НИКОЙ И НИЩО НЕ Е СВЪРЗАНО С РАБОТАТА НА ПАРТИЯТА СРЕД ТУРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ
Продължение от 26 май
Един не толкова афиширан, но затова пък достатъчно сериозен и интересен автор, проф. Орлин Загоров, /с когото имах възможността да се запозная и лично/ приведе непосредствено след 1989 г. цял поменик доказателства, за да опровергае не кой да е, а стратега на БКП, Александър Лилов. Ето фактите за версиите на двете страни по темата "възродителен процес":
29 декември 1989 година, пленум на ЦК на БКП "...няма официален документ, от който да се види кой е взел това решение" - това изрича не друг, а Александър Лилов пред актива от съпартийци. В залата цари гробно мълчание. И все пак архивите пазят:
Тезиси за работата на партията сред турското население - 4 октомври 1958 г.;
Постановление на Министерския съвет № 82 от 1961 г. за организиране на курсове по изучаване на български език от турското население;
Политбюро на ЦК на БКП утвърждава мероприятие за борба против турчеенето на цигани, татари и българи мохамедани - годината е 1962;
Решение на БКП "За по-нататъшното подобряване на работата сред турското население и пълното му приобщаване към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм" от 25 февруари 1969 г.;
Пак в тази насока следват:
на 17 юли 1970 г. ЦК на БКП приема решение за работата сред българомохамеданите и приемане на български имена от тях;
10 конгрес на БКП и Програмата му от 1971;
Февруарски пленум на ЦК на БКП /с Доклад на Ал. Лилов и решение за идейно-политическо приобщаване на българските турци към делото на социализма и комунизма - бел. а./;
1975 г. към ЦК на БКП и извън него се създават работни групи за изработване на нова концепция за работа сред българските мюсюлмани.
/Ще спра за малко, за да напомня на Александър Лилов, че според патрона му Живков и речта му на срещата на Секретариата на ЦК на БКП с редколегията на в. "Йени ъшък" от 3 юли 1970 г., "...под асимилация - позволете ми тази шега - разбираме изчезване на народностна група, нейното превръщане в друго качество...българската нация постепенно се превръща в комунистическа нация". /избрани съчинения на Т. Ж./
В края на 1981 и началото на 1982 в Държавния съвет по проблема за укрепване на вътрешнонационалното единство работи група с участието на видни представители на науката и литературата, но трудът така и не се приема от Държавния съве;
1983 г. Живков възлага на Милко Балев, Стоян Михайлов и Илчо Димитров да подготвят нова концепция за българските турци, като им дава и свои "Съображения", в които сам той посочва, че не е добре политиката спрямо българските турци да се свързва с тезата за "българския родов корен";
1984 г., месец май - ПБ на ЦК на БКП приема решение за "По-нататъшното сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП". За смяна на имената не става и дума.
Юли 1984 в тесен кръг, в Бояна се провежда среща върху решението, тезисите и доклад на Георги Атанасов по проблемите;
18 януари 1985 г., ЦК на БКП изпраща материал до висшия ешелон на държавното управление материал "Укрепването на единството на българската социалистическа нация, на нейната етническа хомогенност", в който открито се говори за смяна на имената на потомците на насилствено помохамеданчените в миналото българи от Смолянско, Пазарджишко, Благоевградско и други райони на страната. В документа за първи път се споменава и понятието "възродителен процес", в смисъл на избистряне и укрепване на българското национално съзнание.
Към 14 януари 1985 са променени имената на 310 000 души от Хасковски, Кърджалийски, Силистренски, Старозагорски, Бургарски, Благоевградски и Пазарджишки окръзи съобщава статистика в ЦК на БКП и се уточнява, че процесът ще продължи в други окръзи на страната.
На 18 януари 1985 г. Г. Атанасов изнася доклад на среща с първите секретари на ОК на БКП. На същата среща има изказване и лично от Т. Живков.
Месец по-късно, на пленум на ЦК на БКП /12 и 13. 02./ отново е дадена информация от Г. Атанасов.
На високо официално държавно-партийно равнище се поддържа тезата, че замяната на имената от турско-арабски с български е преминало сравнително спокойно. Сблъсъците с милицията в Бенковски, в Момчилград не се цитират - впечатлението, на фона на информационното затъмнение, трябва да бъде, че процедурата е протекла спонтанно и доброволно.
Съществуват материали на ЦК на БКП по възродителния процес с изх. номер 299/ 4. 10. 1985 г.
Съставена е Справка по някои въпроси на мюсюлманските изповедания в България - 7. 02 . 1986 г. Десет месеца по-късно е написан и Доклад за състоянието и развитието на възродителния процес, който е обсъден във висшия партиен комунистически елит на 21 октомври с. г.
Следва Доклад на Чудомир Александров от 4 март 1987 г. по проблемите и задачите за "По-нататъшното развитие на възродителния процес".
Две години по-късно излиза и Решение "А" под номер 69 от 11 април 1989 г. на ПБ на ЦК на БКП, с което се приема решение за по-нататъшното единение на българската социалистическа нация. Направени са бележки от Т. Живков и други участници в заседанието.
От 6 юни с. 1989 г. има протокол от заседание на ПБ на ЦК на БКП.
Спирам дотук с изреждането на партийни заседания, решения и документи, за да опресня залинялата памет на един от вечните корифеи на БКП мисълта, Ал. Лилов. Напомних му за всичко това още през 1992 година от страниците на в. "Демокрация" - не последва ни вопъл, ни стон. Някой, от средите на преименуваната комунистическа партия в социалистическа, очакваше все още живият тогава Т. Живков да изрече: "Сам съм, други нямаше!" Но нито Живков имаше намерение да поема персонално някаква вина, нито първият комунист е бил сам в провежданата от БКП репресивна линия на политика към българското население, изповядващо исляма.
Отваряха се рани - и в душите на православните българи и в душите на други българи - мюсюлмани. Потърсих в Устава на управляващата тогава БКП текст за човешко достойнство - такъв липсваше.
МЕСЕЦ МАЙ, НАЧАЛОТО НА ЛЯТОТО НА 1989 ГОДИНА
Тодор Живков излиза с призив обръщение по Българската телевизия: "Турция да отвори границите си!" Непредвидимо се преплитат с историята на държавите съдбите човешки. Милиони живи, родени в различен ден и час, в градове и държави по всички точки на земното кълбо се оказваха в една единствена секунда мъртви. На едно и също място - или в газовите камери на концентрационните лагери от Втората световна война, или от бомба, пусната над домовете им. Историята изравнява необяснимо странно понякога човешките съдби - хора водили различен живот, без да се познават помежду си, в миг се оказват с една съдба, с един край на жизнения път. Така в края на месец май 1989 година, много от българските граждани с променени имена от преди четири лета вкупом се застягаха за Турция. Поеха към южната ни съседка с една мисъл - да започнат различен живот, поеха към неизвестното...
- Жена ми тръгна със снахата и детето - звучи от касетофона ми гласът на Яшар Хюсеинов от Горни Воден /махала в Асеновград/. - Сина го върнаха. Нещо по паспорта му да оправели - на жените не разрешиха да изчакат с преминаването на границата. Снахата беше бременна вече накрая, но нямаше как - тук беше тежко. И така две жени тръгват с малко дете на ръце и друго - на път да се роди.
- В лагера край границата стояхме малко - няколко дена - продължава разказа свекървата, съпругата на Яшар. - Много от нашите се втурнаха да се изселват изведнъж и колкото и да пропускаха отсреща в Турция - все оставаха. В лагера - жени, деца, стари хора - ужасно беше! Натоварили дом, живот, в жегата, мало и голямо.
- От родината ли бягаха - родина ли търсеха? - питам аз, взирайки се в снимките. - Тъкмо минахме границата и снахата я хванаха болките - продължи да разправя свекървата. - Закараха я в болница, а аз останах в наши роднини с другото дете - в Лозенград бяхме. По едно време идват някакви хора и ни викат в болицата, а там, снахата лежи, много зле - детето се родило току що, живо. - Жената въздъхна: Не дойде в съзнание и подир няколко дни умря.
Малката Нежла се ражда в Турция, две деца остават в ръцете на баба си - едното, не помни майка си, а другото не я е виждало! На 29 години умира Дурдугюл, в чужда земя...
- Преди пътуването им казаха да отидат в съвета, да си прекръстят момиченцето по нов, социалистически ритуал. Отидоха - намесва се в спомените дядото. - Там и снахата се снима, сама и с детето - това ни остана.
- А бащата на децата, вашият син?
- Синът ми минал границата, когато му разрешили. Предполагал, че детето, което чакаха вече се е родило - продължи майка му. - В Лозенград попитал някакъв човек как да намери адреса на роднините, у които бяхме отседнали. - Разказът върви трудно, бабата на двете деца спира от време на време да събере сили, като че ли да сипочине от мъката и болката. - " А-а, знам ги тези хора - сетил се този човек - там почина скоро една булка, като роди!" Така ни завари синът - едното току що родено, другото се опитва да проговори. Снахата я бяхме погребали, момчето ми не можа даже да си я види за последно. А толкова се обичаха! Вестниците в Турция писаха и разказаха - каква трагедия се е разиграла!
Поемат обратно - по следите, белязали горчиви сълзи. Мъжете не плачат - взел новороденото на ръце, с другото до себе си - овдовелият баща се връща назад, към дома си. Там, където се е родил, където за първи път е срещнал младата красива Дурдугюл. Каквото и да ги чака - в родното място да е. Зад съпруга и децата останал пресният гроб на една млада жена, затворила очи без време. Днес за децата майка им е жена от снимките. Напуканите ръце на дядо Яшар ще галят вместо мама. Внуци се обичат много, а когато са без майка - ставаш им и баща и майка - изтри търкулнала се сълза моят домакин.
- Като родила момиченцето си, Дурдугюл сънувала, че душата й заръчва на съпруга й да се грижи за двете деца - наруши мълчанието свекървата. - Разтревожена, снахата повикала медицинската сестра и й го казала, след това загубила съзнание. "Три дни беше зле, след това изпадна в несвяст и си отиде. Стоях до нея, все се надявах да се върне към живота и тогава някой от персонала ми разказаха за съня й. Отчаяна е била, предчувствала е края си, усещала е, че няма да види мъжа си никога вече..." Свекървата бърше очи с крачеца на забрадката.
Обикалях родопски села и слушах разкази за ужасяващи нощи, в които фадроми и багери са събаряли надгробни плочи и са заличавали следи от скъпи покойници. Надгробните камъни извозвали далеч, трошали ги, а на тяхно място изниквали плочки с други, нови християнски имена! "Баба ми умря, оставихме разкопания гроб в нашите гробища и хукнахме в българските да я погребваме" - сподели шепнешком една жена от Долни Воден.
"Като променяха името ми, промениха и името на починалия ми баща, за да може да съм дъщеря на човек с българско име - опита се да ми обясни друга долноводенка драмата си. - Той, слава Богу, беше прекръстван два пъти приживе, умря си с неговото, /турското име/. Мъртъв нямаше как да разбере, че пак ще е Михаил, а е Мохамед!"
"Раждахме и плачехме - намеси се в разговора в долноводенската къща млада жена. - Вместо да се радваме, плачехме. Даваха ни по една книжка и оттам да си изберем българско име на детето. Не дават и не искат наши си, според вярата имена. А нали детето ти си го раждаш, а да не можеш да го наречеш с име, каквото си избрал!" Десетки чифта тревожни очи следяха как приемам разказа - за тях аз не бях враг, бях дошла да чуя мъката им от преживяното.
... Някакъв местен вестник от лятото на 1989 публикува разказ за съдбата на 20-годишно момче, скрито от родителите си между дюшеците за пътуването. Два дни не успели да го извадят на въздух, докато на третия ден го намерат мъртво!
"Подмяната на имената се изроди в лична и обществена драма - отбелязва Георги Джагаров. - Това не може да се извършва по заповед, да се провежда като акция и да се изпълнява с пистолети и палки." "Сгрешихме" - възкликна дори генерал Григор Шопов - признание, което, тези, които са запознати с неговия принос в събитията, ще приемат с големи резерви. Затова пък в мемоарите си Петър Младенов и Станко Тодоров не обелват дума за възродителния процес, като част от най-новата ни история. За едни, чрез събитията от 70-те и 80-те години се води борба на българския народ за възстановяване на правата му, отнети насилствено, чрез асимилация на част от населението. В исторически план това бе вярно. В същото време, именно в начина в процеса при подмяна на имената бе проявено необяснимо насилие и стихийност. И това насилие се разпростря и върху етническите обичаи и религиозни ритуали. Етносът и религията не са водещи елементи при самоопределянето на едно национално малцинство - точно тук започнаха разминаванията и смесването на събития и реалности от времето на преименуването, изселването и събитията след свалянето на Живков.
* * * *
Може ли да се приеме, че "голямата екскурзия" през лятото на 1989 година е пряка последица от възродителния процес?
Тезата за връзка между преименуването и голямата екскурзия като негова последица се лансира още в Доклад на Александър Лилов пред пленум на ЦК на БКП на 29 декември 1989 година. Грубата намеса при смяната на имената и прилагането на силови методи, според акад. Николай Тодоров, са причина за появата и раздухването на масова психоза и изселническа вълна. Тези версии, както и твърденията на отделни учени и политици, че изселването на български турци са били държавна политика на етническо прочистване са удобни за времето, в което се лансират, а именно два месеца след смяната на Живков. /Тогава никому не минава през ума, че изселване от България на български мюсюламани предстои и ще има и в годините на демокрация, като тенденцията ту ще се засилва, ту ще отслабва. Това явление, 10-12 години след смяната на Живков е може би един от силните аргументи на противниците на механичното свързване на преименуване и изселване. Днес именно става ясно, че и да се спазват правата и свободите на българските мюсюлмани, то те, изправени пред безизходицата на безработица и липса на поминък все ще гледат спасително на юг./
* * * *
Според цифрите, от заминалите 340 000 през лятото на 1989 г. - 120 000 се връщат още същата есен. Завръщат се с българските си имена и с тези имена започват да търсят правата си в България. След изявлението на Живков и призива му за отваряне на границата с Турция, трудно може да се говори за насилствено изгонване и етнически геноцид. Ограниченията в пътуването на тези български граждани /за разлика от останалите/ падат, факт, който дори трима британци /Алфред Томас, Бари Стийл и Ричард Балф/, членове на Европарламента отбелязват своевременно в "Гардиън". Истината е, че в районите с компактно мюсюлманско население обикалят групи със специални поръчения, които агитират в полза на изселническата психоза. За тези, които не се поддават, следват заплахи за тормоз, насилие и наказания - пожари, убийства. Така българите мюсюлмани се озовават между чука и наковалнята: свои /по религия/ ги натискат и заплашват, държавата /чрез местни представители на властта/ пуска указание на ПБ на ЦК на БКП за ускорено и масово изселване на колкото се може повече мюсюлмани.
Следва продължение...
Tags:
възродителен процес
тодор живков
цк на бкп
Related Articles
Жестоки игри - забранено на учебника по история - част седма
Жестоки игри - забранено на учебника по история - част шеста
Жестоки игри - забранено на учебника по история - част пета
Жестоки игри - забранено на учебника по история - част четвърта
Жестоки игри - забранено на учебника по история - част втора
Жестоки игри - забранено на учебника по история - част първа
За така наречения възродителен процес и мястото му в учебниците по история
2.За така наречения възродителен процес и мястото му в учебниците по история
3.За така наречения възродителен процес и мястото му в учебниците по история
4.За така наречения възродителен процес и мястото му в учебниците по исто
http://lubamanolova.info/istoria/2006/703-zhestoki-igri-zabraneno-na-uchebnika-po-istoriya-chast-treta
