Българи мохамедани
Видeхме, че доклe турцитe покорявали Балканския полуостров, много от градското население се е турчило за да спаси живота си и имота си. Това е ставало и в българскитe земи
[1]. Потурченитe граждани обаче скоро се сливали с турскитe прeселенци и изгубвали езика си.
Слeд покоряването на Полуострова султанитe се грижили да осигурят османската власт в новопокоренитe земи; затуй освeн прeселяване на колонисти из Азия, тe се старали да налагат исляма на новопокоренитe християни. Потурчането по селата е ставало обикновено с насилие, макар че понeкога са помагали и облагитe, с които се ползували мухамеданитe като владeеща класа.
Има бeлeзи, които показват, че турчене на българско селско население в голeми маси е почнато много рано, още към края на XV. в. и началото на XVI. Имаме исторически данни, които показват, че султан Селим I (1512 – 1520) сериозно намислил да потурчи всичкитe си християнски подданици. Той издал заповeд на своя велик везир да обърне всички църкви на джамии, да забрани богослужението на християнитe и да прeдава на смърт всички, които не приемат мухамеданството. Тая заповeд не могла да се изпълни. Тогашният стамболски муфтия Джемали и умният велик везир Пири Паша убeдили султана да отмeни жестоката заповeд
[2]; при все това прeз врeмето на Селима са потурчени много български мeста. Тогава са обърнати на джамии всичкитe каменни хубави църкви
[3]. Ние имаме запазени домашни прeдания, записвани от домашни лeтописци, за постъпкитe на жестокия
[4]. Към тоя велик везир и за неговия поход в страната вeроятно се отнасят прeданията, свързани с потурчаньето на населението около Шар Планина. Френският пътувач Лежан се научил, че Синан Паша с меч потурчил тамошното население. Около 40.000 души християни загинали край един поток, който се казвал Бeла Рeка, а от тогава го нарекли Черна Рeка
[5]. Според запазени прeдания същият тоя Синан Паша разрушил мънастира Св. Гьорги при с. Вълковие в Полог и Св. Архангел в Рeка.
[6] За вeрване е, че тук се говори за Синан Паша скопецът, който е бил везир и любимец на султан Селим I
[7]. Това се подкрeпя и от друго едно прeдание, записано в с. Луково (Дебър), според което султан Селим заповeдал да се потурчи цeлият Дебър и кога повече от населението било изтурчено, беговетe пратили молба до султана да се спре турченето, понеже не остава рая да работи земята. Султанът послушал, и затуй се запазили там още християни.
Потурчането в Македония продължавало до най-ново врeме. Нeкои села са потурчени към края на XVIII вeк
[8], а нeкои дори в началото на XIX.
В Македония е изтурчено много население. Сега потурняцитe правят там десетата част от всички български жители. Родопскитe потурняци се наричат помаци, както и потурняцитe в Княжество България. Шарскитe потурняци се наричат торбеши – име, което им се дава от българитe християни и от арнаутитe за насмeшка. В Кичево българитe мухамедани се наричат от арнаутитe аповци, пак като за присмeх. Думата „апо” се употрeбя в Кичево вмeсто „байно”, „братко”.
[9] Тя е вeроятно арнаутска дума. Употрeбя се в тайния език на прилeпскитe папуджии вмeсто „чичо”, а в дебърския таен дюлгерски език вмeсто „брате”.
[10] Християнитe българи наричат потурняцитe в Кичево читаци. По другитe мeста в Македония нeма особно име за мухамеданитe българи, а се наричат обикновено турци. Сами тe навсъдe се наричат турци, но се дeлят от същинскитe турци и ги мразят.
Най-многочислена е родопската помашка група. Значителна част от нея пада в Македония. Там е най-рано почнало турченето на българитe. Според Захариева, извeстния описвач на Татар-Пазарджишката Каза, потурчането на родопскитe българи захванало още в 1495 г., във врeмето на султана Баязид I
I
[11]; а според запазени домашни прeдания то продължавало до началото на XIX в.
[12] Имаме двe домашни исторични бeлeжки специално за потурчането на Чепино, от които се вижда, че населението насила е промeнило вeрата си в началото на XVII в. във врeмето на султана Мехмед.
[13] Многобройни турски войски потеглили прeз Пловдив, Чепино, Разлог към Солун. В Пловдив гръцкият владика Гаврил наклеветил чепинци прeд военачалника, че са непокорни. Пашата, като стигналъ въ Чепино, събрал първенцитe и искал да ги погуби, и тe приели мухамеданството за да се избавят от смърт. Според Иречека това събитие станало във врeмето на султана Мухамед IV. (1656 –1661).
[14] Неговът везир Мехмед Кьопрюли минал с голeми войски прeз Чепино, Разлог за Солун, от дeто по море тръгнал за Крит, и в врeме на тоя поход изтурчил населението. За забeлeзване е, че около това врeме е станало и изтурчането на ловченскитe помаци.
[15]От Чепино на запад помаклъкът обхваща планинския проход, който води за Разлог. На това мeсто е пръснато помашкото селище Бабек, което захваща голeмо пространство. Част от населението на самия Разлог е помашко. По на юг една помашка ивица обхваща Момина Клисура, минува на западния брeг на Места, дeто по ребрата на Пирин са разположени помашкитe села Брeзница, Лозница и Корница. Тия села са потурчени към края на XVIII в. със сила. Мухамеданството много мъчно се прихванало тук. Селянитe тайно яли свинско месо слeд потурчането и пазили кочинитe на свинетe; затуй властитe наложили особен данък върху тия кочини. Помакинитe там и до сега не крият лицето си както помакинитe в по-отколe потурченитe родопски села. Помацитe живeят приятелски със съсeднитe българи и не им правят пакости. Още по на юг в Доспат настая чиста помашка област, която се продължва откъм Тъмръш, завзима цeлата долина на р. Рата или Доспат Дере. Южният дeл от тая помашка мeстност се нарича Чеч, завзима послeдния дълъг пролом на Места, минува по западния й брeг и обхваща голeма част от краищата на Боз Даг. Срeдоточие на Чеч е селото Берово, при устието на Рата. В него е имало и турска колония, която се опомачила. Помацитe в Чеч са запазили старото си вътрeшно управление и се подчиняват на наслeдствени свои първенци, сега бегове.
[16] На юг помашката група достига до Буковския Проход, прeз дeто сега минува желeзната линия.
От Разлог прeз прохода Прeдeл помаклъкът минал в долината на Струма. В самия проход са пръснати помашкитe села Осеново и Цeрово. По на юг по десния брeг на Струма се е спуснала помашка купчина, която обхваща цeлия западен дeл на Крeсненската Клисура. Главно мeсто в тая купчина е с. Крупник до входа на клисурата. Близу до него е с. Симитли с минерални води, а на юг от Крупник при изхода на клисурата има помаци в 5 села, именно в Брeзница, Моравци и Сливница на десния брeг на рeката и в Ново Село и Грънчари на лeвия брeг.
Крупник е бил градец с епископско седалище, което било запазено дълго врeме слeд турското покоряване. Синоветe на крупнишкия епископ Иаков около 1460 – 66 г. обновили Рилския Манастир. Сто години по-късно (1577 г.) друг крупнишки епископ Иоасаф подарил на същия манастир позлатено евангелие
.
[17] Много е за вeрване, че Крупник е потурчен във врeме на същия поход на Мехмеда Кьопрюли, когато са турчени Чепино и Разлог, понеже е на пътя за Солун. Турската войска ще е слeзла от Прeдeл по Осеновската Рeка в долината на Струма и от там ще е продължила пътя си прeз Влахина Планина към долината на Брeгалница. В такъв случай тя е потурчила и брeгалнишкитe помаци.
Позлатеното евангелие, което епископ Иоасаф подарил на Рилския манастир В долината на Брeгалница има три помашки купчини. Първата е в Малешово. Състои се от паланката Пехчево, населена прeимуществено с помаци, и селата Берово и Ратово, дeто множеството е българо-християнско. По на сeвер е по-голeмата помашка купчина в Пиянец с главно мeсто Царево Село. Според мeстно прeдание селото получило име от Султана Махмуд, който ходил там на лов и потурчил селото.
[18] Несъмнeно е, че имаме спомен за същия султан Мухамед IV, който ходил на лов по Доспат Планина и в врeме на когото са турчени ония мeста.
[19] В селото има малка турска колония, която още тогава е поставена да пази важния път за долината на Вардар. Около Царево Село има още 5 чисто помашки села и 4 смeсени с българи християни. Помашкитe села Истевник и Требатовище пазят пътя за Малешево; Звегор пази прохода за Горна Джумая; Турско Габрово лежи в клисурата към Дупница, а Калиманци на пътя за Кочани.
[20] От това явно се вижда, че турцитe при турченьето на населението са се ръководили и от стратегически цeли.
По-нататък в долината на Брeгалница нeма вече помаци; тя е била обсебена, както ще видим, от чисто турско население.
В Кумановско има двe помашки села Помак Кьой и Ени Кьой, които са нови прeселенци от Княжество България; също тъй и в Скопско село Юмерлери е помашко новозаселено. В Щипско има само едно потурнашко село Кушанци Мушанци.
Една малка помашка купчина има в Бeласица Планина около прохода Дова Тепе, прeз който най-лесно се минува от Солунско Поле в Сeрско; затуй там се прокара в ново врeме южно-македонската желeзна линия. Тая купчина се състои от голeмото село Палмеш, от Горно Горбасово и Долно Горбасово.
[21] Тe са потурчени във врeме на конярскитe нахлувания за да запазят земята си.
В Сeрско Поле до Струма на пътя за Солун има помашко село Ени Кьой, скоро заселено от ловченски помаци. И в нeкои драмски турски села има по малко помашки прeселенци от Ловечко, които не се забeлeзват между многочисленото турско население.
В източнитe ребра на Кушиница Планина има помашки села, за които точни свeдeния ни липсуват. Сигурни българо-мухамедански села са Пренджово и Канала.
[22] Според свeдeнията, събрани от Верковича, които не всeкадe са вeрни, има помашко заселение още в селата Дранич, Дрeново, Кочен, Самоков, Миштена, Боблен, Толен, Кочкар.
[23] Според по-нови свeдeния сигурни помашки села са: Пренджово, Каналя, Куртлу, Орeшово, Ески-Кавала, Корита и Кочкар.
Около Шар Планина живeят в нeколко купчини българо-мухамедани, – торбеши. Най-многочислени са дебърскитe торбеши. Тe образуват три отдeлни купчини. Най-голeмата е на юго-запад от града Дебър и обхваща гребена на планиската верига, която дeли коритото на Черни Дрим от коритото на Дeвол. Тая торбешка купчина е продължена дори до Охридското Езеро. В нея влизат 4 чисто торбешки и 11 смeсени села с християни българи. Най-важни от тeх са Трeбища, Голeмо и Малко Острени и Ябланица. Послeдното лежи под едноименния си върх, най-висок в тая верига, която според него се нарича Ябланица Планина. В Охридско купчината продължава със селата Охтиси, Подгорци, Бороец и Лабунишча, всички смeсени с християни българи. Съвсeм отдeлено лежи селото Райца още по на юг и вече по западнитe плещи на планината. То пада на Албания, но административно е под Охридската Каза. Тая мухамедано-българска ивица е запазила християнскитe български села по долината на Черни Дрим, обаче напослeдък самитe торбеши много притeсняват своитe еднокръвни християнски съсeди и ги принуждат да се изселят.
Втората дебърска купчина торбеши се намира в мeстността на юго-изток от гр. Дебър; тя се състои от 4 чисто торбешки села и 5 смeсени с българи християни. Третята купчина обгръща върховетe на планина Кърчин, на сeверо-изток от гр. Дебър и захваща част от мeстността Мала Рeка, достига до Радика и с двe села, Янче и Могорче, минува на източния брeг на рeката. Тя брои 8 почти чисто торбешки села и 4 смeсени с българи християни. Главно мeсто тук е селото Жерновница или Жирноница, сега център на каймакамлъка, който обхваща цeлата долина на Радика.
Дебърскитe торбеши на всeкъдe притeсняват своитe еднокръвни съсeди християни българи; затуй осталото християнско население в торбешкитe села постоянно намалява.
В Горни Полог (Тетовска Каза) има българи мухамедани в три села, които се причисляват към торбешитe. И тритe се намират в политe на Шар Планина на пътя от Гостивар за Тетово. Близу до Гостивар е с. Враньовци, в съсeдство с Гостиварската турска колония и към срeд-път голeмото село Еловяни с малкото Урвич.
Третия куп торбеши се намира в Скопската Каза. Тe са 6 села, Долно Куличани, Пагаруша, Цвeтово, Умово, Държилово и Евлово по склоноветe на високия върх Китка и около един приток на Маркова Рeка, южно от Скопие, в съсeдство с голeма арнаутска група. Тия торбеши не са тушници, но са прeселени от Дебър и са завзели български християнски села, като са изтикали постепенно християнското население. В Долна Пагаруша е останало само едно голeмо българско семейство. Скопскитe торбеши и по език и по облeкло са еднакви с дебърскитe. Според запазени прeдания торбешитe от Долно Куличани са прeселени из Жерновница.
Към тия торбеши трeба да причислим още село Горно Враньовци, което пада във Велешката Каза и е заселено при изворитe на р. Тополка.
Вън от прeдeлитe на Македония в Призрeнската Каза има още един голeм куп торбеши; тe населяват мeстността Гóра, разположена около горното течение на р. Люма в западнитe ребра на Шар Планина. В тая мeстност има 42 торбешки села. Населението им е мирно и работно. Бузаджии от Гора се скитат из цeлия Балкански Полуостров по печалба.
От бeлeжкитe, които направихме вече по-прeди, се вижда, че потурчането на шарската околност е почнало много рано, още в врeмето на жестокия Селим I. Тогава Синан Паша разсипвал манастиритe, турчил християнитe и изтрeбял вeрнитe на прeдната си религия. За вeрване е, че Синан Паша е същият везир, за когото пише нашият домашен лeтописец:
В това разорение е бил разсипан и Дебърският манастир Св. Иван Бигор и Кичевският Прeчиста, които са подновени по-късно. Има много основания да се вeрва, че потурчането на всички торбеши не е станало изеднъж.
Според устни прeдания, запазени между торбешитe от Гора, нeкои са се изтурчили слeд Австро-турската война от 1869 год. Горенскитe торбеши приказват, че подир голeмата война с нeмцитe тeхни съселяни бeгали с нeмскитe войски в Нeмско, там забогатeли и сетнe викали при себе свои роднини. Други останали в Призрeн и зачували вeрата си. Имало до сега торбеши от Гора, които знаяли свои християнски роднини в Призрeн. Според друго прeдание, запазено в Дебърска Рeка, послeднитe горяни християни били изтурчени прeди 150 год. На връх Великден дошъл тамо царски човeк да събира харач. Християнитe тогава нeмали пари и той ги притeснявал много. С него вървeл ходжа, който увeщавал притeсненитe да се турчат, за да се избавят от неволя.
Турченето на торбешитe продължавало до къдe началото на XIX столeтие. Прeди 90 години се потурчили много семейства в с. Жирноница. От тогава насам масови насилствени потурчания не са ставали. Интереситe на мухамеданскитe бегове, били тe торбеши или арнаути, не са дозволявали да се изтурчи цeлата област, както ни казва луковското прeдание, защото в такъв случай не щeло да остане рая да робува на богаташитe.
Торбешитe по всичко приличат на своитe съсeди християни в Дебър. Имат в главни чърти еднакво облeкло, имат еднакъв език и еднакви нрави.
По ред на изток идат кичевскитe потурняци или аповци. Тe живeят в двe купчини. Едната е в Горно Кичево, състои се от чисто мухамедански села Сърбица, Бачища, Горна и Долна Стрегомишта и Цървивци с нeколко къщи от смeсеното село Прешка. Всички са разположени около стария път от Кичево за Тетово и Скопие. Втората купчина е в Долно Кичево; в нея влизат мухамеданитe от самия градец Кичево и послe части от селата Сърбяни, Староец, Лисичани, Преглово, Пласница, Крушица и Челопец. Всички са наредени от град Кичево надолу край десния брeг на р. Велика, на стария път от Кичево за Прилeп. Само Челопец е на лeвия брeг на рeката. Освeн тия има още двe села с потурчени българи в Порeче; едното е Трeбино, близу до Брод, дeто кичевския път минава р. Велика към Прилeп, и другото е Модрища в срeд Порeче, дeто има 7 къщи мухамедански, а останалитe са българи християни.
Градът и селата от Долно Кичево са потурчени отдавна и населението нeма за това потурчанье спомени. Като вземем прeд вид, че тая група е на пътя, който води от Прилeп за Кичево, и че на тоя път има в Прилeпско още друга потурчена купчина, можеме да прeдполагаме, че потурчането е извършено рано по стратегически съображения. В това врeме трeба да е разрушен манастирът Св. Илия при Брод и обърнат на теке.
[24] Потурчането на Горно-Кичевската купчина е станало по-скоро и за него са запазени доста спомени. Според мeстно прeдание потурчането станало в тия мeста прeди 100 години. Най-първо се потурчени селата Сърбица и Бачища, послe останалитe. Двeтe Стрегомишта и Цървивци са приели мухамеданството прeди 80 години. Навсядe това е ставало с насилия. Според едно прeдание селенитe от Стрегомища, като били насилени да се потурчат от нeкой си забитин, тe поискали от ходжата, що го придружавал, да им даде срок от нeколко мeсеца доклe изядат свинетe, които имали. Такъв срок им бил даден и откак изтекъл, тe се потурчили. Църквитe им стояли още полусрутени. Потурчането на тая купчина трeба да има връзки с нахлуването на арнаутитe в Горно Кичево, което почнало прeз втората половина на XVIII. в.
Кичевскитe потурчени българи са мирни и не правят пакости на своитe съсeди християни, както ония в Дебър. Наопаки и тe сами доста страдат от арнаушкитe си съсeди грабители.
По на изток в голeмата Битолско-Прилeпска Равнина се срeщат много рeдко потурчени българи. Изобщо цeлата срeдна част от юго-западния български дeл е останала по-добрe запазена за християнитe българи.
В Прилeпската Каза има само една малка купчина мухамедани българи. Тя се състои от 3 села: Дебреще, Пещалево и Лажени (смeсено с християни българи), които са разположени едно до друго в политe на Барбарос Планина при изхода на кичевския път в равнината. В цeлата останала част от голeмата равнина, завзета от Битолската и Леринска Каза, нeма мухамедани българи.
В Горна Прeспа, която спада към Битолската Каза, има малки купчини помаци. Тe съставят важна част от населението на околийския градец Рeсен и около него се намират в селата Съпотско, Лахци, Царедвор, Дърмен и Подмочани, смeсени с българи християни, и в село Козяк, смeсени с арнаути. И тук бие в очи, че потурченитe села се намират на пътя от Битоля за Албания и за Охрид, и това ни сочи, че потурчането ще е имало пак стратегически цeли. В планинскитe височини между Прeспа и Охридско, близу до главния път, който ги съединява, се намира село Буково, населението на което се състои от потурчени българи и арнаути.
Потурчането в Горна Прeспа е отдавнашно. Според запазени спомени при покоряването на страната турцитe заселили малки турски колонии в паланката Рeсен и в с. Царедвор. По-късно и християнитe в тия мeста били изтурчени. За вeрванье е, че потурчането тук е станало едноврeменно с потурчането на торбешитe. Към половината на миналия вeк в Рeсен почнали да се селят християни българи от околнитe мeста. Между рeсенскитe потурняци не са запазени християнски родови имена.
Потурняцитe в с. Буково са приели мухамеданството към края на XVIII вeк, за да запазят имотитe си от пришелцитe арнаути.
В Костурската Котловина има потурчени българи в 14 села. Само едно от тeх, село Жервен, е отдeлено и се намира сeверно от Костур в мeстността Кореща. Другитe 13 села образуват купчина на юго-запад от Костур в мeстността Несрам и с изключение на три всички са смeсени с българи християни. Според бeлeжкитe на един тамошен многогодишен учител,
[25] жервенци се потурчили неотдавна.
Значителна е тиквешката мухамедано-българска група. Потурченитe българи тук се наричат обикновенно турци и от съсeдитe си християни. Околното чисто турско население ги нарича понeкога дилсъзи (безезични), понеже незнаят да говорят турски.
В Тиквеш потурняцитe образуват три отдeлни купчини. Най-голeмата завзима плодородната част от Тиквеш по десния брeг на Вардар, с главно мeсто паланката Кавадарци и с един ред голeми села около него. Втората завзима нeколко голeми села на лeвия брeг на Вардар, и третата образува тeсна ивица около лeвия брeг на Църна с главно село Дрeново, на пътя от Тиквеш за Прилeп. Всички потурчени българи живeят в 27 села и съставят половината от населението на Тиквеш, (без Рожденската Нахия, която пада към Морихово). В повечето от тия села има и българи християни, които обработват земитe на потурняцитe.
Потурчането на Тиквеш е станало отдавна. Според запазени прeдания тиквешани приели мухамеданството много по-рано от мъгленскитe българи – уж още при прeвземането на страната от турцитe. Когато турскитe покорители завзели мeстността Бохемия, южно от прохода Демир Капу, тогава, според прeданието, тиквешкитe първенци пратили извeстие на турскитe военачалници, че ще си промeнят вeрата, само да бъдат запазени от опустошения. В една пeсен, пeяна и до сега в Тиквеш, се споменува, че цар Сулейман потурчил народа
.
[26] От тритe султани Сулеймановци първият (1403 – 11) не е имал врeме да се занимава с потурчане на християни, понеже прeз всичкото си царуванье се е борил с братята си за прeстола. По-вeроятно е, че потурчането е станало в врeмето на Сулеймана II Великолeпни (1520 – 66). В негово врeме, бeлeжи Фалмерайер, около 1534 год. турцитe нападали църковнитe имоти на християнитe и опустошили Св. Гора.
[27] Много е за вeрване, че тиквешкитe българи са приели мухамеданството за да се запазят не от турското покоряване, което е станало по-рано, но от голeмитe нахлувания на коняри, които завзели Бохемията и тръгнали на сeвер по течението на Вардар.
Тиквешкитe потурняци държат всичката плодородна земя около долината на Вардар и устието на Църна. Християнското население там обработва тeхнитe чифлици. В Тиквеш има голeми земевладeлци, бегове и аги. Това са старитe мeстни боляри земевладeлци, които се потурчили както и босненскитe, за да запазят земитe си.
Тиквешкитe потурняци се отнасят злe с християнитe, вършат постоянно жестокости над тeх; затуй християнското население тамо е омаломощено. Много от агитe и беговетe носят още старитe си родови християнски имена. Езикът на потурченитe българи е чист. Тe знаят само турския броеж.
Послeдната голeма българо-мохамеданска група е мегленската. Мeстността Меглен обхваща разкошна котловина между Нидже Планина и Кожух Планина, оросявана от много притоци, които се събират от горнитe планини в низината и образуват р. Меглешница. Дъното на котловината е равно като длан и извънредно плодородно. В нея има 49 села, отъ които 13, заселени високо по планинскитe ребра, са остали българско-християнски, 4 са конярски, а другитe са или чисто потурняшки, или смeсени потурняци с християнско население, но християнитe навсядe са малцинство. В тая група пада и влашкото потурчено село Няте.
За потурчането на Меглен са запазени по-добри спомени между населението. Според мeстно прeдание мегленският владика се потурчил заедно с паството си на връх Великден. Хан се научил, че това станало 150 год. прeди неговото пътуване прeз страната (1863 г.), ще рече към началото на XVIII в.[28] Според други бeлeжки, записани от един тамкашен учител, потурчането станало прeз втората половина на XVIII вeк. Доклe служил владиката литургия, войска заобиколила църквата. Слeд службата владиката посрeшнал турцитe с турски поздрав и послe придумал населението да се потурчи, за да запази живота, имота, женитe и дeцата си.
Които нерачили да промeнят вeрата си, тe се разбeгали по други християнски села.
[29] Това същото прeдание е записано и от Верковича малко по-инак. Причини за измeна на вeрата на мегленския владика се отдава на гръцки козни, както и при потурчаньето на Чепино. С клевети гръцитe съсипали Охридската независима църква. Българското население навсъдe било много възмутено и на нeкои мeста прeдпочело да приеме мухамаданетвото, нежели да се покори на гръцката патриаршия. Така постъпил и мегленският митрополит Иларион.
[30] Това прeдание е почерпено от архимандрита Симеон, извeстен борец срeщу гръцката църква при българското възраждане,
[31] и за това в него толкоз силно изпъква обвинението срeщу гръцкото духовенство. Нeма съмнeние, че гръцкото духовенство със своята неприязненост към българското паство е съдeйствувало косвено на потурчането, защото не е могло да вдъхне в паството си чувство на самопожертвоване за вeрата; но падането на Охридската Архиепископия под гръцката църква далеч не е могло да прeдизвика такава буря между българитe, каквато ни рисува българският патриот. Имаме и други по-точни свeдeния за потурчането в Меглен, според които се вижда, че то е станало към срeдата. на XVIII в. или малко по-късно. Един мевденски грънчар, по име Доре, успeл с бeгство да спаси вeрата си и живота си и се поселил в Рeсен, дeто сега има от него остала голeма влака. Според прeдание, запазено в Доревия род, турци нападнали родното село на Доре в Меглен около Великден, в един ден, когато народът бил в църква. Църквата била обградена и християнитe насила потурчени. Доре останал дома си да пази пещта, в която се пекли съдове за продан прeз празницитe. В къщи била и негова сестра мома. Той побeгнал със сестра си, успeл да достигне в Рeсен, дeто се заселил и турил начала на грънчарство, което и сега вирeе там.
[32]Между мегленскитe потурняци има много бегове и аги, които владeят голeми земи, както в Тиквеш, а християнското население в низината нeма собствена земя, но е чифлигарско. Мегленскитe потурняци са голeми религиозни фанатици и много жестоки към християнитe. В село Съботско, което е административен център на една част от Меглен, мухамеданитe не отстъпят един къс земя на християнитe да си направят църква. В кръвта на мегленскитe жители има много чужди примeси. Видeхме, че тук са селени арменци, турци и кумани. Това е повлияло върху меглевци да се отличават и по нрав, и по външност от съсeдитe си. Мегленскитe мухамедани са смeли, непокорни и горделиви. И досега турската власт неможе да се наложи напълно в тeхния край. Между тeх често стават кървави свади.
По на юг в Солунско Поле нeма нийдe потурняци българи. Плодородната голeма равнина рано е обсебена от турскитe спахии, които са спирали потурчането на населението, както и в Битолската, Сeрската и Скопската Равнина.
При внимателен прeглед на етнографската карта, която тук прилагаме, се забeлeзва, че завоевателитe са насилвали към потурчане мeстности около важни друмища. По-нататък ще видим, че ако населението около важни стратегически пътища и проходи не е потурчено, то между него има заселени в старо врeме турци, а в по-сетно врeме арнаути.
Освeн това турцитe са насиляли към потурчане нeкои планински мeстности, които се отличавали с по-смeло и юнашко население, за да се избавят от вътрeшни буни.
По тия съображения са потурчени жителитe на Чепино, Чеч, торбешитe около Шар, тиквешани и мегленци.
Македонскитe потурчени българи са запазили навсъдe родния си език и с него пазят много стари народни обичаи. Зачувани от робски теглила, потурняцитe имат по-развита снага от българитe християни. Тe дават на турското правителство отлични войници. Много от тиквешкитe и мегленски новобранци служат в султанската гвардия. В Родопитe помашкото население нейдe брои по турски, а в западния македонски дeл и това незнае. Повсъдe са запазени спомени за потурчането. Знаят, че били нeкога християни, но сега са фанатици мухамедани и често пъти по-голeми противници на християнскитe си кръвни братия, нежели самитe турци. С турцитe не обичат да се мeшат; много пъти явно изказват своята ненавист към тeх, особно тиквешани, мегленци и чечани, но са вeрни на османската власт, защото благодарение ней водят господарски живот.
Българскитe потурняци се отличават по своето трудолюбие, пестеливост и трезвост от другитe мухамедански жители. Само мегленскитe водят по-разпуснат живот.
Васил Кънчов „Македония. Етнография и статистика” (изд. в София през 1900 г.)www.promacedonia.org [1] Иречек, Пътни бeлeжки. П. С. Х. 30-31.
[2] Hammer, G. d. Osm. R., I. 804.
[3] Дринов, Историческо осветление върху статистиката на народноститe в источната част на Българското Княжество. П. С. VII. 9–11.
[4] Дринов, Историческо освeтление. П. С. VII. 9
[5] lejean, Reise in der Europäischen Türkei im Jahre 1869. Petermann’s Mitteilungen, 1870. стр. 291.
[6] Материали, 457.
[7] Hammer, G. d. Osm. R., I. 801.
[8] Материали, 475.
[9]9 Веркович, Топограф.-Этнограф. очерк Македонiи, 178.
[10] Д-р Ив. Шишманов, Бeлeжки за българскитe тайни езици и пословечки говори. Сб.М. XII Книжовенъ отдeлъ, 34.
[11] Стефан Захариев, Географико-историко-статистическо описанiе на Татар-Пазарджишката кааза, Вiена, 1870, стр. 74.
[12] В. Добруски, Нeколко свeдeния за истурчванието на родопскитe българи. П.С. XXI.–XXII. 836; С. Н. Шишковъ, Нeщо по истурчванието на Ксантийско. Родопски Старини, III. Пловдивъ, 1890, стр. 12–19.
[13] Захарiев, Описанiе, 67–68; Н. Начов, Лист от хроника, намeрен в с. Голямо-Белово. Български Прегледъ, год. V. кн. II. стр. 149–160.
[14] К. Иречек, Пътни бeлeжки за Срeдна гора и за Родопскитe планини. П. С. Х. 31.
[15] Л. Милетич, Ловчавскитe помаци. Бълг. Пр. год. V. кн. V. стр. 75–76.
[16] *** Пътуване по долинитe на Струма, Места и Брeгалннца. Сб.М. XIII. 238–242.
[17] Iеромонах Неофит, Описанiе Болгарскаго Свeщеннаго Манастиря Рылскаго, София, 1879. стр. 31–32, 101.
[18] А. П. Стоилов, Село Лешко. П.С. XLIV. 286.
[19] Иречек, Пътни бeлeжки. П.С. Х. 32.
[20] Пътуванье по долинитe на Струма, Места и Брегалница. Сб. М. XII. 304–306.
[21] Великденска разходка по Поленинско. Сб.М. IX. 670–671.
[22] В. Кънчов, Град Драма и неговата околность. Библиотека, год. II. кн. XII. Пловдив, 1896. стр. 3.
[url=https://www.svet.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3
