапе, и ако са от онези китапе, на които са писани песните на нашите дедове, ша ти дам бакшиш, до 1000 гроша.
– Арно бе чорбаджи, аз ша хода по село за един месец да питам за такива китапе, и ставам каил (и съм съгласен) да ми платиш по 6 гроша гюнделък, а ако кандардисам приятеля си от Дьовлен да ми продаде китапите, тога какво да правя, че нямам жито за 20 гроша в къщата си, а без пари може да не даде, а може и скъпо да ги тера (да иска).
– Ти гледай само да го кандардисаш да ги даде, а за парите тъй ще правим, сам той да дойде тука да донесе китапите, та каквото и да е ша са погодиме за апзарлъкът. Ако ли не може да дойде, тога ша направиш ти пазарлъкът и ша дойдеш до мене да земеш парите.
– Тъй чорбаджи бива, и сега за това ша са мъче, ша терам и по други села по достовете, но скоро не мога да дойда при тебе, че сега вейке по нашите села влизат в работа.
– Добре, но когато можеш, тога да дойдеш, само гледай да намериш нейде стари китапе.
....................
Разговорите са преписан от книгата на Иван Богданов “Веда Словена и нашето време”.
http://grigorsimov.blog.bg/politika/2009/10/18/razgovori-na-gologanov-sybirachyt-na-drevnite-nashi-pesni-ve.417975