Филетизъм или проклятие НЯКОИ АСПЕКТИ НА ВЕЛИКОБЪЛГАРСКИЯ ШОВИНИЗЪМ Предоставяме на вашето внимание редове от търсената, но почти недостъпна за масовия читател книга на д-р Костадин Георгиев "Филетизъм или проклятие - някои аспекти на великобългарския шовинизъм".
д-р Костадин Георгиев Всичко това, естествено, трудно би се осъществило без помощта на интелигентни малцинствени отцепници и ренегати. В тази връзка се намери едно дьонме от средите на помаците, което в параграф на своя антимохамедански пасквил, озаглавен "Има ли значение името", отговаря на собствения си въпрос отрицателно - нямало и не можело да съществуват българи с "турски" имена. То може и да няма значение за него самия, за подобни дегенерати малко неща извън материалните придобивки имат значение, но за стотиците хиляди мохамедани насилствената промяна на името беше драма, психическа и морална травма, тъй като "съвсем малко ум е нужно на човека да разбере, че най-любимото име за всекиго е онова, което го свързва със спомените за детството и семейната среда, в която е расъл". Великобългарските шовинисти обаче хиляди пъти са доказали и на българския народ, и на съседите си, и на населяващите страната малцинства пък и на света, че са скарани с разума, че действията им
и сега, както и преди, в тая насока са едно престъпно безумие. За изява или отпор от страна на мохамеданската интелигенция срещу тая гавра не може и дума да става - в условията на желязна цензура и жестоки репресии всички бяха принудени да млъкнат. И равно на подвиг е, ако някой съвременен български историк, докосвайки се до темата за приемането на исляма от родопските богомили, посмееше да отрони с половин уста: "Това е ставало повече доброволно". Само за тая фраза книгата на А. Вълчев е удостоена с унищожителна критика в списанието на българските историци.
Макар и да има славянски произход и да стои близо до българите в езиково отношение, това родопско малцинство, благодарение на богомилството приело доброволно и съзнателно исляма, тръгва по друг път, процесът на формирането на българската националност протича отначало докрай извън него - плътно до началото на двадесети век. Това, че то се оказа по ред стечения на историческите обстоятелства включено в пределите на България, беше една чиста случайност. И никакво основание, нито разумна причина могат да имат побългарителските напъни на старите и новите шовинисти. Всички актове на международното право, Хартата за правата на човека и марксисткото учение по националния въпрос изискваха щото то да разполага със своя малцинствена автономия, да бъдат защитени правата му, които бяха цинично погазени.
Въпреки колосалните си усилия и безогледен терор великобългарските националисти не са много доволни от успехите си в асимилацията. Те, ако не изцяло неопределени и проблематични, ако не броим смяната на паспортите, бяха твърде скромни. Тук-там даже в официалните издания се прокрадваха тъжни констатации, че "не са малко още хората от средите на българите-мохамедани, които живеят с помрачено национално съзнание, а някои от тях и открито се турчеят в противовес на историческата истина", че "все още има, макар и отделни хора, които се поддават на вражески слухове за изселване в Турция, готови да напуснат родните си места и новите обзаведени къщи". Всичко това е така, само че не се касае за "отделни хора", а за подавляващото болшинство от мохамеданското население, което не новите къщи, а телените мрежи и автоматите задържаха в България, в която наричаха изконното право на малцинствена, верска и етническа автономия "турчеене".
Макар да промениха насилствено имената на мохамеданското население и успяха да смажат съпротивата му - отчасти поради спецификата на системата, отчасти благодарение на утвърдената шовинистка традиция, позволяваща им да имат на своя страна в престъпните си действия българския народ, отчасти поради пасивността на световното обществено мнение, до което истината за тия насилия трудно и късно стигаше - въпросът с помаците в България далеч не бе приключен. И ни се ще да завършим с думите, казани за помашкото население в края на деветнадесети век, когато анексията на част от Родопите бе най-сетне осъществена: "Тези, които останаха под християнско управление, безропотно носят хомота и само чакат благовремието. И когато времето докара война на Балканския полуостров, Европа пак ще чуе за тях."
След промяната на политиката на комунистическия режим от 10 ноември 1989 г. помаците масовизираха своите протестни действия за връщане на собствените им имена, което и беше направено в края на същата година. По това време стана и вливането на техните правозащитни активисти в структурите на т. нар. Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите в България, създадено по конюнктурни съображения от тоталитарната партия и органите на Държавна сигурност. Чрез него фактически жилото на мюсюлманската опозиция беше извадено, а гласовете на помаците отиваха в една фуния с тия на българските турци - за избиране в Народното събрание на група доказани шпиони, бивши партийни секретари и активни участници във "възродителния процес" от средите на последните. По този начин те плащаха данък на своята етническа ограниченост, на собственото пристрастие и заслепение пред името, засланящо човека и делата му. Точно така постъпиха християнските им съграждани, признавайки за опозиция и и
збирайки в парламента резервния ешелон на управляващата партия и рекрута на шпионските служби.
Българските националисти обаче нямаха нито за миг намерение да се откажат от своите асимилаторски усилия. Веднага щом се почувствуваха сигурни в своите властнически позиции, те се захванаха за своето. Още на другата година след промяната беше създадено т. нар. "Движение Свети Йоан Предтеча" от един покръстен помак с комплицирана биография, нарекъл се Боян Съръев. За него в българския печат се съобщава, че бил "роден в село Жълти дол, Кърджалийско, завършил е Втори административен юридически факултет в Симеоново (става дума за школата на Държавна сигурност - б.а.). Бивши състезател по конен спорт и саблена сеч. (!). Една година е бил в конния ескадрон в София. Работил е като офицер в милицията, напуснал, после бил селскостопански работник и шлайфист. Завършил е задочно свещенически курс към епархийския съвет в Пловдив. Ръкоположен е за свещеник от Пловдивския митрополит Арсений. От 1990 г. Боян Съръев е енорийски свещеник на църквата "Успение Богородично" в кърджалийски
я квартал "Гледка". Заедно със съмишленици основава през същата година Движението за християнство и прогрес "Св. Йоан Предтеча".
В началото на 1991 г. този авантюрист, подвизаващ се вече на попрището на духовното насилие над събратята си, търси помощ от католическата църква за начинанието и заявява, че "Ватиканът имаше готовността безусловно да прегърне християнизирането на Родопите". Тъй като за всеки нормално мислещ човек е ясно, че Ватиканът за нищо на света не би се ангажирал с такова опасно и неблагодарно начинание, полицаят-покръстител счита за уместно да обясни, че това всъщност било дипломатически ход, за да се накара Българската православна църква да "поревнува" и му окаже своето съдействие - нещо, което до момента тя отказвала да стори. Но българското православно духовенство, поучено от горчивия си опит в няколко "покръстителни" кампании, твърдо се дистанцира от инициативите на бившия състезател по "саблена сеч". Оставен сам на себе си и на грижите на своите анонимни "съмишленици", които му осигуряват парични средства, автомобили, охрана и пр., той е превърнат в звезда на националисти
ческата пропаганда. Почти не минава седмица, без да се вдигне в българския печат шум около поредното му "покръстително" мероприятие. А то обикновено се свежда до покръстването на неколцина социални аутсайдери - доведени до този акт най-често с икономическа принуда. Болшинството от тях въпреки всичко се отказват най-често в последния момент да сторят това или се връщат в лоното на исляма дни или седмици по-късно. Тия жалки мероприятия се превъзнасят като грандиозни събития от националистическия печат и най-вече от органа на бившите комунисти. Кой и защо подготвя тази шумотевица и кои са неназованите "съмишленици" на Съръев, става ясно от редовете, с които един от тях започва публикацията си, заявявайки: "Аз участвувах във възродителния процес и се гордея със своя скромен дял за укрепване на българското самосъзнание у потомците на насилствено помохамеданчените българи в Родопи".
Shaban
