Author Topic: Възродителният процес - Горчиви Спомени !  (Read 423481 times)

0 Members and 4 Guests are viewing this topic.

Offline Coban

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 63
Потресаващи разкрития! Само в Дейли Прес : Кланетата в помаклъка на родопите – Село Вълкосел и село Туховища – Грозната истина лъсна!

http://www.dailypress.bg/%D0%BF%D0%BE%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%89%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE-%D0%B2-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D0%BB%D0%B8-%D0%BF%D1%80/

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!

   Съпротивата на помаците срещу режима – от 1964 та до 1989 г.


 
Кадрите са предоставени от жител на Корница, очевидец на събитията и пожелал анонимност.Каква е историята на Корнишко-Брезнишките събития?
Макар и повече от 20 години преди 1989 г., те слагат началото на един процес, който косвено ще доведе и до падане на режима.„Възродителният процес“, за който многократно сме писали в нашия сайт, започва именно с „побългаряване“ на имената и нравите на помаците.

Стига се до сблъсъци и жертви от страна на населението. Годините са такива, че режимът е прекалено силен, за да се разклати. Протестите на мюсюлманите не са подети от българската емиграция, която е все още слаба и разпокъсана.

Насилието и съпротивата срещу него обаче променя живота на хора като Зейнеп Ибрахимова,Рамадан Рунтов и неговите синове, Хасан Бялков, Байрям Гетов и стотици други.

Когато идва края на 80-те години и възможността съпротивата в България да се разгласява и подкрепя от българските емигранти, тези хора вече ще имат опит и предостатъчно мотиви да участват в „неформалните движения“ и да станат организатори на „майските събития“ – най-големите протести срещу комунизма в България, които вече се чуват силно и в Европа.

За да изясним тези ранни етапи на „възродителния процес“ и протестите на помаците срещу него, публикуваме още една част от изследването на Чавдар Маринов* за отношението на комунистическия режим към етническите и религиозни общности в книгата „История на Народна република България. Режимът и обществото“:  Националното хомогенизиране на българоезичните мюсюлмани (помаци) – откъсНа 6 март 1964 г. се провежда заседание на Секретариата на ЦК, посветено на „българо-мохамеданския” проблем и председателствано от секретаря по идеологическите въпроси Митко Григоров. На него се призовава към премахване на „старите, вредни традиции в бита”, „преодоляване на религиозния фанатизъм” и „замяна на турско-арабските имена с български”.

Партийното ръководство на Смолянски окръг е похвалено за – както се съобщава – 9-те хиляди лица, сменили имената си, а благоевградското е критикувано за голямото си „изоставане”[1]. В отговор се стига до първата насилствена кампания по преименуване, която се разгръща именно в Благоевградски окръг.
 
Обвинени от партийния връх в нерешителност, регионалните функционери Кръстю Тричков (първи секретар на ОК), Съботин Генов и Петър Дюлгеров решават да „спуснат по места” партийните директиви, пристъпвайки директно към смяна на мюсюлманските имена.

На 22 март 1964 г. се провежда съвещание на партийния актив (около 600 души) в град Гоце Делчев, на което местни функционери помаци обявяват новите си имена и приканват останалите да сторят същото. Мнозинството активисти се въздържат да последват примера, но не задълго. Създават се специални комисии по преименуването с участие на униформени милиционери и въоръжени отрядници „за съдействие и морален натиск над българите мохамедани”.

Започва и блокиране на селища, в което са привлечени армейски поделения.
Резултатът е съпротива по места – особено в село Рибново в Западните Родопи, където се стига до истинско въстание[2]. Там комисията за смяна на имената е прогонена от местните с камъни, дърва и брадви. Рибновци си учредяват боен щаб за отбрана на селото, поставят турското знаме на минарето на джамията, изгонват учителите християни и семействата им, и прекъсват всички комуникации, свързващи ги със страната.
Съпротивата се разпростира из Чеч: оттам, както и от района на Якоруда, са излъчени делегации, които да запознаят с исканията на мюсюлманите ЦК на БКП и турското посолство в София.  Развръзката е за момента в полза на бунтовниците: на 30 март кампанията е прекратена с личната намеса на Тодор Живков. Докато потърпевшите масово връщат имената си, на обсъждане в Политбюро обвинените по-рано в бездействие регионални функционери са подложени този път на рязка критика за „допуснати груби извращения и грешки в работата с българомохамеданското население[3]. Въпреки това, несъмнено е, че Живков одобрява преименуването. Благоевградските ръководители изпадат във временна немилост по-скоро заради неопитността и лошо пресметнатите си методи, но скоро са повишени в длъжност и влизат в най-близкото Живково обкръжение. Сред вдъхновителите на кампанията е и друг негов член – Пенчо Кубадински –, който се утвърждава като своеобразен „експерт” по „българо-мохамеданския” и „турския въпрос”.

Събитията от 1964 г. забавят смяната на имената на помаците, но тя се запазва като цел на лансираната от ръководството на Партията хомогенизационна политика.
До края на 60-те години, заменяйки „тоягата” с „моркова”, комунистическата власт постига значителни успехи в модернизацията на живота в Родопите. Постепенно и най-отдалечените села са електрифицирани, до тях се прокарват асфалтови пътища, осигуряват им се автобусни връзки с градовете, строят се важни инфраструктурни и промишлени обекти, в които се отварят множество работни места и пр. Тези мерки не само повишават качеството на живот на помаците, но и разчупват изолираността им от останалата част на страната. Същевременно се засилва не само академичната, но и публицистичната пропаганда на българския „корен” на българоезичното мюсюлманско население, осъществявана от фигури като писателя Николай Хайтов.  Подготвили по-добре „почвата”, в началото на 70-те, българските управници пристъпват отново към смяна на тюрко-арабските имена.

На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП гласува решение по „националното осъзнаване на българите с мохамеданска вяра[4].

Преименуването на помашкото население е сред мерките, препоръчани с оглед спиране на неговото „турчеене”. Кампанията започва в Смолянско, а през 1971-1972 г. се разпростира и в останалите части на Родопите. За целта са отново формирани комисии от партийни и ОФ-активисти, пропагандисти, учители, цивилни и униформени милиционери, и др. Изготвят се списъци с примерни „български” имена, от които мюсюлманите могат да избират: в противен случай, имената се спускат от местните органи на властта. В началото става дума за смяна единствено на личното име, но скоро кампанията се разпростира и върху презимето и фамилията. Сред парадоксалните последици на този акт е преименуването на починали родители, като техните наследници са задължени да им измислят имена.   На много места в Централните Родопи кампанията протича планомерно, не липсват и прояви на конформистки ентусиазъм.
Но още в началото се стига и до протестни демонстрации, по-специално в Мадан и в Рудозем[5]. През март 1972 г. още по-решително се противопоставят на преименуването жителите на доспатското село Барутин. Там смяната на имената се възприема от смолянските и девински партийни функционери като реванш заради участието на местните в Баташкото клане през 1876 г.[6]. Миньорите от селото са бити жестоко заради отказа си да се подчинят на партийната повеля. Впоследствие, разбунтувалото се село е блокирано от милиция и армия. Стотици селяни са пребити, няколко получават огнестрелни рани, а две жени загиват. Десетки са арестуваните, като част от тях са освободени след преименуването си, а други излежават в затвори различни периоди от време.  Броят на задържаните и интернираните се увеличава рязко с прехвърлянето на кампанията в Благоевградски окръг.

Един от най-драматичните епизоди е през май 1972 г., когато около 400 мъже от района на Бабек тръгват през планината към София с цел да протестират пред турското и американското посолство. Групата е успешно „неутрализирана” от органите на реда, като междувременно един от „пратениците” умира по пътя. Погребението му е повод за масова демонстрация в Якоруда, а в близкото село Бунцево се стига и до бунт.
Тези събития са повод за специално заседание на Политбюро, на което – въпреки критиките, изказани от някои висши функционери – благоевградското ръководство е поощрено от Тодор Живков[7].

През зимата на 1972-1973 г., три все още необхванати от кампанията села в подножието на Пирин – Корница, Брезница и Лъжница – организират собствена колективна отбрана срещу евентуална акция за преименуване. В продължение на няколко месеца в тях се установява особено „революционно” управление, а опитите на окръжните партийни функционери да го превземат отвътре не дават резултат. В крайна сметка, през март 1973 г., селата са атакувани от милиция и армия, като в Корница се стига до кръвопролития. В сблъсък със силите на реда са убити неколцина от местните, а десетки са ранени. Впоследствие 11 души са осъдени на различни срокове затвор, десетки са затворените без присъда, цели семейства са интернирани. Освен живите са „хомогенизирани” и мъртвите: в редица селища се унищожават надгробните паметници с тюрко-арабски имена.Между втората половина на 1973 и началото на 1975 г. са преименувани и българоезичните мюсюлмани в Тетевенско, както и по-малките групи във вътрешността на страната (Разградско, Шуменско, Великотърновско, Пловдив, Асеновград и др.). И в тези случаи не минава без жертви, но точният брой на убитите по време на кампанията от 1970-1974 г. е труден за установяване: мнозина умират месеци след акциите вследствие на травми от побоища. За да се поемат пък стотиците арестувани е отново отворен лагерът „Белене”.Смяната на тюрко-арабските имена все пак не е краят на лансираното от Партията „патриотично възпитание” на помаците[8]. Продължават вече утвърдените форми на потискане на ислямската религия: ограничаване на посещенията на джамиите, недопускане на мюсюлманските празници, налагане на „социалистическата календарно-празнична система”, преследване на ритуалните обрязвания и пр. Тези мерки са заложени в нов пленум на ЦК, посветен на идеологическата работа, който се провежда през февруари 1974 г.[9]. Окончателното реабилитиране на идеите и методите от „фашисткия” период е скоро засвидетелствано от назначаването на бившия родинец Величко Караджов (Юсеин Коджахасанов) за първи секретар на ОК-Смолян.
Но на Февруарския пленум от 1974 г. се поставя и един нов проблем: „приобщаването” на населението от турски произход. Моделът за това е вече зададен.

Чавдар Маринов е доктор по история (EHESS – Paris), хоноруван асистент в НБУ и в СУ „Св. Климент Охридски“

 

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1354
Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората
Казва Сабри Искендер в интервю на Даниела Горчева| 15:46 | 19 март 2009 |



Продължаваме поредицата от свидетелства и коментари за събитията, които преди двадесет години направиха от България учебникарски пример за етническо прочистване. Тогава бе замислено и изпълнено изгонването на няколкостотин български граждани от родните им домове по един признак – етническия. Този "принос" на управляващата Българска комунистическа партия остави трайни следи и в демократичното развитие на България.

Сабри Искендер е секретар на Демократичната лига за защита правата на човека в България, легална правозащитна организация, създадена в България през ноември 1988 г. Роден е на 08 септември 1947 г. в село Жълти бряг, Сливенско. Сабри е на две и половина години, когато баща му загива при трудова злополука. Завършва основно образование в съседното село Бяла паланка, до което ходи всеки ден пеша – и зиме, и лете. През зимата заедно с негов съученик прокарват тунели в еднометровите преспи, за да стигнат до училище. Учителят води съучениците им да видят тунелите, прокопани с ръце в снега от две деца, които не са се отказали да отидат на училище, въпреки студа и затрупаните от сняг пътища. След като завършва СПТУ по дърводелство, а по-късно и строителен техникум, Сабри Искендер работи в СОАТ, Варна и в "Пътни строежи”.
На 17 януари 1985 г. (ден, преди да започне насилственото преименуване на турците в неговия край) е задържан без обвинение и близо 4 месеца е незаконно държан в следствения арест в Сливен. В ареста остава до 8 май 1985 г., а след това (без съд и присъда) е изпратен в концлагера на о-в Белене, където остава до 6 май 1986 г. Следва принудително изселване в село Камено поле, Врачанско. На 30 октомври 1986 г. е отново в ареста (този път на ул. "Развигор”, София) заради опит за бягство зад граница. Осъден е на две години, които излежава в Старозагорския затвор. След като излиза от затвора е отново принудително изселен в село Камено поле, където остава до насилственото му изгонване в Турция на 16 май 1989 г. В момента живее в Анкара и работи в Агенцията за младежта и спорта.
Разкажете ни за Демократичната лига, кой даде идеята и кога я създадохте?
Това стана през 1988 г., на 13 ноември. Идеята дойде от мен. Но хората ги беше страх, трудно се намираха куражлии, рискът беше голям. Съмишленици имаше, но всеки се страхуваше и вика: "Ами то хубаво, ами ако узнаят?” Казвам им: "Те ще узнаят, няма как да не узнаят, защото ние ще се борим открито. Ние няма да се крием, ние искаме легална организация”. Борци за човешки права не може да са нелегални. Ако си нелегален, значи криеш нещо. За човешки права се бориш, защитаваш си правата, които ги има в конституцията. Когато ме разпитваха в ДС, аз им казвам: вие първо трябва да научите конституцията на България. Ние действаме според законите и със законни средства. И им цитирам конституцията, че гражданите на Народна република България могат да създадат неполитически организации. Нашата организация е неполитическа. Те - млади момчета, ей така ме гледат. Казвам им даже Живков по кой член може да бъде осъден. Те така ме гледат и викат: "Как може да говориш така?” А аз им казвам: "Истината говоря. Ето, законът какво казва". "Да оставим сега закона - казват ми. - Партията друго казва.”
Как реагираха хората на вашата битка с режима?Подкрепяха ни. Ние не се борехме само за правата на турското малцинство, аз съм писал в протестно писмо до Тодор Живков, че цялото българско население тегли цели 35-40 години от тяхната диктатура. Това писмо го бях изпратил на Тодор Живков, едно копие бях дал на в. "Труд” и друго копие до радио "Свободна Европа". Ние с моите съмишленици тогава доказахме, че срещу "живия вълк” може да се бориш. И да се бориш със законни средства, както сме писали в програмата на Демократичната лига. И в програмата личи, че ние не сме против българския народ, ние сме срещу тероризма и срещу държавния терор.
Кога те задържаха за първи път?
Първо в Сливен на 17 януари 1985 г., превантивно - един ден, преди да започнат насилственото преименуване в моя край. 111 дена бях задържан в МВР-Сливен при най-тежки условия там... следствие, бой, следствие, бой. Много ни биха - с маркучи, с живачна палка... Даже хвърляха табуретки срещу мен. Два пъти правиха наужким да ме бесят, да ме плашат. С маркуч за врата ме бесиха. Нечовешко беше. Много ни биха там, много. Аз и преди това съм лежал в затвора, 27–годишен бях, наклеветиха ме.
Един старши от МВР-то ме наклевети, уж че съм бил казал нещо против властта и дори против българите. Няма такова нещо - аз само му се опънах за някаква несправедливост. Една прокурорка имаше в районна прокуратура, унгарка, омъжена за българин - Илонка Дамянова. Тя разбра, че са ме наклеветили и ми даде 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и ме пратиха да ги излежа. А аз дотогава с политика не се бях занимавал, но като те вкарат затвора несправедливо и по политически причини, политизирват те. Тиранията до падение води. Като има тирания, има борци за свобода. Историята създава хората.
Така е.
И през 1985 ме вкараха пак в затвора и там вече се държаха като фашисти и садисти. 38 годишен бях тогава. Големи изтезания. След това, след 111 дена, ни пратиха на остров Белене, това беше през пролетта на 1985 г. Там беше малко по-друго от килиите в Сливен – там вече направихме стачки, от София дойдоха да ни убеждават да спрем. Големи стачки правихме там. Гладни стачки.
Колко души бяхте в концлагера Белене?
514 човека ли бяхме, 517 ли - нещо такова. Над 500. И българи имаше също. В Белене останах една година, накараха ни да работим по обектите, грубо пак се държаха с нас. Без присъди бяхме, не ти обясняват нищо, защо, за какво си там. И като направихме гладните стачки, започнаха да ни пускат, но ни изселиха. Пръснаха ни по селата из Врачански окръг. Мен ме изселиха през януари 1986 г. в село Камено поле, Врачанско.
А къде беше настанен в това село?
Намериха ми те една квартира.
Ти ли трябваше да я плащаш?
Аз. 15 лева беше наемът. Обаче аз после смених две квартири. Последната квартира, дето бях, те хората не ми взеха пари.
Българи ли бяха?
Да. И много човечни бяха. То и самото село... хората бяха добри. От началото ме гледаха криво, мислят, че съм престъпник. А и пропагандата им говори - те турците преврат ще направят, република ще направят, глупости разни. Пък ние не сме имали никога такова намерение. Само сме работили цял живот, само сме работили, нищо друго. И в началото гледаха ме накриво в селото, но сетне като се заприказвахме – а-а, малко по-друго стана. Сетне като те разберат вече нацяло, стават открити и много добри. А аз никога в живота си задни мисли не съм имал. Така съм учен - ако имаш нещо да казваш, кажи го, но зад гърба на човека не трябва да се говори. По нашата вяра е грехота да си кривиш душата и да лъжеш. Не може да си бил у тия хора, да си пил у тях кафе или чай, те да са те посрещнали човешки, а ти да си кривиш душата и да кажеш: те българите са такива, онакива. Затова турците не казват, че българите са криви, а властта. Българите са хора като нас - всякакви има, и добри, и лоши.
А защо си направил опит да преминеш границата през есента на 1986?
През октомври 1986 г. взехме решение с моя син да преминем българо-сръбската граница. На 4 ноември Конференцията за човешките права започваше - във Виена. Там искахме да отидем и да разкажем истината за положението на турското население в комунистическа България. В живота си тогава най-големия риск съм направил, най-големия. Такъв риск... аз преминах тогава постовете с моя син, 16 годишен беше. Прескочихме ниското електронно съоръжение (аз съм бил в редовните и знам как става). Прескочихме ниското съоръжение под носа на трима войници и едно куче. Кучето как не ни усети! Имаше една рекичка. Рекичката е тук, а кучето с войника е тук. И тук е сечището. И ако сме на него място по течението на реката, кучето ще ни усети, но ние сме тук, а то е обратно на течението. А ако ни бяха усетили, после ми разказват, че първо стреляли, а след това викали "Стой!”. Щото ги е страх и момчетата. Първо стрелят, убиват и след това викат "Стой”. През нощта е това, може и ние да сме въоръжени и ги е страх момчетата. Както и да е, преминахме постовете, но моят син падна, удари се, ръката си удари. Като падна и изврещя, сякаш сърна изврещя. И аз се уплаших тогава. А отпред има още доста път. И като излизаме вече от гората, насреща ми се привижда войник с плащ, с наметало. Студена вечер, краят на октомври е, а Ком е на 2016 метра височина.
Започнаха да ни замръзват краката. Отпаднахме, втора нощ не сме спали, а панталоните ни замръзнаха като кюнци. Нещо чувам като че ли някой върви и не знам дали не си внушавам от умора. Както и да е, запалихме един огън в гората, изсушихме се. Войници ни видели тогава, но ни взели за овчари. Хапнахме малко, имахме ядене, носехме си. И на другата сутрин се върнахме и се предадохме, не можехме да вървим повече. Но цяла нощ слушахме сръбска музика, сватба ли имаше, какво имаше там, отсреща в Сърбия. Чува се. Реката шумоли и насреща е Сърбия, но не можахме да преминем браздата, далече е, уморени сме, измръзнали. И синът вика: "Дай да се предадем”. Хайде, викам, добре. Върнахме се, стигнахме един каруцарски път. Насреща ни върви един човек: "Какви сте, откъде сте?”. "Ами сбъркали сме пътя”, му викам. "Ами тук е застава”, казва. Ще отидете ей там до телената мрежа и ще натиснете един бутон, ще дойдат да ви приберат. Така и направихме.
А разбраха ли, че сте искали да избягате?
Ние казахме, че сме искали да отидем до село Бързия, Врачанско и сме се заблудили по пътя. Моят хазяин беше от Камено поле, а жена му - от Бързия. И там, викам, отиваме - на гости. И капитанът се обади по телефона в селото: „Има ли такъв човек?” Има, казват му. И тогава малко поомекна. Понеже на границата много биели, страшна работа било - чупели зъби, чупели кости. И това поне спасихме. Върза ни там ръцете. "Вие сте за мен нарушители”, казва. Но ни нахраниха, каквото даваха там за войниците, дадоха и на нас. Задържа ни и се обади в Драгоман да ни вземат.
След три дена освободили моя син, той е непълнолетен. А следователят (младо момче, учтиво се държеше с мен) ми показва един турски вестник (тогава Наим Сюлейманов беше избягал) и ме пита: "Искаш ли да ти го дам, да го прочетеш в килията?” "Няма да направиш лошо”, казвам му. Не ми го даде, но така разбрах, че Сюлейманов е отишъл от Австралия в Турция. И сетне ме пратиха в затвора. Осъдиха ме на две години.
В кой затвор?
Първо в Централния в София от януари до август 1987. После ме преместиха в Старозагорския.
С Ахмед Доган там се срещнахме.
Колко време изкарахте в Старозагорския затвор?
До 30 април 1988 г. Присъдата беше две години, но като работиш в затвора два дни се броят за три излежани и присъда от 2 години, горе-долу за година и половина изкарваш я.
Доган как се държеше в затвора?
Доган... В една гладна стачка участваше. Обаче при него дойде един от старшините и му казва на Доган: "Абе, ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.” И той се отказа.
Отказа се от гладната стачка?
Отказа се от гладната стачка. Ахмед Доган, де...ама отпреди, както разправят, бил на ДС човек. Така казват, аз не съм видял документите.
Това вече официално е обявено и се знае, доказано е. Но тогава в затвора също се е говорило, че е човек на ДС, така ли?
Да, говореше се. Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите. А както се знае сега, още първото комунистическо правителство на България са ученици на Москва, даже слуги да се каже, е по-добре. Уж се борят против империализма. Ами Съветският съюз и той е империя. И Русия сега пак е империя. Те и досега не са се променили много. И сега в България още няма такъв манталитет – що е демокрация, що е самостоятелност.
Какво стана после?
Като излязох от затвора, 39 дена бях вкъщи, в Сливенско, в моето село. Но имах присъда за още две години изселване. Първия път ме закараха без никакъв багаж, бях и без кола, тъй като МВР-то ме закара с тяхна кола. Сега отидох с моята кола, натоварих си неща от първа необходимост, дрехи, завивки. Второто изселване вече с колата заминах, по-друго беше.
А къде беше второто изселване?
Пак същото село. То това беше хубаво, че ме знаеха хората, познаваха ме. И те бяха добри хора, антикомунисти - не бяха с властта. И комунисти имаше, но Врачанският окръг е борчески край, бунтовни хора са, Горуня е оттам. Хората са будни там. Стари баби, 75-годишни, ама по транзистора радио "Свободна Европа" слушат, ББС слушат.
Разkажете  ни за Демократичната лига.
Тази работа я замислих още като бях задържан на "Развигор”. Седя и мисля - как да се намери изход. Викам си, то само с бягствата зад граница няма да стане. И реших, че трябва да има легална борба. Но в затвора не можеш да се довериш на никого. Само на един съм казал, защото отвънка само него го познавах – Мустафа Мутлъ. И той тогава ми каза: "Ние се изморихме много. След като излезем от затвора, една-две години трябва да чакаме, да се възстановим.” Викам му: "Мустафа, време за възстановяване няма. Ние като излезем, веднага трябва да започнем легална борба.” И като излязохме, той изселване нямаше, защото не беше в Белене и си отиде в своя край и чул за създаването на Демократичната лига по радиото, по "Свободна Европа". Идва при мен в Камено поле и вика: "Ти в затвора каза и го направи”. Сетне Мустафа Мутлъ много помагаше на Демократичната лига. И брат му Насъф Мутлъ помагаше.
А като отидохте в Камено поле, там с кого обсъди идеята за Демократичната лига?
На второто изселване тази идея не ми даваше мира вече и казах на Али Орманлъ - той беше изселен в съседното село. Али Орманлъ веднага се съгласи. Сетне говорих с Мустафа Юмер, той е философ, завършил е Софийския университет. Той беше тогава изселен в Кунино, а по-сетне го преместиха в с. Комарево – да бъдем далеч, далеч да сме един от други. Той предупреди, че е опасно. "Те, вика, може да ни убият, в затвора да ни тикнат, опасно е”. А и тогава от ДС бяха създали един "Комитет по правата на човека” начело с един Константин Теллалов - за парлама само.
И му викам: "Мустафа, ние трябва да създадем една истинска организация за човешките права, това е най-краткият път”. Той ми казва: ”Ще видим, трябва да се помисли.” И най-после един ден, в неделя мисля, 13 ноември беше, от Мездра отидох да си взема акумулатора на колата и на връщане гледам по шосето върви един човек, аз го подминах и видях, че е Мустафа. Спрях и го питам: "Откъде идваш?” Той се качи в колата и казва: „От отпуска идвам". "Сега, питам го, съгласен ли си?” "Сега съм съгласен", казва. 13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той, двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ, забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме – Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември.
Тогава ли избрахте Мустафа Юмер за председател?
Малко по-късно. За програмата най-голям дял има Мустафа Юмер - той е философ, учен човек, умен и написа много хубава програма. Първата програма, която направихме, беше 23 точки. Но аз казах да изтрием последната точка, защото е опасно за организацията.
Каква беше последната точка?
Последната точка беше, че от виновниците за "възродителния процес” ще се търси най-строга отговорност. Аз викам какво ще кажат: гледайте ги, още нищо не са направили, пък вече ще ни търсят сметка. И го махнахме, останахме с 22 точки. Но това беше програма–проект... Сетне дадохме тази програма на Назъм Башаран от Силистра - той е правист. Той също беше изселен - в Роман. Дадохме му я и той я ошлайфа и я направи 25 точки. И там беше залегнало: трябва да се премахне дискриминацията между хората, да няма дискриминация - едните са българи, а другите са турци, цигани, все едно втора категория.. Да се даде право на хората да си пишат с хора от други страни, право на кореспонденция и т.н., а не да ти отварят писмата и да те преследват и да те питат защо си пишеш с други хора. Даже внасянето на списания и вестници беше идеологическа диверсия.
После какво стана?
После, аз нали съм лежал в затвора и знам - никога не трябва да се допуска грешка, когато страната не е демократична. Щом страната не е демократична, грешки не трябва да се допускат. Затова, каквато и организация да направиш - дори най-мирна, първо се съобщава на външния свят, да имаш гаранция, и след това се съобщава на властта.
Ако направиш обратното, какво ще направят?
Ще те вкарат в затвора, ще фалшифицират програмата ти и после ще думкат в пресата: разкрихме терористи, разкрихме терористична организация, вижте ги турците какво правят.
Пуснахме я в английското посолство, но не в посолството, а там, където живеят – в резиденцията. Отиде моят син и един негов приятел и я пуснаха през нощта. Пуснахме там програмата да се знае, че няма нищо терористическо, а само си искаме правата по законен път. И след това се разбрахме и направихме копия от програмата. Аз изпратих копия от нея лично на Тодор Живков и на в. "Отечествен фронт”; Мустафа Юмер – на председателя на Народното събрание и на "Работническо дело”, а Али Орманлъ - на главния прокурор и на в. "Земеделско знаме”. Значи на 6 места сме я изпратили.
Някой публикува ли я?
Че кой?
Тия неща публикуват ли се в една недемократична държава? А после пратихме и протестно писмо до Георги Атанасов, министър-председател тогава - в подкрепа на Илия Минев, да удовлетворят исканията му, защото са справедливи. Копие от него пратихме и на Илия Минев, председател на Независимото дружество и на Петър Манолов, секретар на Независимото дружество. Те тогава бяха обявили гладна стачка и ние ги подкрепяхме. НДЗПЧ имаше говорител - един художник, Димитър Томов, от Михайловград и аз ходих веднъж там да се срещна с него, но не можахме да се видим с него. Те искаха да се обединим, но аз им казах - по-добре да сме повече, ние подкрепяме тях, те подкрепят нас, а двата пътя ще водят до една цел - демократизацията на България. Илия Минев не съм го виждал отблизо, но Петър Манолов го видях в Париж, там се запознахме. След като ни изгониха от България.
А как осъществявахте връзката с радио "Свободна Европа"?
Следяха ни, но не ме е било страх, само внимавах. Аз правех съобщенията по "Свободна Европа" по обед. Качвам се на колата и отивам в друг град или село, след това влизам в пощата, обаждам се. Тогава нямаше улични автомати за чужбина. Само в пощата. Написахме и едно писмо в защита на Вацлав Хавел, исках да го пратя телеграфически от пощата в Камено поле до чешкото правителство. Но телефонистката се уплаши и пита началника си в Мездра, а той само като чу: протестно писмо и вика: не може, дума да не става.
Кога беше това?
На 9 март 1989 г.
А в пощата как се обаждахте до радио "Свободна Европа"?
Вече имаше автоматично избиране. Влизам в кабинката, говоря по телефона, казвам бързо, каквото има да кажа, плащам, колкото струва, и излизам. Понякога телефонистките ни издаваха, те ни чуваха какво говорим. От ДС почнаха да ни викат, първо в кметството ни извикаха. Като чуят, че сме говорили по радиото, на другия ден идват и започват да ни разпитват. Бяха двама, единият не си казва името и аз му казвам: добре, щом не си казваш името, ще кажа по радиото, че единият от вас не си даде името. изказването на Сабри Искендер по радио Свободна Европа
И им казвам: никой не може да ни спре, ние ще продължим до връщането на правата ни. А хората като слушат по радиото и като разбират къде сме, и почнаха да идват да се записват за членове на Демократичната лига. По едно време Държавна сигурност се усети и взе да варди край Камено поле и да ги връщат от края на селото, да не влизат в селото.
И аз след това казах по радиото: молбите да не ги носят в Камено поле, а в окръзите, има си отговарящи за окръзите. Доста се бяхме организирали вече. И казваме на хората: само с легални средства, защото ние се борим против тероризма, а не може да си терорист и да се бориш с тероризъм.
Как се развиха събитията после?
На 8 или 9 май от ДС забрали Мустафа Юмер и Али Орманлъ, закарали ги на влака и ги депортирали в Турция. А сетне от ДС вероятно дебнат да видят дали предаванията по "Свободна Европа" ще продължат. И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио "Свободна Европа" връзката не е прекъсната. Продължава.
И двамата едновременно ли ги екстрадираха?
В един ден. Изгонили ги от България, без да кажат на близките им, без багаж, без пари. И идват близките им при мен и питат къде са. Тревожат се, защото Мустафа и Али изчезнали от домовете им, няма ги. И аз писател не съм бил, журналист не съм бил и по неволя... написах протестно писмо. Два пъти го късах, на третия път горе-долу стана. Още го помня: "Гражданино Живков, крайно време е да се откажете от асимилаторската си политика спрямо турското малцинство в България. Единственото решение на турския въпрос в България е да седнете около Кръглата маса с ръководителите на Демократичната лига за защита правата на човека в България".
И сетне пиша, че искам да знам къде са Мустафа Юмер и Али Орманлъ и пиша, че той лично носи отговорност за живота и здравето им. Искам от вас отговор, пиша му. Пращам писмото до Тодор Живков и копие до вестник "Труд”. И два дни след това дойдоха и ме взеха и мен и ме изселиха от България.
Кога стана това?
На 16 май вечерта. С колата ме закараха до Капитан Андреево и цяла нощ чакаме влака.
Грубо ли се държаха?
Не.
До сутринта седяхме да чакаме влака. И разговаряхме там. “Ти - питат ме - сега като отидеш в Турция, какво ще разправяш там?” “Истината ще кажа, отговарям им. Аз не съм научен да лъжа". А на 17 май бях вече в Турция и по радио "Свободна Европа" четат моето писмо и после ми разказва мой приятел, че негов комшия, българин, казал: „Ей, от турците ни отърваха руснаците, а сега от руснаците ще ни отърват турците!”
Поддържате ли връзка сега с Мустафа Юмер и с Али Орманлъ?
Мустафа се върна в България. Али Орманлъ се пенсионира, от време на време се чуваме. И с Мустафа се чуваме понякога по телефона, той е в България. Преди години беше даже председател на Общинския съвет в Крумовград.
От ДПС ли?
Май че от ДПС, но те с Ахмед Доган не се обичат. Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? Човекът е роден един път, трябва достойно да живее. Щом работи, ще си изкара прехраната. Аз не се състезавам с никой. Не ми трябва да имам вили и мерцедеси, не ми трябва да ходя по хотели и не ме интересува другите какво имат. Алчността погубва човека. Но това, което друг човек е направил, ти не може да си присвояваш и не може да отричаш това, което е направено. Това е мошеничество, голямо мошеничество.
В разговора внезапно се намесва домакинът на нашата среща със Сабри Искендер нашия домакин Шабан, който до този момент е слушал мълчаливо: "Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците да носят табелки с новите им българските имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма".
Сабри кимва и продължава:Ние не сме правили Демократичната лига за слава. Заслуги не искаме, но никой няма право да отрича Демократичната лига.
Как научаваха хората по места кои са отговорниците?
Пак по радиото. По него съобщават: еди-къде си, еди-кой си е отговорник, и хората при него си носят молбите. Обявявахме стачки, протести. Всеки е свободен да обяви гладна стачка, но когато я обяви, трябва да съобщи на властта, на някоя инстанция и за да има гласност, трябва да съобщи на света и да се обади по телефона или на радио "Свободна Европа", или на "Дойче веле", или на ББС. Трябва да знаят хората, че протестираш. Иначе сам вкъщи да се заключиш и без да кажеш на никого, да направиш гладна стачка, никой няма да знае, и да умреш, никой няма да знае защо. И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има.
Колко членове имахте?
Само при мен бях регистрирал 474. Архивата аз държах в Камено поле. Обаче в окръзите, когато обявихме там да подават молбите, тогава станаха хиляди.
А как осъществявахте координацията вътре в самата организация?
Ами те идваха. Идваха нощем - който успее, успее, който го върнат, върнат. Така беше. Хората, особено отначало, ги беше страх. Много ги беше страх. Имаше един случай в началото. Дойдоха едни хора, слушали по радиото, подадоха молба за членство. Сетне като се върнали по родните места, и се уплашили. И идват пак след няколко дена да си вземат обратно молбите. Страх ги е хората. И аз им казвам: ако се увеличим, няма страшно, събирайте молби, да станем повече хора. Една вечер в 10 часа, чука се по прозореца. Гледам: те са, клюмнали са. "Слушай, Сабри, ние дойдохме обратно да вземем молбите.”
Ей, направо ми се обърна сърцето, лошо ми стана. "Защо, питам ги, защо тъй?” И те ми казват, че ги е страх от Държавна сигурност. Както и да е, кафе им направих, извадих молбите, печката гореше. Питам ги: "Вие ли ще си вземете молбите или направо в печката да ги хвърлям?” "А, хвърли ги в печката, викат, по-добре е...” И аз ги хвърлих в печката. След месец-два идват едни младежи, вечерта пак, и пак така чукат. Гледам, не ги познавам - 17-18-годишни момчета. Ние сме, казват, от Кърджалийско. Аз съм син на еди-кой си, той е син на еди-кой си. Ние, викат, дойдохме обратно да дадем пак молбите и носим и други молби, на други хора. Тъй и тъй, викат, нашите бащи ти се извиняват, че тогава са се уплашили, поздрави ти пращат.
Вие сътрудничихте ли си с Независимото дружество за правата на мовека (НДЗПЧ) и с Дружеството за подкрепа на Виена'89?
Ние ги подкрепяхме, и те - нас. С Авни Велиев от „Виена ‘89” си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също. Обаче, когато турците отиват в НДЗПЧ да се запишат, там не ги приемат с турски имена, насочват ги към нас, към Демократичната лига. После аз попитах секретаря на НДЗПЧ – Петър Манолов, когато бяхме в края на май в Париж за съвещанието за човешките права. Питах го защо не са записвали турците с турски имена. И той ми казва, че така са ги посъветвали в София, че ако ги записват с турските имена, властите ще оспорват самоличността на членовете им и няма да им регистрират организацията. Юридически ход, значи. Но пък какъв е смисълът тогава? Човекът отива да си търси правата, протестира, че му сменят името, как да си търси правата с име, което му е насила сложено? Така е, вика, но така ни казаха.
Като ви екстрадираха от България, какво стана?
Продължихме. Замести ни Хюсеин Нух от Ябланово.
Познавахте се с него от затвора, така ли?
Хюсеин Нух аз го познавам отпреди събитията още. Той е инженер, беше кмет на село Ябланово. Когато мен ме затвориха в следственото в Сливен, лежа аз в килията, по едно време докараха Хюсеин Нух. А то тъмно, само една малка лампичка свети. Аз бях сам в килията. Влиза така, брадясал - бил е задържан от няколко дни, но е бил по други килии. Погледнах го и викам: "Хюсеин Нух, ти ли си?” Понеже тъмно, и не вижда. Казах му кой съм, той се зарадва, имал скрити една-две цигари (цигарите бяха забранени), та запалихме. И може би три дена бяхме в тази килия. После ни преместиха и аз се разболях - голям студ беше. Втресе ме, беше страшно. И Хюсеин Нух направо ми спаси живота. Цяла нощ ме е разтривал. И сутринта, вместо да ме закарат в болницата, отведоха ни с Хюсеин в кучкарника, така му викаха. Февруари месец беше, голям студ и ние вечерта - там. Студено, кучешки студ. Добре че имаше един старшина, добър човек се оказа, видя на какъв хал сме и ни даде аналгин-хинин. "На никой няма да казвате”, вика. Виж какво нещо е добрият човек. Хюсеин даже каза: "Като изляза оттук, на тоя старшина една дамаджана с ракия ще му донеса.”
Имахте ръководство в сянка?
Да, дублирахме всичко, за да може, ако ни затворят или изгонят, друг да продължи след нас. И аз даже архивата на Демократичната лига успях през нощта, преди да ме депортират, да я предам на едни хора и те му я занесоха. И борбата продължи. Насилието поражда съпротива. Големи престъпления извърши тази комунистическа власт в България, големи. Аз бях 10-11 годишен, когато насилваха хората за ТКЗС-то. Но тогава насилваха всички - и българи, и турци. И тогава хората се разбунтуваха - защото им посягаш на имота, на труда, на достойнството. Затова и ние после се бунтувахме - защото ни посегнаха на имената, на достойнството. Че ние, турците в България, какво сме направили – само сме работили цял живот. Най-тежката работа сме работили и никога не сме се оплаквали. Но ти да искаш нацяло да изтриеш едно малцинство от историята, това какво е? Престъпление срещу човечеството, какво друго?
Да, голямо престъпление. Но съчувствието на народа, на хората, това е много важно. Имаше един генерал Ганев, началник на милицията в Сливен, и нарежда на един майор да е ръководител на групата, която ще идва да преименува хората в Новачево, Сливенско, и в други села. А майорът му казва: "Аз не мога да извърша такова нещо, аз тия хора ги познавам, с тях съм ял и пил, аз такова нещо не мога да им направя”. "Тогава - му креснал генералът, - ще си дадеш оставката!” И той си дал оставката веднага. И други българи има такива и това е хубаво нещо. Не му знам името на този майор, а трябва да се научи, защото е достоен човек и е герой. За съжаление, много хора не знаят истината. А не знаят, защото в България още от наше време се учеше много изопачена история.

Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората – ей това направиха. Но къде националистите са направили нещо добро за страната си? Вижте войните, вижте Хитлер, вижте Милошевич - ликвидираха страните си, колко хора загинаха. Национализмът на никого полза не носи, само мъка. Национализмът, това е много опасно нещо.

http://www.mediapool.bg/komunistite-si-izmislyaha-vragove-za-da-razdelyat-horata-news150334.html

Offline Subeyi Kurt

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 3439
  • Gender: Male

НE СИ КРИВЕТЕ ДУШATAhttp://www.dombira.eu/welcome/read/574

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!



   
         Като изтече кръвта, тогава се губи името.
                  Автор(и): - Таня Мангалакова.


 
През месец май 1989 започват щафетни гладни стачки на турците и помаците в България срещу смяната на имената. Всеки ден български мюсюлмани дават интервюта за западните радиостанции „Би Би Си“, „Дойче веле“, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“. Към съпротивата на българските мюсюлмани срещу режима на Тодор Живков се присъединяват и интелектуалци и дисиденти. На 11 май 1989 е създаден Мюсюлманският стачен комитет в къщата на семейство Рунтови в село Долно Изворово, Казанлъшко. „Осерваторио суи Балкани“ представя живота на политическия затворник Рамадан Рунтов, един от лидерите на съпротивата на мюсюлманите, влязъл в затвора още при първата вълна на преименуване през 1973 г. Бай Рамадан не се съгласява да сменят името му на Радан. Днес той е на 80 години, живее в Истанбул, казва се Рамазан Коруджу. Мъжете от семейство Рунтови участват в съпротивата още от 60-те години, когато започва „културната революция“ на премахване на фереджетата от облеклото на мюсюлманските жени в България. Рамадан Рунтов трябвало да напусне родното си планинско село Корница (в подножието на Пирин), за да не го интернират. Заселва се в село Долно Изворово, край град Казанлък, където научава турски от местните турци. Работи като строител в местното ТКЗС. Всички семейства от селото решават да не си сменят имената, но идват милиционери, военни, танкове. Рамадан е от най-непокорните. Арестуван е от Държавна сигурност. Когато привършва следствието, моите съселяни в Корница се събрали и разбунтували. Протестът бил потушен, но са убити 4 души, 50–60 са ранени. Започнаха да ме притискат за Корница, търсеха оправдание за това насилие. Преместиха ме в следствието на ул. „Развигор“ в София и няколко пъти през нощта ме изкарваха в някакви тунели, където ме държаха по 2 часа. Връзваха ми ръцете отзад, мислех, ще ме карат на разстрел в тунелите. Казваха ми да не се обръщам назад, и така ме държаха няколко часа. После дойде някой и каже, че тази вечер ми се е разминало, друга вечер ще е. Така ме плашеха.Преместиха ме в Благоевград като прокурорски свидетел. Още като влязох, съдията каза „Ти ли подпали нашия окръг?“. Попита дали познавам 10 момчета на подсъдимата скамейка. „Да, това са мои селски“. После попита: „Ти какъв си?“, „Турчин съм“, отвърнах.Осъдиха ме на 6 години за противодържавна дейност, че сме искали да избиваме държавни мъже, да правим република. Лежах в затвора в Стара Загора, не ме изкарваха на работа, за да ме направят „техен човек“, да подпиша протокол да помагам, за да не лежа в затвора, демек да стана доносник. Аз отказах.След една година, на 25 септември 1974 г. ме пратиха „в разряда“, където стояха затворниците, спрени от работа. Чудех се какво става, а то било подготовка за смяна на имената. По-опасните бяхме „в разряда“. Балабанов от Държавна сигурност ми каза: „Бай Рамадане, викаме те, защото и жена ти, и децата ти си смениха имената. Сега ти си избери едно име, подпиши тук, да оформим документите.“ Попитах го: „Кой смени имената на децата?“. А той: „Аз ги смених“. „Хубаво, ще ти дойдем на гости някога, ако съм жив и здрав, нали си кръстник на децата“. Отказах да подпиша „Сбъркали сте човека, няма да подпиша. Нашите имена не се слагат така, те са в Корана опяти и с кръвта слети. Когато изтече кръвта, тогава се губи и името.“ Изкараха ме с юмруци и ритници. Балабанов каза, че ми пишат името Радан …Всеки ден от септември идваха в килията да ни четат тия нови имена, но ние не се обаждаме. През декември последва карцер – метър на два килия, заледено. Изкарах там 2 месеца и 8 дни само с по един комат хляб на ден. Имаше момчета, които заспиваха вечер и на сутринта ги извличаха заледени. Аз вечер не спях, по цяла нощ тъпчех на едно място. По едно време понеча да се унеса и усещам, че замръзвам. Почвам пак да тъпча. Взех найлон, с който увивах краката си, преди да обуя гумените галоши. Така се спасих. Като ме изкараха от карцера, разбрах, че в съседната килия е Хасан Сапунджи от Якоруда и че в моя край много говорят за мен.Така карах година и осем месеца. Накрая, като видяха, че понасям всичко това, ми казаха да напиша молба да ме изкарат на работа. Но пък в молбата трябваше да пиша новото име и аз не пожелах. Бях станал кожа и кости, краката ми бяха като отсечени, нищо не усещах, нямах сили. Излязох от затвора 1977 година, след 4 години и 9 месеца.Големият ми син Рамадан беше избягал в Турция, като го изключили от техникума. Другите ми двама сина тръгнали с едно момче от Перник да бягат през Сърбия. Хванали ги, задържаха ме и мен. Синът ми получи година и осем месеца, на другите – година и половина, а на мен – три години затвор. Изкарах още три години в Централния софийски затвор за бягство зад границата.Излязох от затвора през 1982. Една вечер по телефона се обади Петър Бояжиев (политически затворник във Франция, сътрудник на радио „Свободна Европа“ – бел. авт.) и ме пита как съм. „Без документи съм и нямам работа. Реших да не се унижавам, станах говедар, за да си изкарвам прехраната. Ходя и по строежи да изкарам някой лев.“ През 1984–1985 започнаха да сменят имената на мюсюлманите и Бояджиев поиска всяка вечер след полунощ да предавам какво става. Имаше сателитни телефони за връзка със „Свободна Европа“. От нашите села имаше 17 души осъдени за обрязване на деца, ние дадохме имената и ги излъчиха по радио „Дойче веле“, „Свободна Европа“. И така всяка вечер предаваме информация.Така карахме до 18–19 март 1989. Един ден на обекта, на който работех, дойдоха милиционери и ме заведоха в Държавна сигурност, заканваха ми се, но не смееха да ме бият. Държаха ме до към 20:30 часа. Казаха ни, че утре пак ще ме приберат. Аз говорих с Петър Бояджиев, разказах му, а той ми даде голям кураж: „Бай Рамадане, те си отиват вече“. Каза ми, че нямат право да ме задържат, защото съм в списък на дисидентите.Петър Бояджиев каза да организираме групи от мюсюлмани, които да правят гладни стачки всеки ден от 20 май до края на месеца, за да се чуе по света, че протестираме срещу смяната на имената. Започнахме гладни стачки в цялата страна – Джебел, Кърджалийско, Делиормана. Това беше Мюсюлманският стачен комитет. Моите синове, заедно с д-р Константин Тренчев (дисидент антикомунист – бел. авт.), Илия Минев (антикомунист, дисидент, лежал 33 години в затвори и концлагери, през 1988 основал Независимо дружество за правата на човека – бел. авт.) организираха сбирка в Хасково, но тя се провали и решили да се съберем вкъщи в Долно Изворово. Беше времето на Байряма. На 11 срещу 12 май в полунощ се събрахме и основахме Мюсюлманския стачен комитет. На сутринта дойде милицията и взе да разпитва. Казах, че сме имали гости за празника.На 17–18 май подготвихме отворени писма до прокуратурата, областната прокуратура, против смяната на имената. На 18 май дойдоха милиционери, казаха ми да взема 80 лева и ме закараха в една банка в Стара Загора, където обмених 50 долара. Разбрах, че ще ни гонят от България. Казаха ми да си събера 30 кг багаж и че ще ме вземат в полунощ. Дадоха ни паспортите, отидохме у дома, а там идват хора от Мюсюлманския стачен комитет от цяла България. Качиха ни на влака от Пловдив за Германия. Като спряха влака, Ибряма даде телефон, на който да се обадят на Петър Бояджиев. В Белград ни посрещнаха хора от турското посолство. За 8 дни се събраха към 170 души. Лично Тургут Йозал прати самолета си и ни закараха в Истанбул. Там ме посрещна синът ми Рамадан, той вече беше избягал в Турция, там беше завършил право – хем работил, хем учил.
От моето село към 1150 души живеят в Турция, 120 семейства са в Истанбул. Всички са добре, построиха си къщи на 2–3 ката, няма човек с по-малко от 20.000 в банката... На старини сега се радвам на хубав живот.





ТАНЯ МАНГАЛАКОВА




Таня Мангалакова е журналист. Родена е през 1966 г. в Стара Загора, завършила е журналистика в СУ „Кл. Охридски“ през 1989 г. Има много статии, анализи, репортажи за български и европейски медии. В момента работи като кореспондент на „Осерваторио суи Балкани“ за България и координатор във фондация „Балкански политически клуб“.

ДРУГИ СТАТИИ ОТ ТОЗИ АВТОР





„Не е добре да идиш на Туркия от мучки години“
Ксанти, последната джума (петък) на юли 2011. Броени дни...



Да пием турско кафе

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!

   26 март. 2016г.- село Корница!

  Християни и мюсюлмани заедно ще почетем жертвите и ще напомним на обществото, че в съпротивата си срещу тоталитаризма нямаше разделяне на хората на етноси и религии. Бяхме единни, такива оставаме и днес, заяви още Петър Бояджиев.
  Прокудени в Турция се поклониха пред мемориала на жертвите на комунизма.

 
http://www.faktor.bg/novini/balgariya/70193-prokudeni-v-turtziya-se-pokloniha-pred-memoriala-na-zhertvite-na-komunizma.html

  След молитвата направена от имама на с.Корница гостите поднесоха цветя пред паметника на загиналите.На трибуната се изказаха:Кмета на селото Рамадан Бялк.
Политическите политзатворници:Рамадан Рунтов,Ибрахим Рунтов,Фреди ФосколоЗюрфетин Хаджиолу,председател на конфедерацията на изселническите дружества
Проф.Ивелина Келбечева историк,
Полковник Данов -съюз на офицерите от резерва Атлантик,
Исмаил Ердем -платформа на Българските граждани по света -антикомунисти
Рамадан Кехайов-Български комитет Хелзинки.
Изказванията бяха в дух на обединението,да не се забравя миналото.Започналата борба срещу комунизма и неговите прослойки да я доведем до край,до пълно изчистване на просмуканите организации в държавата за едно чисто и демократично общество.На събора не присъстваха гости от никакви политически партии.
Гражданското общество организирало това мероприятие е с намерението отбелязването на този ден да стане традиция.
След това всички присъстващи бяха нагостени с традиционните ястия приготвяни за такива случаи.
Музика се носеше до късно от площада.
В 19часа автобусът с гостите от Истанбул си тръгна.
Автобусът от Маниса остана за понеделник.
Така приключи този ден.
Aidyn Osman via T HABER14 hrs


Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!

        19 май 1989г!
„Майските събития“ от 19 до 27 май 1989 г., са разразилите се главно в Североизточна България, гладни стачки, походи, демонстрации, митинги които са своеобразна кулминация на борбата на турското население в България за демокрация и човешки права. Михаил Иванов посочва, че от 19 до 27 май 1989 г. около 25-30 000 демонстранти излизат в цяла североизточна България. Стотици са задържани. Според свидетелства на войници, участвали в потушаването на размириците, те не са знаели къде и защо ги водят. Войниците, които са на наборна служба — задължителна служба в армията за срок от две години, са били качвани в камиони с брезентово покривало и са пътували десетки и стотици километри до мястото на размириците, без да знаят каква задача ще им бъде възложена.

   https://www.youtube.com/watch?v=0s2dKYIoVXE




ПОКАЗВАНЕ НА ОЩЕ


Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Държават-"мащеха" която прокуди най-трудолюбивите хора насилствено-помаци,турци...! След като им смени имената,затвори джамии.29 май.1989!
Поклон за онези,които отдадоха живота си в името на правдата! :( 
Сайта ни pomak.eu i pomak.net е съпричастен с историята ни,и всичко тук е запазено и съхранено благодарение на труда ни и Ондер,Рахмие,Мустафа Богутеву,и Екипа ни!
http://rodopi24.blogspot.bg/2016/05/blog-post_664.html

 https://www.youtube.com/watch?v=K5ErDgT3ELw

Offline Mariana

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1078
Бог е един за всички и е Бог на любовта и мира, не на насилието, жестокостта и невежеството. Но в човешката история е имало, има и вероятно ще продължава да има и невежество, и насилие, което ражда насилие, и разделения, и омраза. Аз обаче знам, че чистите по сърце ще подадат ръка на човека до себе си, когато той има нужда от това, без значение как се казва той и каква е неговата вяра. И на мен ми се случи така - в един труден за мен момент ми подадоха ръка дори хора, които не ме познават лично, и за които не беше важно как се казвам и каква е моята вяра.

Съжалявам за това, че невежеството в една държавна политика и разделението са оставили още живи рани в паметта на българските мюсюлмани, които бяха изгонени през 1989 г., а и не само тогава. Съжалявам и за това, че чистите по сърце рядко са тези, от които зависи чиято и да било политика.
Но ви пожелавам да имате вяра в това, че всяко зло, както и всяко добро, винаги се връща по един или друг начин на този, който го е направил.
Да сте живи и здрави, и никога повече да не се повтарят точно такива събития.

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!



  Днес от 19.05 часа по БНТ 1 ще бъде излъчен документалния филм " Гьоч- да прекрачиш границата"!


  История с давност – 20 години след “възродителния процес”.
Оценка на една страница от нашата история през погледа на две поколения гьочмени, защото “гьоч” е процесът на изселване.
Документален  филм.
България, 2009 г., 51 мин.
Сценарий Даниела Горчева.
Режисьори: Ирина Недева, Андрей Гетов
Оператор Любен Бързаков
Музика: Йозгюр Ялчън, група “Кара Гюнеш” – Истанбул.

Документален филм, основан на интервюта на български турци, изгонени от България заради съпротива срещу насилственото преименуване по време на т.н. “възродителен процес”. Изповедите им, направени 20 години по-късно, не представят пряко събитията в този процес, а спомена за тях, изпълнен с много болка и горчивина. Разказите на две различни поколения – тези, които са били в зряла възраст и тези, които тогава са били деца, съдържат тяхната оценка днес от гледна точка на емигрантското им битие.
http://bnt.bg/filmi-i-serialii/izbrano-za-sedmitsata/g-och-da-prekrachish-granitsata 
https://www.youtube.com/watch?v=WR7X_JRT-TM


Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!



На 29.декември.1989г.- Помаци и Турци след падането на комунизма над 120 000 се събраха в София с искане да се върнат майчините ни имена.Най-активни бяха от Велинградско,Гоце Делчевско,Шуменско,от цяла България.Митинга беше спонтанен.

Днес се навършват 27 години от връщането на майчините ни имена от родителите ни в семейството.
Сайта ни изказва съболезнователност на загиналите в борбата за имената ни и Благодарност на тези които в студа стояха и спечелиха победата.

 https://www.youtube.com/watch?v=V-G6bSztX8A

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!



   29.12.1989 г.- стотици хиляди мюсюлмани на митинг в София за връщане родните имена на нас Помаци,Турци,...насилствено наложени.
Амин за хората ,които с живота си жертваха за това!!!
 https://www.youtube.com/watch?v=NrDMI0HZt38

Offline Aslan Türk

  • Member
  • **
  • Posts: 43
  • Gender: Male
Може и да не са знаели къде ги водят, но това и най-малко ги оправдава. Можели са да откажат да изпълняват заповедите на началството си след като с разбрали по каква цел са ги завлекли в помашките райони. Лесно се оправдават след това така по-този начин, ама ние не знаехме. Няма не знаехме. Носят не по малка отговорност за действията си.

Offline BG POMAK

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 239
Питали ли сте се някога какво е общото между асфалта и чевермето? И дали е вярно, че популярната фраза от предишния мандат на премиера Борисов „Асфалт не се яде!“ добива друг смисъл в едно родопско село. Защото там асфалтът е положен точно заради специално ястие. Не какво да е, а това, с което родопчани посрещат векове наред най-скъпите си гости - чевермето. Благодарение на баш майстора чевермеджия Мехмед Кърджалиев пътят до родното му село Кутела е асфалтиран в началото на 80-те години на миналия век.

Всъщност много малко хора знаят кой е Мехмед Кърджалиев. Но ако попитате който и да било родопчанин за прякора му Мазан Метьо, с усмивка ще ви заговори за него. Та този същият човек, който вече не е между живите, наред с асфалта за селото е получил и прозвището си. И до днес близките му хора, когато говорят за него, казват Мазния. Заради тази история: На известните Хайдушки поляни майсторът чевермеджия от Кутела завъртял поредното чеверме за соцелита и водел духовит диалог с бившия първи Тодор Живков. „Ще ми намажеш ли филия с мазнината, която капе от чевермето?“, питал Тато. „Ще ти намажа, ако ти мазнеш пътя до Кутела с асфалт“, шеговито отговорил чевермеджията. Не след дълго машините положили настилката върху 8-километровото трасе, вляво от главния път от Смолян за Баните. А заради „мазването“ Мехмед се сдобил с прякора Мазан Метьо.


[/size]
Мъжете в кръчмата в Кутела с охота разказват за чевермеджията, станал емблема на селото.
[/size]
[/size]
Блага дума и чеверме железни врати отварят

Още краеведът от миналото Стою Шишков нарича чевермето представително ястие. А историкът доц. Христо Гиневски доказва, че то навлиза масово в бита на родопчани през ХVIII-ХIХ век, когато овцевъдството в Средните Родопи е много добре развито. Тогава в региона са отглеждани от 700 хиляди до един милион овце. „Повечето придобивки в Кутела с чеверме сме ги получили. Дойдеха управниците, Мазан Метьо заденеше торбата с ножовете и тръгваше към Хайдушки поляни да заколи агнето, да го одере и майсторски да го изпече на шиш. После ги събирахме край огъня и от дума на дума кротко казвахме какво е нужно на селото“, разказа бившият кмет Нойчо Горанов (77 г.), управлявал родопското село в годините от 1966 до 1979-а.

Заедно с още десетина мъже той е седнал на раздумка в една от кръчмите в Кутела. С първото споменаване името на Мазан Метьо в барчето избухва смях. „Цял ден може да ти разказваме за него и мохабетите му“, смеят се мъжете. Сред тях поне трима са роднини на известния с майсторлъка си и чувството за хумор родопчанин, тъй като той имал петима синове. „Внук съм му!“, гордо казва 52-годишният Росен Димитров. Освен него чевермеджията има още 8 внуци, пръснати в различни населени места.

Отдавна знам историята за позлатения часовник с гравиран подпис на Тато на гърба му, подарен на Мазан Метьо от Тодор Живков при едно от посещенията му в Родопите. И подхващам разговора за тази случка, а и искам да видя подаръка. „Не е тук. При един от братовчедите е, но съм го виждал много пъти. Марка „Ракета“ е. Подарен е на дядо от бившия първи не заради лакърдиите, които разтягал пред него, а заради майсторлъка му - неговото чеверме само се отделяше от костите. Веднъж пак го викнали да изпече агне за Тодор Живков и свитата му от Политбюро. Цял следобед въртял шиша край огъня, после набрал четуна (борови или елови клони), настелил я върху ливадата и помолил някой от хората на Живков да хване другия край на шиша. Двамата занесли чевермето над клоните, само веднъж го тръснали и месото само паднало върху естествената тава с дъх на смола. Толкова добре било изпечено, че без усилия капело от кокалите“, спомня си Димитров.

Мазан Метьо става герой в книга за Кутела. Пенсионираният учител Свилен Комитов подготвя книга за село Кутела, в която на Мазан Метьо ще бъде отделено специално внимание. „Докато постави овцата на огъня, не приказваше много. Пушеше доста, по две кутии цигари „Ударник“, но започнеше ли да върти чевермето, гълташе малко гроздова и разказваше шеговито живота си. „Кажеха ли му, че Тодор Живков идва, той

обличаше новите дрехи

и поемаше за местността над Кутела, която тогава беше в пределите на ловното стопанство „Кормисош“.

Тато идваше да ловува там с Пенчо Кубадински, често водеше и Гриша Филипов, Станко Тодоров, Цола Драгойчева, Дража Вълчева, Александър Лилов и Петър Младенов. Нашият Метьо мажеше агнето с лойчица, обръщаше го, а когато вертолетът кацнеше на ливадите, той вече беше готов с чевермето.

Славата го споходи, след като Живков му подари часовника, след това не минаваше чеверме без него в региона“, допълва Комитов. Майсторът починал през 1988 г. - малко преди да настъпи политическата промяна у нас.
Курорт Хайдушки поляни – несбъдната мечта Някога кутелци мечтаели красивата местност над селото им на 1700 м надморска височина да стане курорт. И сега мечтаят за същото, само че вече виждат несбъднатата си мечта като химера. „20 чевермета да изпечем на управниците, все тая. Едно време поне правеха това, което обещаеха, а сега се наслушахме на празни приказки“, казват мъжете в кръчмата. Във високопланинската местност, приютявала хайдути и участници в Илинденско-Преображенското въстание, има изграден язовир, който навремето гъмжал от пъстърва. Планинската риба била в изобилие и в река Кутелска, която се вие край пътя за селото. Риболовът за простосмъртни обаче бил забранен, там въдици мятали само избрани партийни другари. И пак заради тях Хайдушки поляни не станал курорт, тъй като врявата на почиващите ще прогони дивеча, който години наред е апетитна примамка за политиците ловци в Родопите. „Някога, когато в Пампорово е имало една-единствена почивна база, братът на проф. Константин Чилов от Славейно - индустриалецът Никола Чилов, е имал готовност да вдигне почивна станция с 250 стаи за работниците му от заводите в Костинброд.
След 1944 г. го сметнали за капиталист и не му позволили. После имаше проект със ски писти и спортно училище, но близостта на дивеча в „Кормисош“ го спря. Преди десетина години кметицата на Смолян Дора Янкова заговори за ново курортно ядро „Хайдушки поляни“. Устройствените планове уж са готови, но кризата отново спря изпълнението“, следят хронологията местните.

Offline BG POMAK

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 239
Имали помаци в този сайт? А бе нещо не върви дискусията в този сайт!