В края на април 1989 г. в центъра на Велико Търново на кафе стоят отец Христофор Събев и Ибрахим Рунтов. И двамата вече са известни имена от интервютата си с Румяна Узунова по радио “Свободна Европа“. Хората идват и ги поздравяват, казват им, че са с тях. От Държавна сигурност за момента само гледат отдалеч. Идва Великден и Събев иска да направи голямо шествие с икони в града.
- “Ама ще излязат ли достатъчно хора, да не стане излагация?,“ пита отчето.
-“Ако трябва ще вземем хиляда от нашите помаци, ще им дадем по една икона и ще тръгнем,“ казва Ибрахим.
Христофор Събев само го прегръща и се разплаква.
По-късно ДС ще попречи на организацията на шествието. Няма как обаче да спре протеста на мюсюлманите в България, които след “възродителния процес“ нямат нищо за губене.
Работата на хора като Ибрахим Рунтов ще изведе няколко седмици по-късно по улиците хиляди турци и помаци, които ще направят първите големи протести в България след 1944 г. След тях ще падне и комунистическият режим.
Човекът с 32 имена
В стремежа си за “единна социалистическа нация“, българските комунисти още от 70-те започват т. нар. “възродителен процес“, при който насилствено сменят имената на мюсюлманите в България и им забравяват да говорят на други езици освен български и да спазват обичаите си. Това ще е последното голямо престъпление на властта – след чистките, концентрационните лагери и огромните икономически кражби преди това.
Ибрахим Рунтов е един от хилядите потърпевши. През 73-та в неговото родно село Корница има петима убити, след като властите атакуват обикновените хора с конна полиция и кучета. Тогава в затвора влиза бащата на Ибрахим – Рамадан Рунтов, който със съпротивата си се е превърнал в герой за всички в района.
През 1979 г. при него в затвора ще влезе и Ибрахим, вече под името Иван. Осъден е на три години заради опит за бягство през границата. В затвора не позволяват на баща и син да се видят – с едно изключение. Един ден водят Ибрахим пред килията на баща му и няколко надзиратели го пребиват от бой. Рамадан само слуша как синът му вика от болка и не може да направи нищо.
Когато Ибрахим излиза от затвора, го вкарват в казармата, този път под името Бисер. От военното контраразузнаване го викат, за да го питат колко имена има всъщност. “Колкото ми сложите. Аз съм човекът с 32 имена, като във френския филм“ отговаря Ибрахим.
Бисер обаче не е последното превъплъщение на Рунтов. През 1989 г. той ще смени още веднъж името си, но вече доброволно. Представяйки се като Иван от Сливен, той започва да обикаля България и да записва турци и помаци за членове на Независимото дружество за защита правата на човека, основано година преди това от Илия Минев.
Минев се познава още от затвора с бащата на Ибрахим. Там Рамадан Рунтов става близък и с отец Благой Топузлиев и Петър Бояджиев, с когото са в една килия.
През 1988 г. Рунтови канят Минев на Рамазан байрам в Долно Изворово, където живеят. Цялото село се събира да слуша легендарния затворник. Минев им говори, че няма от какво да се страхуват, че нищо не разделя християни и мюсюлмани, а борбата е една. Врагът също е един – комунизмът.
Така с времето турците и помаците ще станат огромно мнозинство в дружеството. “То беше първото неофициално сдружение, което практически показа на опозиционно и критично настроените към властта и системата в страната турци и мюсюлмани пътя за открита борба, вдъхна им смелост и вяра в безсилието на ДС да се справи с едно масово протестно движение,“ казва Зейнеп Ибрахимова, представител на НДЗПЧ в Шуменско и Варненско.
През април 1989 г. Рунтови, заедно с Петър Бояджиев и Константин Тренчев, решават да основат и Мюсюлмански стачен комитет, който става крило на НДЗПЧ.
“Когато приемахме членове, те изрично се записваха и в двете организация – Мюсюлмански стачен комитет и НДЗПЧ,“ казва Ибрахим. “Това вдигна много хора. Членовете станаха хиляди.“ Българи, турци и помаци са се обединили както никога досега.
За да привлича хората в дружеството, Рунтов им казва, че е българинът Иван от Сливен. Кара им се, че ето, българите искат да им помогнат за имената, а тях ги е страх да станат и да се защитят.
Манипулацията дава резултат. Само най-доверените хора знаят кой всъщност е този “българин от Сливен“, а ДС постоянно му губи следите. Така Рунтов обикаля Казанлъшко, Старозагорско, Пловдивско, Пиринска Македония и Хасковско, където прави клонове на НДЗПЧ.
С баща си успява да стигне дори до Джебел, където властта е завардила всичко с бронетранспортьори и танкове. Скрити между купища дини в камиона на свой братовчед, Рунтови успяват да се срещнат с Авни Велиев и други бивши политически затворници и да им оставят телефоните на Петър Бояджиев в Марсилия.
При блокадите на ДС това е единственият начин за координация между членовете на дружеството. Така през май тъкмо от Джебел ще тръгнат най-големите протести в историята на комунистическа България.
Майските събития
Те са предшествани от серия гладни стачки, които тръгват из цялата страна. Всичко започва като защита на поета Николай Колев – Босия, член на дружеството, който обявява гладна стачка след интернирането си в Бобовдол. От Ибрахим Рунтов излиза идеята, че за да продължи всичко по-дълго и да е по-ефективно, стачките трябва да са щафетни.
“Седем човека след седем човека – за шест месеца напред обявих по “Свободна Европа“ имената на наши хора, които ще гладуват,“ казва Рунтов. “Тогава комунистите се уплашиха и след една седмица пуснаха Босия. Иначе сигурно щяха да го оставят не да умре, ама да откачи.“
Стачките обаче продължават. Западните радия постоянно обявяват нови селища, които са се включили. От шести май започват да гладуват и стотици мюсюлмани в шуменско. В района има клонове на Независимото дружество почти от неговото създаване заради дейността на изселените там Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки.
“Хората трябваше да преодолеят страха от държавния авторитет, наложен след 45 години държавна диктатура. С гладните стачки ние го изхвърлихме от себе си,“ спомня си Аляйдин Мехмет, който наследява Зейнеп Ибрахимова като представител на НДЗПЧ след нейното екстрадиране през февруари 89-та.
Започва да гладува цялата област, а членовете на дружеството едва контролират списъците за пред “Свободна Европа“. Напрежението е огромно, още повече, че наближава Парижката конференция за човешките права, която дава голям шанс на опозиционерите да изобличат престъпленията на комунистическата власт. Така се стига до идеята от стачки да се мине към открити демонстрации.
Първата е на 19 май в Джебел, където се издигат лозунги в защита на “перестройката“, както и за връщане на имената и езика. Всичко минава без сблъсъци с властта, никой не обявява случилото се по западните радиостанции и протестът остава изолиран.
Не така се случва в Шуменско. На 20 май хората сами започват да се събират в центъра на село Пристое. От Държавна сигурност знаят кои са членове на дружество в селото и също чакат в центъра, за да ги изпозатворят и така да прекъснат всякакви демонстрации. Тактиката на всемогъщите служби не успява.
“За да не се провали шествието, ние не отидохме в центъра на Пристое,“ разказва Аляйдин Мехмет. “Казахме на нашите хора да тръгне демонтрацията, да не ни чакат нас. Така ние вкарахме ДС в клопката, не те нас.“
Ибрахим Рунтов също е там и гледа отстрани как множеството тръгва към съседните села Климент и Каолиново с лозунги “Искаме си имената“ и “Права за целия български народ“. В началото и края на шествието стои по един член на НДЗПЧ с българско знаме. Когато вижда, че всичко е наред, Рунтов тръгва обратно към своето село, откъдето да може да държи връзка с Петър Бояджиев.
Вече в Климент се събират над 3000 човека. Бояджиев вече е направил връзката и за шестието е обявено от “Дойче Веле“ и агенция АФП. Спонтанно започват да идват хора от цялата страна. После митингът продължава към Каолиново, като водачите също се избират на място от хората. Еднин от тях е Гюлтен Османова, която после ще стане известна с интервютата си по “Свободна Европа“. Аляйдин Мехмет остава в Климент и успява само да им даде малка бележка с искания, които протестиращите да не забравят да споменат.
В Каолиново обаче чакат вътрешни войски, армията, милицията и пожарната. По спешност пристигат и “червени барети“. Казано им е, че турците са се вдигнали на “въстание“ и искат “автономия“ и република като кипърската. Никой не обръща внимание на българските знамена и мирните лозунги. Хората са разпръснати, мнозина са пребити, а Неджиб Осман от село Кус е убит.
Властта е още по-брутална на следващия 21 май, когато в Тодор Икономово също се стига до сблъсък с обикновените хора. Има хаотична стрелба, умират трима турци, а десетки са осакатени от куршумите.
На 21 май милицията идва и в Долно Изворово, за да хване Ибрахим и Рамадан Рунтови. Дават на 8-членното семейство паспорти и общо 50 долара и ги изпращат с влака за Виена.
Същия ден за там е пратен и Аляйдин Мехмет. Екстрадирането на организаторите е масово. Започва дългата серия от прогонвания, която ще завърши с печалната “голяма екскурзия“.
Преди падането
Преди това обаче протестите на българските мюсюлмани ще обхванат още много места в страната, въпреки насилията на комунистическата власт. Започват мирни демонстрации в кърджалийско, разградско, добричко и варненско, в Шумен, Търговище и Омуртаг.
Организатори отново са главно хора на дружеството, както и представители на основаната в края на 1988 г. Демократична лига за защита правата на човека в България.
По данни на историка Алексей Кальонски от Софийски университет, властта отговаря със сълзотворен газ, огнестрелни оръжия, бронирани машини, милиционерски палки и бойните умения на барети и каратисти.
Броят на загиналите е между 7 и 10 души, стотици са ранени, малтретирани или пребити. Западът научава всичко това и то точно преди конференцията за човешките права в Париж.
“Определено мога да твърдя, че майските събития и последвалата след тях “голяма екскурзия“ предопредилиха падането на тоталитарния режим в България,“ казва Зейнеп Ибрахимова. Наистина, с насилията срещу мюсюлманите режимът остава напълно изолиран, дори от съюзниците си от източния блок. Хората в самата БКП разбират, че е дошло време за промяна.
Когато тя се случва на 10 ноември, Ибрахим Рунтов вече е стигнал със семейството си в Турция, където преди години е успял да избяга един от братята му. Там Ибрахим участва в създаването на Независим емигрантски комитет за защита правата на етническите турци и помаци в НРБ, който веднага след падането на Живков започва да се бори за освобождаването на стотиците политически затворници в България.
Един от тези затворници е Ахмед Доган, който ще успее да се издигне до лидер на новата партия ДПС. В началото Рунтов се надява, че този човек поне ще иска да си върне на БКП, задето са го вкарали в затвора през 1986 г. Когато се връща в България през 90-та, Ибрахим вижда, че положението е друго. “Не ми харесаха нещата нито в СДС, нито в ДПС. Искаха да управляват заедно с комунистите, явно защото повечето от тях бяха бивши комунисти,“ казва той.
Затова Рунтов така и не се включва активно в политиката, а от 95 г. заживява предимно в Турция. Днес е известен повече като Ибрахим Куруджу, футболният мениджър правещ трансфери между България и Турция.
“С футбол е много по-приятно да се занимава човек,“ казва Ибрахим. “Мирише на нещо хубаво, хората се радват, има резултати. Защо ми е да влизам в политиката, аз си имам пари. Ама ме боли. И аз имам семейство. Искам моите деца, а и всички да знаят истината за тези исторически събития, за собствената си държава. Искам тези подлеци и лъжци да не манипулират повече хората.“
Въпреки това, днес официалната версия е, че “майските събития“ са били организирани от затвора от Ахмед Доган. За Независимото дружество за защита правата на човека и за хора като Ибрахим, Зейнеп и Аляйдин никой и не споменава.
Автор: Петър Добрев, източник: News.bg
