Из "ВЛАСТ И ИДЕНТИЧНОСТ НА БАЛКАНИТЕ" от Таня Бонева
В продължение на няколко века части от християнското население на Балканите приема исляма, а с това променя религиозната си идентичност. Типичен случай на такива общности има сред българите, сърбите и албанците. В етническата територия на българите се образуват големи регионални общности мюсюлмани, които говорят български. Тези общности имат различни регионални названия и самоназвания: помаци, ахрени, торбеши, читаци, дилсъзи, потури и др. През 19 век на север от Стара планина в Района на Ловеч- Тетевен – Бяла Слатина названието (и самоназванието) на тази общност е помаци, на юг в Средните Родопи – ахряни, в Македония – торбеши, читаци, дилсъзи, потури и др. (Б. Гюзелев, 1990, 18; Ст. Райчевски, 1998, 10)
През 18 в. - началото на 20 в. идентичността на тези общности са определя различно от чуждия (външния ) наблюдател: “турци, които не знаят своя език, а по-скоро изопачен славянски, смесен с гръцки и български”, “селяните са българи, но по вяра са мохамедани, защото са потурчени насила”; “по Филипополската нахия и в Румелия и отчасти в Македония по селата живеят българи, които изповядват мохамеданската вяра”; “помаци –българи, приели мохамеданството” и др. (Ст. Райчевски, 1998, 11-14,27-29). На регионално ниво българите в някои селища наричат турци своите съседи мохамедани именно поради религиозните различия с тях [7] .
В научната литература общото име на тази общност до първите десетилетия на 20 век е помаци, паралелно и по-спорадично – българи мохамедани, от 30-те до 80-те години на 20 век е възприето да бъдат наричани българи-мохамедани (Вж. Ст. Шишков, 1895, 1914, 1936; Милетич, Л. 1899, 67-79; Ст. Райчевски, 1998; 10; М. Груев, 2003, 10-14) Използуването на този термин за идентичност е обусловено от наложената от европейската ориенталистика християнска представа за мюсюлманите като мохамедани и употреба на това название за тях (Саид, Е. 1999,75). През последното десетилетие в българската наука навлезе нови названия за тях: българи-мюсюлмани, българи мюсюлмани (помаци). (Георгиева, Цв. 1998, 286-308; М. Груев, 2003, 10-14).
До съвременността тези общности запазват най-старинни диалектни форми на българския език, еднакви с говорите на българите-християни в същите места. Едновременно с това сред тях има някои локални и регионални форми на облеклото, къщата, тъканите, религиозните вярвания и начина на живот в семейството, които повлияни от исляма[8] , откриват се и пред ислямски и християнски по тип брачни норми на поведение, обичаи и празници, общи с местното християнско население (Ст.Шишков, 1900; Ст. Шишков, 1936; Примовски, Ан. 1969, 171-196; Т. Бонева, 1994, 7-50; Р. Попов, 1994, 82-117; Цанева, Е. 1994, 146-190)[9] . Наред с преобладаващата локалната ендогамия и избягването на бракове с турци, в някои селища се наблюдава бракове с турци, женитба на две сестри за двама братя, много рядко полигамия, понякога под формата на левират)[10]
Преди създаването на националната българска държава през 1878 г. част от това население се обособява в повече от 10 групи, които населяват много селища между Тетевен и Плевен, в Родопите и Македония (Неврокопско, дн. Гоцеделчевско, Чеч, Средните и Източните Родопи до Златоградско, Разлог, Пиянец, Тиквеш, Меглен и др,), в Косово (Гора), и до Албания (Горна река, Голо бърдо), като от някои тези области има разселване: от Пиянец в Кършиака, Малеш и Кюстендилско, от Гора – в Полог и др. По време и след Освободителната война започва преселване на част от жителите на селата между Тетевен- Долна Митрополия и Бяла Слатина към Македония ( Кумановско, Сярско), към Одринска Тракия и Мала Азия (Б. Гюзелев, 1990, 18-20). Същото се отнася за част от българите-мохамедани в Чепинско и Рупчос. Със създаването на Източна Румелия след 1885 г. българомохамеданските села в басеина на р. Въча се отцепват и образуват т.н. “Помашка република” и от 1886 г. са върнати на Османската империя (Пак там, 21) Те са включени отново в границите на България през 1912 г. Верската принадлежност на помаците към исляма насочва големи групи население от Родопите Рупчос, Девинско, Гоцеделчевско и от общностите на Македония към изселване в Османската империя, през периода 1886- 1907 г., през 1912-1914 г. и през 20-те години на 20 век. Там те са заселени в Източна Тракия или в Мала Азия понякога в неблагоприятни природни условия. От местните турци те са приемани като “гяури”, осъзнават различието си и част от тях се връщат в родните селища (Б. Гюзелев, 1990, 23). Тези миграции са пряко свързани както с преобладаващото значение на религиозната им идентичност и относителната затвореност на начина на живот в локалните общности.
Българската национална държава се оформя като източноправославна и това автоматично изолира българите мохамедани от процесите на формиране на модерната българска идентичност. Така религиозното различие ги оставя в групата на “другите”. Българската държава не създава ясна политика за икономическо развитие и културно издигане на българите-мюсюлмани (Манчев, Кр. 1992,40-41) и продължително време не провежда политика на интеграция[11] . От друга страна с цел хомогенизиране на българската нация (явление наблюдавано във всички национални държави) тяхната идентичност е поставена на изпитание през 1912- 1913 г., след Балканската война. Тогава Българската православна църква налага колективно християнско кръщение на всички българи мохамедани в Царство България. Джамиите са превърнати в църкви, всички получават християнски имена (Георгиев, В. Ст. Трифонов, 1995) и въпреки, че са регистрирани семейства и личности приели християнството доброволно[12] , тази политика отчуждава голямата част от тях от българската държава и предизвиква емиграционна вълна. След 1915 г. държавата рязко променя своята политика с връщането на старата религия и именна система в следващите години. По-късно в политиката за интеграцията на тази общност в българската нация се включват и просветени българи-мохамедани, които създават с помощта на държавата и църквата Дружба “Родина”. През периода 1937- 1944 г., тази организация съдейства за модернизацията на културата и интеграцията им в българската нация: превеждане на корана на български, възприемане на български имена, модернизиране на облеклото и бита им, светско образование със специална грижа към образованието и разкрепостяването на жената. (Христов, Хр. А. Караманджуков, 1995). През периода 1945-1947 г. Дружба “Родина е отречена официално от Комунистическата партия чрез връщането на арабския език в джамиите, мюсюлманските имена, старите символи, мюсюлманското облекло и чрез репресии срещу членове на организацията, които не желаят да се връщат към старото. От 50-те години на 20 век започва нов процес за интеграция на тази общност в социалистическата българска нация чрез атеистично възпитание, смяна на мюсюлманските имена с български, но и чрез икономическа и социална модернизация през 60-те-80-те години на 20 век: всеобщото безплатно образование в началното, средното училище и университетите и социални реформи в селото, които дават възможност за икономически просперитет чрез местни промишлени предприятия и трудови миграции. Тази политика на социалистическата власт стимулират разчупване на верската и културна затвореност на общностите. В този процес модернизацията засяга в най-голяма степен мъжете, докато жените съхраняват до 80-те - 90-те години на 20 век, а в някои селища и до днес много локални черти на облеклото, начина на живот, празниците.
Модернизацията често пъти носи белезите на принудителното преместване, идеологически и партиен контрол върху поведението на личността и в такива моменти се наблюдава нестабилна, променлива идентичност. В периода на изселническата кампания за преселване в Турция през 1949 много българи-мохамедани се самоопределят като турци, като типично обяснението на жител на с. Корница, Гоцеделчевско, че “се чувства турчин, защото се моли в джамия” (М. Груев, 2003, 110), т.е на местно ниво турчин означава мюсюлманин. В други случаи в селища, където съществува билингвизъм, жителите използуват преференциално турски език пред “чуждите”, т.е външни хора, за да подчертаят принадлежността си към турския етнос. Така в селата Костериново и Бързея, Златоградско и Чакаларово и Рибен дол, Ардинско започва засилен процес на изместване на българския език от турския. В Гоце Делчевско и Разложко насилствената промяна на вярата и имената в миналото се възприема като мъченичество на вярата и засилва религиозните чувства (М. Груев, 2003, 114). Нежеланието да се приеме българска етническа идентичност проличава и при издаването на паспорти през 1950-1953 г., когато в село Слащен, Кочан и др. та от едно и също семейство са записани последователно като българо-мохамедани и турци. (М. Груев, 2003, 121).
Тази изключително непоследователна и противоречива по съдържанието си политика дава своите резултати. Днес само идентификацията на българите мохамедани в различни части на страната е различно. Етноложки изследвания в Западните Родопи показват, че в група селища (най-вече в Корница, Брезница, Лъжница, Рибново) мъжете се самоопределят като турци, а жените – помакини. Именно там през 90-те години на 20 век е създаден и нов мит за произхода им, представящ помаците като араби (Цв. Георгиева, 1998, 296). Град Якоруда през 90 те години на 20 век стана известен със самоопределянето на българите мохамедани като турци. В Средните Родопи в различни селища населението се самоопределя като българи, помаци и като мюсюлмани. Особено радикални са процесите в Златоград, Неделино, Старцево и други селища, се строят нови църкви, а представители на младото и средно поколение приема християнството и решава неяснотите в идентичността се. Изключителната пропаганда на исляма и строежът на нови джамии в повечето селища, където живеят българи-мохамедани, както и влиянието на различни ислямски фондации сред тях оказва допълнително въздействие върху идентификацията на населението. Процесите на преосмисляне на идентичността се стимулират и от продължителната икономическа криза от последното десетилетие на 20 и началото на 21 век, особено тежка в планинските райони на страната, които предизвикват движение на населението (миграция и емиграция)[13] .
След разпадането на Османската империя през 20-те години на 20 век в Гърция се оформя мюсюлманско малцинство, част от което са българите-мохамедани от най-южните склонове на Родопите. До Втората световна война тази общност остава част от по-голямата общност на българите мохамедани от Средните Родопи. Комуникациите между селищата през границата не са прекъснати и се осъществяват чрез сключване на бракове, гостувания и посещения на свети места. Изследвания на български учени от 40-те години на 20 век, когато в Западна Тракия е установена българска администрация, представят описание на селата, броя на населението и топонимията, както и наблюдения върху диалектни черти на местния говор, част от рупските говори на българския език (Кирил, 1960). Етноложките материали от терен показват съхранението на някои предхристиянски и християнски празници : Божик (Коледа), Суровак (Васильовден) Водици или Даската (Богоявление), Паска или Червените яйца (Великден), Бабини дене, Броени дене, Бешкаре или Ешка, както и славянски и имена на месеците, общи с тези на българите и българите мохамедани в Родопите. (Райчевски, 2004, 134-141) След Втората световна война тези селища отново слизат в границите на Гърция, но остават изолирани от общото развитие на страната. През 50-те години на 20 век българите мохамедани са обявени за част от турското малцинство (Тодоров, В. 2000, 210). Локалната и общностна ендогамия е характерна черта на поведението им до съвременността, тя се проявява в “своя култура, своя музика, свои празници”(Д. Михаил, 2003, 251). До 90-те години на 20 век тази общност, която живее сравнително изолирано в планински села, е икономически и социално обособена чрез политиката на държавата спрямо тях. Помаците (помаки) нямат право да купуват,земя и да строят нови къщи; нямат право да напускат района,
ограничено е свободното им придвижване до 30 км. извън селищата като всички са задължени да се завръщат там до залез слънце; не са допускани във висши училища в Гърция и др, докато се допуска турско културно и икономическо влияние. Постепенно турското влияние се засилва чрез обучение в турски религиозни институции, училища и университети, както и поради възможността да придобиват имоти в Турция. Част от тях започват да се определят като турци (Д. Михаил, 2003, 249- 252, 253, 254). Тази политика се променя едва от началото на 90-те години на 20 век, когато поради политическото активизиране на турското малцинство властта се стреми да разграничи помаците от турците. Направени са усилия и да се докаже местният им “тракийски” произход. Тъй като проблемът за етническата им принадлежност е техния език, направени са много усилия да се докаже, че това не е български, а помашки език[14] , през 1995 г. е създаден първият речник на помашкия език, като е създадена специална азбука, изтъква се “правото на помаците в Северна Гърция да имат свой писмен и говорим език, култура и вяра”(Райчевски, Ст. 2004, 142).
Развитието на идентичността на българите мохамедани в Гърция е пряко повлияно от етническия характер на православната гръцка нация, която твърде дълго не се интересува от тях поради религиозните, езикови и културни различия от гърците. Тази политика е пример за това как властта може да стимулира създаването на ситуационна идентичност и да улеснява асимилацията на част от своите граждани. Това показва, че етническият тип нации не са готови да решат толерантно, а многократно “изобретяват” етническия произход и идентичността на общностите, притежаващи специфични културни черти. Тук няма да се занимавам с проблема за славофоните и македонците в Гърция. Той изисква отделно изследване.
Външните названия (екзоними) на общностите, давани им от “чуждите” отразяват не само тяхната етническа и верска принадлежност, но и специфични черти на културата, външния вид и поведение. Емигриралите в Руската империя през 19 век българи, живеещи днес в Молдова и Украйна се определят от съседното славянско население руснаци и украйнци като “черни” българи въз основа на по-тъмната кожа, коса и очи, присъщи на тях. Друга идентичност, давана им продължително време от същите общности е “турци”, вероятно поради спомена за преселването им от Турция [15].
В рамките на Османската империя най- обобщаващия екзоним гяури (неверници) за българите и другите немюсюлмани е оставил следи във фамилното име Гяуров. Това екзогенно название, подчертаващо не принадлежността на българите към мюсюлманите съвсем не е отмряло на локално и регионално ниво. Вестниците писаха за министър -турчин, който наричал подчинените си българи “гяури”, название, обидно за тях На въпросите на журналисти той обяснява, че това название не е обидно, просто така турците наричали българите в неговия край в Североизточна България. Вече беше посочено, че “каури” е локално и регионално название на българите-християни сред българите-мохамедани в Средните Родопи. Същото обръщение (в разговор) може да се чуе и при българите мюсюлмани в Западните Родопи през 90-ти години на 20 век (лични теренни материали от с. Брезница). Така османското наследство в обозначаването на другия продължава да съществува на локално и регионално ниво.
http://www.anamnesis.info/broi1/boneva.php
