Topic: Истината за Помаците !

[Rasate]

Moje bi da tova sa poslednite upraviteli bylgari na Bylgariq. Kogato Bylgariq zapo4vat da qe upravlqvana ot nebylgari( primer slavqni ) tq zapo4va da upada i pyrvoto carstvo popada pod Vizantiiska vlast.
 Togava dokato se poqvavat bylgaro-kumanite da osnovaqt vtoroto Bylgarsko carstvo koeto sy6to dokato e upravlqvano ot bylgari ima prosperitet no sled tova otnovo tozi pyt popada pod Osmanska vlast.
Dne6nata treta Bylgarska dırjava e osnovana dosta stranno namerili si car slavqnin( rusnak) no izglejda rabotite ne varvqt i re6avat da go podmenqt s katoliko-avstriec i tozi pyt padat pod nemsko. Komunisto-slavqnite otnovo opitvat no 6to da se vidi i na tqh ne im varvi sega e red na katoliko-slavqnite i do kadeeeee.....

Bylgarska dırjava nqma koi znae kakvi uspeki s iskliu4enie na periodite kogato e upravlqvana ot bylgari.

Moeto predlojenie e slednoto nqkoi krygove bilo to v tozi ili drugisaitove tvardqt 4e nie pomacite sme kadeli ne nai "4isti bylgari", eto za6to daite vazmojnost na tazi " 4isto bylgarska" 4ast da upravlqva i spasi Bylgariq.
Ako se vniknete v istoriqta na Bylgariq 6te videte 4e s bylgarski upraviteli e stignala uspehi.
Haide sys zdrave .

Малко бих поспорил за славяните и българите,но това е друга тема.

Асеневци са нарочени за кумани,но аз не мисля така.

Завземането на България започва със смъртта на цар Петър-като неговите синчета са наполовина арменци,като и комитопулите.
Разглеждайки българската държава,мога със сигурност да кажа,че един род се е разпрострял над всички ръководни постове в цялата държава-т.е. и Кракра,и Никола,и Ахтум,и Гелу и т.н. са от крумовият царски род.
Войната започва поради слабостта на Петър пред маджарите.За  да запази Поддунавска България Петър сключва едно споразумение да пропуска маджарите при техните набези върху византийските земи.Това не е харесало на Никифор 2 Фока и той предупреждава Петър с фиктивни военни действия в Тракия.
Но поради отказът на Петър-Никифор подкупва племенникът му руският Княз Светослав,който с 50 хиляди пешаци разбива пресрещналият го 30 хиляден преславски гарнизон и превзема опечаленият Преслав(Петър умира няколко дена след като разбира за поражението.)
Подценяването на силите на Светослав води до загубата на България-в последващите години много от комитите се подчиняват лесно на римската експанзия,с обещанието за запазване на властта и земите си.

Така се предава и последният останал независим комит Кракра,след смъртта на Иван Владислав край Драч и погрома на синът му Персиян 2.

Поздрави.

[onegavon]

Предполага се,че Крум е от панонската част на Дуло,затова толкова бързо се установява и закрепва на престола.

Други предполагат,че е наследник на Кубер и Мавър,които според мадарският надпис са чичовци на Тервел-именно по времето на Крум става съединението на двете Българии.

И в двете предположения има доза истина.


Поздрави

Това са само предположения и то непотвърдени по никакъв начин от средновековни източници.

[ibrahim65]

Хей хора тук е темата за нас ПОМАЦИТЕ, пак я сте превърнали в българска,
преместете се да си спорите от каде вие происхода ,,а това едва ли ще го откриете,,
във вашата тема происхода на българите там произхождайте на свобода.

[Rasate]

Хей хора тук е темата за нас ПОМАЦИТЕ, пак я сте превърнали в българска,
преместете се да си спорите от каде вие происхода ,,а това едва ли ще го откриете,,
във вашата тема происхода на българите там произхождайте на свобода.

А помаците какви са?!

От друга страна Ти си от Чеча,нали-значи Крум и Мавър са от твоя сой.



Поздрави

[botev]

Хей хора тук е темата за нас ПОМАЦИТЕ, пак я сте превърнали в българска,
преместете се да си спорите от каде вие происхода ,,а това едва ли ще го откриете,,
във вашата тема происхода на българите там произхождайте на свобода.

[ibrahim65]

 

[Rasate]

С падането на България под османска власт през 1424-26 г. богомилството отслабва и скоро престава да съществува .

Но каква е истинската причина за това ?!

  Официалната теза е , че разгромяването на основния враг на богомилите -гръцката православната църква , е обезсмислило ереста . Съществува обаче теория , че богомилите приемат исляма или католицизма . В Босненски банат 2/3 от населението са били богомили заедно с болярството . След завземането на Босна от турците през 1463 г. на мястото на богомилите се появяват мюсюлмани , говорещи български . Възможно ли е и тук да е станало същото - част от богомилите доброволно да са преминали към исляма. А друга част от тях да са станали католици - след падането на Видин под унгарска власт през 1365 г. в тази област са дошли францискански монаси с цел да покатоличат населението . Според първото писмо до главния предстоятел на францисканския орден най - лесно минавали към католицизма манихеите и патарените - сиреч павликяните и богомилите . Навсякъде , където се появяват помаци или католици , е имало богомилски общини - Пловдив , Родопите , Западна Македония и Косово и т.н. Аз смятам , че е възможно наистина богомилите да са станали мюсюлмани или католици .

Какво мислите по този въпрос ?

Поздрави .

[ЖАРКО ЖЕГЛЕВ]

Видин под унгарска власт през 1365 г. в тази област са дошли францискански монаси с цел да покатоличат населението . Според първото писмо до главния предстоятел на францисканския орден най - лесно минавали към католицизма манихеите и патарените - сиреч павликяните и богомилите . Навсякъде , където се появяват помаци или католици , е имало богомилски общини - Пловдив , Родопите , Западна Македония и Косово и т.н. Аз смятам , че е възможно наистина богомилите да са станали мюсюлмани или католици .

Какво мислите по този въпрос ?

Kato pi6e6 tova ta se se6tam za dumite:
    "“Ayasofya'da kardinallerin külâhını görmektense Türklerin sarığını görmeyi tercih  ederrim,"'http://www.kubbealti.org.tr/files/2008temmuz.pdf http://dergiler.ankara.edu.tr/dergiler/37/772/9831.pdf
                    '' V Sveta Sofiq vmesto da vijda katoli4eska 6apka , predpo4itam da vijdam turska 4alma''
 Tova sa dumi na pravoslavnite vizantiici na Constantinopol na4elo s Lukas Notaras kazani malko predi zavzemaneto mu ot Osmanliite.

Za6to li sa videli za nujno da kajat tova ?
Ti kakvo misli6 a ?

[Rasate]

Kato pi6e6 tova ta se se6tam za dumite:
    "“Ayasofya'da kardinallerin külâhını görmektense Türklerin sarığını görmeyi tercih  ederrim,"'http://www.kubbealti.org.tr/files/2008temmuz.pdf http://dergiler.ankara.edu.tr/dergiler/37/772/9831.pdf
                    '' V Sveta Sofiq vmesto da vijda katoli4eska 6apka , predpo4itam da vijdam turska 4alma''
 Tova sa dumi na pravoslavnite vizantiici na Constantinopol na4elo s Lukas Notaras kazani malko predi zavzemaneto mu ot Osmanliite.

Za6to li sa videli za nujno da kajat tova ?
Ti kakvo misli6 a ?

Лесно е!!!

Цариградската патриаршия вижда в Османската власт възможност за разпростиране на отслабената си власт на Балканите.Т.е. най-големият защитник на цариградската патриаршия е османската власт-премахнала,чрез фермани стожерите на българизма -  търновската патриаршия и охридската архиепископия.

Казано по друг начин спасителя на гръцкото име е Османската империя-гърците са почти изчезнали от Балканите в края на 14 век.Толерирането на Цариградската патриаршия води до образуването около нея на не етнически гръцко ,но гръцко самосъзнание население.

Т.е. гърците в Гърция са всичко друго,но не и етнически гърци-българи,албанци,власи,каракачани,анатолийците маджери и пр.
Данни за това ни предоставят различните проучвания и старата топография,която в основата си е българска или влашка.



Преди гръцкото въстание населението на Атина е почти изцяло албанско,след него е 50 на 50 гръко-албанско,след 50 години вече е изцяло с гръцко самосъзнание.
Негуш е български град,по гърчен по линия на религията- не случайно Паисии пише "болгарино поради що се срамиш да се наречеш болгарин".

[Rasate]

Помакиня от Рудозем във видеото по долу:

"..Ние сме българи,просто изпълняваме ислямската религия...."

http://news.ibox.bg/section/id_79

[Subeyi Kurt]

Помакиня от Рудозем във видеото по долу:

"..Ние сме българи,просто изпълняваме ислямската религия...."

http://news.ibox.bg/section/id_79

Kakvo savpadenie samo!!! I romite vikat taka

[Rasate]

Kakvo savpadenie samo!!! I romite vikat taka

Не и в България!!!

[Nazmi]

                                 Помаците са страдалците на България   

    Помак е само едно от названията и самоназванията на българите мюсюлмани. То получава публичност през Възраждането и от този период, особено след създаването на модерната българска държава, придобива официален характер, като се използва не само от тогавашната преса, от българските културни дейци, но и от европейските пътешественици, дипломати и историци.
Помаците са планинско население, което живее в повечето от балканските страни като културно-религиозно малцинство: България, Гърция, Турция, Албания, Косово, Македония. Впрочем названията и самоназванията им на Балканите са различни - помаци, ахряни, горани, нашенци, торбеши, потурнаци, и други. Босна е специален случай, защото там славяноговорещите мюсюлмани се наричат босанци и са преобладаващата част от населението. Всички имат като общ белег това, че говорят на славянски езици, но всъщност в повечето ареали говорят български или негови стари диалекти, а в Босна говорят сръбски, който след войната през 90-те години след някои лингвистични промени се нарича босански. В езика на балканските мюсюлмани присъстват много арабски и турски думи, като едните са свързани с религиозната терминология на исляма, а другите са общо наследство от периода на османското владичество. Другият общ белег е, че  изповядват
сунитски ислям
от ханефитското направление. Има редки изключения, когато мюсюлманите се придържат към суфизма.

Като обща численост (неофициално) експертите смятат, че помаците са около 600-800 хиляди, като в това число се включва и интензивната им диаспора в ССпоред физическата и културната антропология балканските мюсюлмани са близки едни до други, което не е изненадващо, като се има предвид, че първоначалният ареал, който са обитавали, освен безспорната Босна, е системата от планински масиви по централната ос на Балканите - от Източните Родопи до Северноалбанските планини. Разбира се, през годините има различни преселения, някои от които датират още от османския период, а други по-късни, така че малки общности могат да бъдат срещнати на неочаквани места. В България например малочислени групи помаци живеят в села около Ловеч и Тетевен. Такива компактни общности обаче днес могат да се срещнат край Чикаго, около и в Сан Франциско,щата Пенсилвания/ Pa,New Djersey... както и около Памплона (Испания).Помаците, и нашите, и в другите балкански страни, са страдалци, защото през десетилетията непрекъснато са били обект на балкански съперничества, претенции, иредентизъм, а от там и на насилия, за да бъде променяна тяхната идентичност, религия и национална принадлежност. Рядко в историята някой е патил, колкото тях.Би могло да се каже, че темата за произхода им е общобалканска, като всяка страна ги свързва със своето минало и претендира те да са част от националното цяло. Често наричам тази мания - комплексите на балканските националисти и историографии.АЩ и Европа. В момента в България помаците наброяват около 180 000, а през 1992 г. бяха около 300 хиляди.

Според физическата и културната антропология балканските мюсюлмани са близки едни до други, което не е изненадващо, като се има предвид, че първоначалният ареал, който са обитавали, освен безспорната Босна, е системата от планински масиви по централната ос на Балканите - от Източните Родопи до Северноалбанските планини. Разбира се, през годините има различни преселения, някои от които датират още от османския период, а други по-късни, така че малки общности могат да бъдат срещнати на неочаквани места. В България например малочислени групи помаци живеят в села около Ловеч и Тетевен. Такива компактни общности обаче днес могат да се срещнат край Чикаго, около и в Сан Франциско, както и около Памплона (Испания).Помаците, и нашите, и в другите балкански страни, са страдалци, защото през десетилетията непрекъснато са били обект на балкански съперничества, претенции, иредентизъм, а от там и на насилия, за да бъде променяна тяхната идентичност, религия и национална принадлежност. Рядко в историята някой е патил, колкото тях.Би могло да се каже, че темата за произхода им е общобалканска, като всяка страна ги свързва със своето минало и претендира те да са част от националното цяло. Често наричам тази мания - комплексите на балканските националисти и историографии.


 Балканските историографии са изпълнени с предвзети и далеч от научната добросъвестност тези, когато става дума за местните мюсюлмани, т.нар. помаци, торбеши, ахряни, потурнаци, горани, мюсюлмани.  За пример само ще посоча турската концепция за тюрко-куманския произход на помаците и тяхното заселване в Западна Тракия, Родопите и Пирин след разпадането през 11-и век на "Тюркски куманско-печенежски съюз", който обхваща целите Западни Балкани, или ги наричат просто "родопски турци".
Подобна е гръцката концепция за трако-гръцки произход на помаците, защитена дори в докторат в Медицинския факултет на Солунския университет, който чрез кръвни анализи доказа 50 до 70% кръвно родство между гърците и помаците в селата Ехинос, Сатраи, Ореон, Миливия и Котили. Във връзка с това в гръцката историография навлезе странна терминология - "хематологично родство" или "...археологически, исторически, културни, езикови и хематологични данни убеждават, че помаците са автохтонни траки, тоест древни жители на по-широкото елинско пространство".

  Това звучи точно толкова абсурдно, колкото опитите на българската историография между 1985-1989 г. да намери аргументи за нововъведения термин "възродителен процес", доказвайки стария български произход на всички мюсюлмани, живеещи в днешните граници на България - помаците, но включително и турците, потомци на заселници от Анадола. За да бъда справедлива, ще цитирам и в този случай: "Българският произход и принадлежност на ислямизираното население в нашите земи се потвърждава от данните на историята, археологията, езикознанието, етнографията, фолклора и антропологията, т.е. от тези науки, чийто сравнителен анализ поставя изучаването на етногенезиса на народите на строго научна основа". Подобен тип доктринерски и пропагандни теории всъщност отблъскват славяноговорещите мюсюлмани на Балканите и ги тласкат към това да изобретяват все нови и нови собствени теории за своя произход, за да се отърват най-сетне от натрапените им.

  Причината за отсъствието на точни данни за българите мюсюлмани се корени преди всичко в липсата на хомогенност сред тяхната общност. Сред научните среди, а и според утвърдения обществен стереотип, съществува съгласие, че членовете на тази група са етнически българи, които говорят български и същевременно изповядват исляма. От друга страна обаче, самите помаци се идентифицират по най-различни начини и са в процес на търсене на своята идентичност и исторически произход. Една част от тях се обявяват за турци, макар да не говорят турски език и съответно се преброяват като такива, когато им се предоставя възможност. Друга част се идентифицират като българи и сред тях дори е налице тенденция за преминаване към християнството (православие и в някои случаи протестантизъм), както и да проявяват симпатии към националистически партии в България. Трети твърдят, че са воинина арабския
халифат.

  и предосмански посланици на исляма в българските земи. Четвърта група се идентифицират просто като мюсюлмани, припокривайки религиозната с етническата принадлежност, като създават свои теории за произход, че са най-старото автохтонно население на България, което е приело исляма преди идването на османците. Появи се и не съвсем новата "прабългарска теория за произхода" на Ефрем Моллов, кандидат за политик. Впрочем има и една ромска субгрупа, която отдавна се самоназовава като"аспарухови
българи"
Пети приемат аксиоматичната версия за своя произход - българи мюсюлмани, приели исляма по време на Османската империя.
Българският произход на помаците се доказва не само чрез общността на езика и на традиционната народна култура, но и чрез обилна информация в османските документи, както и от пътешественици.

  Всеки историк османист би могъл да потвърди, че първите свидетелства за мюсюлмани в родопските села или махали датират от данъчните османски регистри през края на 15-и и началото на 16-и век. Това са единици хора с български имена, които по една или друга причина преминават към исляма. Според някои учени приемането на исляма е постепенно през вековете, интензивността на ислямизацията достига своя пик през 17-и век, след което в тези села мюсюлманите стават мнозинство, а християните малцинство.Отчуждението на мюсюлманите идва от факта, че гласно или негласно, още от Възраждането, те биват възприемани като вероотстъпници в определен исторически момент, което ги стигматизира вече столетия. Това не отговаря на истината. В повечето случаи това планинско население е приемало исляма по свой избор, като част от житейската стратегия на домакинствата - икономическа, социална, духовна.

Съществуват десетилетни академични спорове около причините за приемането на исляма на нашите помаци, както и на другите групи от мюсюлмани на Балканите. Интересна е тезата за богомилския произход на селищата, които се превръщат в мюсюлмански. В Босна това се доказва (оспорвано) от артефакти и османски документи. Възможно е (недоказуемо), богомилски да са били и високопланинските селища в Родопите, но това е една научна хипотеза.
Много са версиите за произхода и съдбата на българите мюсюлмани.


Има обаче очевидни послания, които нашите мюсюлмани излъчват от десетилетия: да бъдат уважавани като неделима част от българската нация и веднъж за винаги да бъдат пощадени от политически (зло)употреби. Да бъдат оставени на спокойствие в тяхната идентичност и традиционна култура.
*Авторката е председателка на Международния център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия.
Вестник" Труд"

[ibrahim65]

Потресаващи разкрития! Само в Дейли Прес : Кланетата в помаклъка на родопите – Село Вълкосел и село Туховища – Грозната истина лъсна!

Покръстването на помаците от 1912 и 1913 г., известно още като кръстилката, е масово покръстване на българите-мохамедани от Родопите, Западна Тракия и Източна Македония, извършено под ръководството на българската православна църква (БПЦ) в края на 1912 година и в първите месеци на 1913 г.
Започнато в разгара на Първата балканска война, то цели приобщаване на помаците към останалите българи чрез приемането на християнството. Покръстени са общо около 200 000 души с методи, определени като „принудителни“ от разследващата комисия на Карнегиевата фондация за международен мир.
Акцията се провежда със знанието и субсидията на правителството на Иван Евстратиев Гешов, но при съпротивата на военните власти, особено до навечерието на Междусъюзническата война. На много места по заповед на Главното командване на армията покръстителните мисии са възпрепятствани от местните военни власти, както и от някои войводи като Гоце Междуречки. Покръстването се извършва със съдействието на чети, водени от Христо Чернопеев, Тане Николов, Иван Ботушанов и други войводи на бившите ВМОРО и ВМОК.
Резултатите от покръстителната акция са нетрайни, защото още в началото на 1914 г. значителна част от новопокръстените се връщат към открито изповядване на исляма. Макар че десетилетия наред дейци на БПЦ защитават покръстването, през 1934 година Светият Синод определя тези насилствени действия като „черно петно за светата ни църква“.
2013 г. се навършват 100 години от Балканската война, 100 години от освобождението от Турско робство и 100 години от клането във Вълкосел.
По време на Балканската война в много помашки села са извършени кланета над мирно население. Правени са опити за насилствено покръстване. Във Вълкосел това се случва на 22.02.1913 г. Убити са 95 мъже, селото е опожарено, част от населението бяга в Турция. Кланетата в различните села са извършвани от Българската армия, ВМРО и други случайни групировки. В Жижево главният водач е Хаджи Мървак. Предполага се, че същият след това води чета срещу Вълкосел, Абланица и др.
Това пише Дойчин Хаджиев във „Вълкосел – минало, настояще и бъдеще”, което не е било публикувано именно заради този абзац:: „До 1912 година Вълкоселци, заедно със своите братя от Родопите и Пирин живеят под турско робство. Балканската война е освободителна, но и пагубна за Вълкоселци. Цялото население напуска родното село и отива в съседна Гърция. Една част от него отива в Турция, а другата от обич по родния край се завръща отново в родното село. За две последователни години нашата съселянка баба Ана Дерменджиева, която сега е на 103 години си спомня: „ И аз бягах, но се върнах. Три пъти горя селото ни и по три дни горяха краката и ръцете на убитите хора. Накрая къщата изгоря и се събори“.
 
Ето разказ, описващ събитията в село Жижево – едно от най-засегнатите села
Клането в Жижево
Беше в края на лятото, Бродех из Чеч — обширна местност в Югозападните Родопи, която тукашните хора наричат «края на света». Чеч – това е един затънтен, глух сиромашки край, където няма радио, а вестниците пристигат след няколко дни закъснение; край на камъните, на козите, на зъбатите глигани и на простите, добродушни чеченци помаци. Като на длан виждам сега чеченските селца, свити като подплашени стада в падините между голите каменисти хълмове, с джамиите и мулетата си, с грозните си каменни къщи и сивите покриви от плочи…
Един ден пътувах от Бръщен за Жижево. Бяха ми Казали уж, че разстоянието е три часа пеша, а аз вървях вече цял предиобед и пътеката все нямаше край. Жегата беше нетърпима. Въздухът се люлееше от сухота. И ето, най-сетне слязох в дола на река Рата, разхвърлих се задъхан нетърпеливо и скочих в хладните води. Малко по-нагоре реката гърмеше яростно и се пенеше, затисната в дълбоката гранитна цепина, но тук тя беше спокойна и съвсем бистра. Някое време така се изтягах блажено във водата, гледах как подрипват из нея игриви мренки и с тревога мислех, че трябва пак да се обличам, за да поема из върлия жижевски припек, където всеки храст и всеки камък дъхти жежчава. Но нямаше как.
Отдавна беше се презпладнило, когато тръгнах. Спирах под всяка сянка да си поема дъх. На едно място на пътеката намерих попадали гнили круши, напечени от слънцето, и си напълних джобовете. По-натам намерих пак круши — още по-едри и сочни. Познаваше се, че не са диви, макар че, мястото беше съвсем диво и запустено. На всяха крачка вече срещах крушови дървета и току тършувах из драките да събирам всякакви круши, коя от коя по-хубави, й неочаквано попаднах… на грозде. Чудно нещо. Това бяха някакви лозови храсталаци, кой знае как изникнали на тия затревени полянки, без ничии човешки грижи. Памид, още зелен, току-що започнал да се прошарва. Дали това не са били някога лозя? Едва ли. По нищо не личи…
Така, полека вървях по пътечката и се отбивах да зобя ту грозде, ту круши. Наоколо нямаше жива душа. Само жътварки зъзъкаха като бесни в зноя — самият зной сякаш звънеше пустйино-еднообразно, неспирно и навяваше чувство на унила самота… Тъкмо замервах с един отчупен сух клон по една нова круша, която ми се видя особено привлекателна заради яркожълтите си плодове, когато зад мен откъм пътечката се обади глас:
– Не от тая, не от тая! Стипчиви са…
Един старец, доста, висок и някак вдървено изправен стоеше с магарето си на пътеката и ме гледаше.
– Викам, не от тая круша, юначе! – повтори той. – Опитай от оная – хе там!.
 Наистина, другите Круши бяха хубави – сипкави и много сладки.
 Разговорихме се със стареца кои сме и що сме и седнахме на сянка да запушим по цигара. Пътеката се оказа не така безлюдна, както ми се видя отначало. Скоро по нея мина още един селянин, разгърден и потен, яхнал мулето си, и подвикна към нас:
– Колагеле, аго Ислям! Как е, как е?
– Арно на кажем бе, чоджум! Ти къде?
– Бе, имам там два-три корена круши, та рекох да ги обера, да не идат зян…
 – Ааа, много е арно това… нали има една приказка: лятна торчица – зимна понудица…
Когато помакът отмина, старият Ислям се обърна пак към мене: Гледаш ли го човека… Чак от Годяшево е, пък има имот тука, крушки има. Нека си ги обере, нека… За зимата. Да ядат децата. Крушки дал господ тая година! Има ги сякакви, едни зимни – далкаран им казваме, или матрун, други – жълтици па летни – две чешита, па инджйрки, после куювици… Има едни – рачел, – ситни са ама траят, па има други, бешковици, трети – сгребенски, тях са ги донесли бърдари отнякъде. Едни стават едри като тупуз на кантар, викаме ги кукуди. А тия, дето сега отбрули, се казват келя.
…Барем от трийсет чешита нагоре трябва да има…
– Как, така ли си растат сами? – попитах удивен.
– Така, ами как! Така си растат, беки някой ги полива… Ама човешка ръка ги е посадила…
 – Градини ли е имало тук?.
– Градини.
– А лозя?
– И лозя.
– А как така е запустяло всичко?
Старецът сякаш не чу, унесен в нещо свое. Той стана полека, но без усилие и няколко секунди стоя така отчужден, изправен неподвижно и сурово към дола, отдето идеше придавеният от задуха съсък на Рата, и в тоя миг приличаше на стар, биковит, спечен дънер, загледан с тъга в миналото на своята отшумяла зелена младост. После пристъпи към магарето си, което дърпаше скъдната тревица в тръните, и започна да го отвързва, като шушнеше нещо на себе си: «Какво беше… какво беше…»
– А, аго Ислям, рекох, защо няма сега лозя?- подкачих аз пак.
– Тая е дълга за разправяне! – сопна се той някак сърдито, но веднага добави по-меко:
– Айде, айде да придаваме полека накъм село, че хайванчето ми е жадно. Па ще ти кажа…
 Тогава чух тая история, която прилича повече на страшна приказка, отколкото на истина.
 – Тука, юначе – започна бавно и спокойно старият помак, – не гледай, че е такъв бряг. Тук едно време преди четиресет-петдесет години, още в турско, беше само градини и лозя, лозя едно до друго. Ей по тая пътека да ти беше драго да тръгнеш. Пролет, нацъфтели ония круши, бадеми, праскови, па един благ мирис иде от лозята. Сега какво… пустинак, змии… Тогава… дойде гроздобер есени… Струпа се народ от целия Чеч, кой си няма грозде дойде тук. Като панагир стане. Цяла неделя тъпани, зурни. На пет-шест места по пътеката горят огньове, пекат се на шиш чевремета тлъсти… Народ, дандания. От гроздето правехме петмез, че вино не пиехме. А всеки петък – пазар. Докарваха масло, добитък от Бръщен, тръстика от Серско и Драмско за бърдата (правехме бърда тогава, а в Марулево и Црънча още правят), борина, материална гора докарваха. Пазаргати идеха отвсякъде: от Тисово, Почан, Шурдилово, Манастир, Черешово – тия села сега са през граница – … от цял Чеч. Селото ни броеше до сто и трийсет къщи, сега има-няма трийсет-четиресет, па имаше кафенета, дюкяни. Жижево, едно беше Жижево по тоя край. И всичко се затри. Затри се, юначе, затри се… Затри се… У дън земя… Затриха го комитите, тия – лошите, дето ги кликаха върховисти ли, кво ли. Ти по си млад, по тряба да ги знаеш тия работи…
Дванайсета година кога се удариха турчина и българина, българската война мина оттук, та замете надолу къде морето. Настана слободно. Ала не ни било писано да видим това слободно, клети сме били. Сега ще видиш за що и за кво…
Есента беше, тамам войната изтече надолу, айде по едно време се разчу – комитите тръгнали да покръстват помаклъка из Чеч. Кое било мохамеданско – да стане ристиянско. Изпоплаши се народа. Бре, бре, бре, чуваме, комитите нагазили Сатовча. Кой го кликали Салих – прекръстили го Славчо, кой бил Мехмед – станал Методи. Бре, кара-вара, чуваме, минали комитите в Кочан, и там така. После в Марулево. Натурали попове и карат народа да се кръсти. Дотука мирно всичко, кръв няма, само дето някой ако много се опне — ще му ударят по някоя и друга тояга да го посплашат, но това си е нищо. А ние, Жижево, чакаме реда си и треперем. Арно, ама тогава, от Сатовча избягаха двама наши чеченци, Кел Даут и Тоцката, избягаха къде Бръщен и Борян и си образуваха банда, не искаха да се покръстят. И веднъж тръгнали неколцина попове и ополчанци да покръстват Бръщен. На Рата, долу при каменния мост, ги пресрещнал Кел Даут и ги съсякъл до един. Оттогава комитите се налютиха, почнаха и те да трепят нашите чеченци. И те ти един път гледаме задава се откъм Кочан една комитаджииска тайфа, иде къде нас. Дойдоха, събраха народа насред село и го питат;
 «Оти вие не се покръстите бре, такива-онакива, вашата мамка?!»
«Аман-заман! – кликаме ние, молим се, падаме на колене. – Вярата не ни барайте!»
«Арно, ама тряба да се откупите!» – кликат.
Да се откупим – да се откупим! Колко? Толко. Хиляда лири турски. Събрахме им ги, заминаха си.
Не щеш ли, на другия ден пристигна още една такава тайфа. «Вие покръстихте ли се бре?» – питат, – «Не сме, ама се откупихме.» Така ли? Така. Арно, Не ни закачаха, заминаха си и тия.
На третия ден нашият часовой обажда (бяхме си поставили човек да варди), че се е задала една голяма збуна от 200-300 души комити, брадати и страшни, щръкнали от пушки, пищови и ножове. С тях тогава дойде и баш-комитаджийският войвода Хаджи Мървака… Хаджи Мървака, кръвник, дето у свят бели няма друг такъв. Слязоха в село пак събраха народа и пак го натискат да се покръсти. Кликаме: «Откупили сме се!» Не признават нищо. Тогава взеха, та уловиха пет-шестима от по-първите наши хора и ги подкараха накрай село. И народът – по тях, защото се сеща какво ще стане. И пак питат комитите:
 «Ще се покръстите ли бре?»
«Не щем!»
И пак тичаме и се бутаме като овце подир нашите, вързаните, беко ги отървем някак. Та като се обърнаха ония комити, та като изреваха:
«Назад!»
А народът стои и се мае.
«Огън!»
 …Осемнайсет човека наши паднаха из един път като окосени. Кой оцеля – се юрна накъде село. Тутакси комитите заклаха и ония, дето бяха вързали отнапреж. Па се върнаха у село и свикаха народа в джамията, уж да си поговорят. Кой не искаше да дойде – зорлан го изритваха из къщи. Събраха само женените мъже, сто и педесе, до двеста човека тряба да имаше. Кое беше неженено – пускаха го да си върви. Аз бях млад тогава, 18 – 19-годишен хъшлак, току-що бях се задомил, забраха и мен.
 В Джамията пак ни назориха да се покръстим. Народът не иска. Прост беше народа, не е като сега. Да беше кандисал да земе друга вяра, докато мине размирицата, беки нямаше да стане така, ама де-де!
Като се заинатиха нашите, като рекоха веднъж – не, та не! Хеле по едно време комитите започнаха да ни извеждат от джамията двама по двама и да ни водят в къщата на Фейзи чауш. Голяма къща. Там започнаха да ни бият в горните стаи, а после пребити ни хвърляха в зимниците. Бой, бой… То рев иде, то бой, то тежка неволя… Кому ръка строшена, кому крак, кому глава — охка и душа бере, сиромах. После комитите пак започнаха да извеждат хората от зимниците в горните стай, пак по двама. И кой иде вече не се връща. Чуеме го само, че изреве: «Оооо!. . .» – и се притаи. А ние ни живи, ни умрели слушаме отдолу. По едно време от дъските на тавана започна да чучурика кръв… Разбрахме ние – лоша работа, горе колят. Напълнят една стая със заклани, почнат в друга, трета… Къща голяма…
Дойде ред и мене да водят горе на ножа… Па джелатина ме гледа, че съм такова младо и ме пита дали съм женен. Излъгах го, казах, че не съм. «Ама право да кажеш!» «Право»! Пуснаха ме тогава и аз побягнах… Един-двама от нашите, недоклани, можаха да избягат и да се спасят и те, но толко си беше. Другите така си ойдоха зян…
 Като си свършиха работата тук, джелатите нахълтаха из село да грабят и изнасилват. В една къща бяха се затворили десетина жени. Комитите като не могли да отворят – запалиха къщата. На другия ден, помня като сега, беше сто дена след Димитровден на съм-ден «юз-сабани-дюз», през февруари – цялото село беше поляно с газ и дадено на огъня. Изгоря и се събори всичко. А после изведнъж удари сняг, виелица. Селото замяза на гробища. Разбягаха се, кой накъде вади, жени и деца, набиха горите, по овчарските къшли, пръснаха се по селата. Без покрив, без дрехи, без хляб – без нищо. Глад, студ. Кой имаше нещо стока увардена – колеше и ядеше без сол и без хляб. Кой си нямаше – очите му изскокваха отглади. Колко народ, колко деца изгинаха в тая люта зима – Аллах един знае… Някои от жените се изпожениха по далечни места, а по-ячките деца станаха измикярчета… Едни жени избягали в съседното село Вълкосел. Но и там стана същата поразия, същото клане като у наше село, и същия пожар. Та тия наши жени жижевки, като видели това – сами си се хвърлили в огъня да изгорят, та да не гледат пак страхотии… Сами! Така комитите на тоя звяр Хаджи Мървака разсипаха наше село, после Вълкосел, па Црънча, па Абланица… Чак напролет кои останаха живи, се завърнаха да турят отново камък на камък, да изправят къщурки. Оттогава, та досега у наше Жижево юртовете (развалини от къщи) са повече, отколкото самите къщи. Народа сосем намаля. Оттогава и запустяха лозята ни, имота ни запустя… Така е, юначе, лошо беше, грозно… Да се не връща!…
Ние наближавахме вече селцето. Иззад дърветата и скалите се провидя отначало минарето на джамията, съборено до половина още оттогава. После сивите каменни къщи, облечени целите в тютюневи низи, които съхнеха на саръци…
 Дядо Ислям напои магарето си на една вадичка, която църцореше из камънаците до пътеката и се губеше надолу в сухия припек. После ме поведе направо към юрта на Фейзи чауш. Камъни, разсипани безредно и обрасли в буренак и диви орехи — това беше този юрт.
– Тук са заринати нашите бащи и деди! – каза с приглушен, треперещ глас дядо Ислям. –  Оставили сме го така, както си е било, не сме разкопавали. Това място ние го тачим като свещено, добитък не пускаме…
Старецът се развълнува и млъкна. Дълго мълча. Чак когато се отдалечихме доста от Фейзичаушевия юрт, той се обърна към мен, загледа ме болнаво усмихнат и ми зашепна някак тайнствено-доверчиво:
– А, юначе, чуваме, в Кочан, Марулево гласят нещо текесе ли, кво ли, а? А у нас няма ли да правят такава работа, не си ли чувал?… Ами… така… може ли да се върне това, кое е било… тия лозя, градини… а? Може? И по-арно? Бе, знам ли… беки па може!… Знам ли… Тия днешните са яки хора, народни… Сигур могат… Дано, дано… за арно е, джанъм. Ние, старите, сме си видели хаира вече, току младите, младите…

http://www.dailypress.bg/%D0%BF%D0%BE%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%89%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE-%D0%B2-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D0%BB%D0%B8-%D0%BF%D1%80/

[Rasate]

Що сами българите си строриха един други му през това лутане - то християни избиваха мюсюлмани ;то мюсюлмани избиваха християни;то русофили избиваха русофоби;то русофоби избиваха русофили;то монархисти избиваха комунисти;то комунисти избиваха монархисти- по различни данни над 300 000 са избитите българи при тези междуособни войни разтърсили България след 1878.
Но това са си наши работи.


Друго е когато сърби избиват българи в Моравско и Македония,кога Гърци избиват българи в Македония,Родобско и Тракия и кога турци избиват българи в Одринска Тракия.Избитите българи от сърбите са в повече от 300 000 ,от гърците над 500 000 , малко повече от 500 000 са избитите и от турците след Освобождението до наши дни.
И българите от доминантен етнос на Балканите до освобождението сега сме най малка численост.


Поздрави