Вие по добре питайте местното население...и тогава да говорим.Неда Словена искарва всички помашки песни и фолклор за Български или сръбски.Там във тия места не са живели сърби....та те да кажат че тези песни са СРЪБСКИ.Когато говориш за 1345г спомни си дали тогава във тези земи са живели хора със българско сАмосъзнание че Мимет войвода да се казва Мочил.А и земите тогава са византийскиВъпросната година 1345 и със Умур бей бъркаш защото,тази година е свързана със изпращането на 60 000 юрюшки тюрки във днескашните Родопи.Изпратени са от Византия....а ти казваш ч те са се били срещу турците.Такова понятие във тогавашно време нямало...и новите тюркси държавици са били на смъртна схватка със Византия.За да се спаси от някои племена Византия ги изпраща по надалече от бойните действие под предтекст за отпор на славяните.Тук тези хора срещат отдавна станалите мюслюмани...помаците.Тоест тогава този народ не се казвал Помаци.Неда Словена е поръчка на Панславизма и то още от средата на 19 век.Защото отдавна Русия търсела пътища да завземе тези земи.И един отпътищата е унищожавайки и асимилирайки помаците да им присвоят и героите и културата и фолклора.А знае се че,така наречената дата за покръстване 965г не първата дата за покръстването на населението на тогавашна България и наоколо България.Според най новите версии се говори че имало няколко покръствания....именно Мимет войвода е герой от тези събития.Помашки герой!!!Поклон пред паметта му!!!
Вижте материал по темата "Момчил" от гледна точка на историк.
-------
РОДОПСКИЯТ ЮНАК МОМЧИЛ И ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪРПламен Павлов
web | Бунтари и авантюристи...
Личността на Момчил, този най-релефно очертан образ на "юнак", "хайдук", "народен герой" и т.н. от епохата на българското средновековие, неведнъж е предизвиквала силен, научно или емоционално мотивиран интерес. Ако за нас
Момчил извън всякакво съмнение е българин от Родопите, то дори и в стойностни и далеч от елементарната пропаганда сръбски научни трудове се налага, най-малкото се прокрадва твърдението за неговия сръбски или смесен сръбско-български произход. Нашата цел тук не е да разглеждаме всички тези научни спорове в техните детайли, а да дадем един обобщен исторически портрет на този класически "бунтар и авантюрист", военачалник и владетел на една от намножилите се през XIV в. местни "Българии" - тази в Родопите и Беломорието, съществувала за съжаление твърде мимолетно.
От друга страна, ще се опитаме да покажем, че все пак и
тази локална България не е останала без връзка с главната "България", наричана "Загора", или "Търновско царство". Защото през XIV в. царството със столица "Цариград" Търново все пак оставало не само най-силната българска държавна формация, но и общобългарския символ, олицетворението на българската държавна идея. На това се дължи и забравяната напоследък истина, че
цели седем века Търново е легитимираната от българското общество и национално съзнание единствено възможна столица на българите - от края на XII до края на XIX в.!По всичко личи, че Момчил произлизал от обикновения народ, от простолюдието. Това, както и някои други черти, го сближава с някогашния цар Ивайло, както и със съратниците и последователите на "Лахана" (вж. по-горе).
Етническият му прозход безспорно е български - ако
Никифор Григора казва, че той на младини бил разбойник ".
..по границата между трибали [сърби] и мизи [българи]", което уж дава основание на някои чужди историци да проявяват колебание по този въпрос, то
Йоан Кантакузин категорично твърди: Момчил "
...беше по потекло от мизите [българите]"!
Още нещо, ако богословът Григора никога не е срещал Момчил и само е слушал за него, то Йоан Кантакузин го е познавал лично, и то много отблизо, сражавал се е и заедно с него, и против него!
Кантакузин лично назначил войнствения българин за управител на неговите "съплеменници" българи в Родопите. Най-накрая, както пише на стари години бившият византийски император, той лично оплаквал
току-що загиналия български воин пред стените на Перитеорион (Буруград) през юли 1345 г....
До около тридесетгодишна възраст Момчил бил разбойник по българо-византийската, а както пише
Григора, може би и по българо-сръбската граници. Преследван от българските власти, той постъпил на византийска военна служба като "
стратиот". През XIV в. това понятие най-често се отнася за
прониарите, които срещу определен поземлен имот се задължавали да служат във войската. Така, подобно на други свои събратя, Момчил преминал в категорията на дребната служебна поземлена аристокрация.
Йоан Кантакузин твърди, че това станало по волята на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.), т.е. няколко години преди 1341 г. Ние нямаме основание да се съмняваме в тази вест, доколкото именно Кантакузин бил фактическият "двигател" на държавните и особено на военните дела при царуването на Андроник "Млади".
Момчил поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но нерядко нахлувал в българската държавна територия. Тъй като познавал отлично тези места, той причинявал "много злини на Мизия [България]". Византийските "архонти" по границата го съветвали да изостави разбойничеството, тъй като така бил нарушаван мирният договор с българското царство, но Момчил явно бил непоправим... Доколкото можем приблизително да възстановим ситуацията, нещата стигнали дотам, че в България на Момчил била наложена най-тежка присъда (?), а византийските власти поели задължението да го заловят. И сега авантюристът намерил решение, отивайки в Сърбия. Крал Стефан Душан, независимо от приятелските си отношения с цар Иван Александър, приел беглеца на служба при себе си. Кога обаче е станало това, колко време е прекарал при сърбите и с какво точно се е занимавал Момчил, остава неизвестно.
Византийската гражданска война (1341-1347) заварила Момчил в Сърбия. След сериозните си неуспехи в началото на войната самообявилият се за император Йоан Кантакузин през 1342 г. бил принуден да отиде при Душан, търсейки помощ. След трудни преговори и неискрени споразумения Кантакузин и Душан сключили съюз. Заслугата за него в голяма степен принадлежала на енергичната Душанова съпруга, кралица Елена, сестра на Иван Александър. Няма данни обаче Момчил и знатният ромей да са се срещали в сръбския двор, макар подобно допускане да е много уместно. Във всеки случай бившият разбойник с гигантски ръст ("...приличаше на минаре!" - възкликва турският поет Енвери), завиден военен опит и необуздана смелост не бил някакъв "средностатистически" наемник. Той не само бил прочут "в сръбската страна" (пак по думите на Енвери), но и водел със себе си значително число "хора на меча". Момчил обаче явно не бил доволен от сръбския крал, пък и, както изглежда, предпочитал да се закрепи в родната земя пред перспективата да служи вечно на чужди господари.
Момчил преминал на страната на Кантакузин през 1343 г. Той бил назначен за управител на областта Меропа по течението на р. Арда докъм Чепеларската река, където били крепостите Света Ирина и Подвис (при едноименното село, недалече от Смолян). Скоро след това дръзкият българин превзел Ксанти, превърнат от него в своеобразна "столица". Територията му достигнала беломорския бряг, включвайки града Перитеорион, укрепен допълнително от Андроник III, т.е. само десетина години преди това.
Момчил разполагал със сериозни за времето си въоръжени сили. Отначало се споменават 300 конници и 5 хиляди пехотинци, набирани, както изглежда, само от Меропа.
През 1345 г. той имал четирихилядна конница и поне още пет хиляди души пехота! С тези значителни за времето си военни сили Момчил участвал в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, при които често страдала и българската държавна територия.
През май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк изпратил посланици при Момчил, предлагайки му съюз от името на императрицата Анна Савойска, както и най-високата дворцова титла - "деспот". Научавайки това, Кантакузин на свой ред удостоил някогашния български разбойник с титлата "
севастократор". Така двете "партии" на византийската гражданска война достигнали до безпринципно наддаване, само и само да спечелят един силен съюзник, нарушавайки вековните правила на имперския дворцов ред... Момчил приел предложенията на цариградското правителство, отхвърляйки онези на Кантакузин. Причина за това съдбоносно решение надали бил само фактът, че Кантакузин бил свързан с турците. Вероятно Момчил вече бил във враждебни отношения с Йоан Асен, шурей на Йоан Кантакузин (Ирина, съпругата на Кантакузин, принадлежала към византийския клон на Асеневци), управител на Мора от 1343 г. Нещо повече, в Родопите се подвизавал и Матей Кантакузин, син и наследник на узурпатора. Именно Матей страдал най-много от Момчиловите нападения, както пише в своята "История" неговият баща. В крайна сметка, както следвало да се очаква, Момчил създал своя "държава". Той станал практически независим и от властите в Цариград, и от Кантакузин, лавирайки между тях. Същевременно обаче завладявал градове и земи, придлежащи и на двата лагера във византийската гражданска война. Най-голямото му постижение било превръщането на Ксанти в истинска собствена столица, където бил Момчиловият "дом" (т.е. дворец). Ориентацията на Момчил съвпадала и с онази на цар Иван Александър, който приблизително по същото време станал съюзник на цариградското правителство. Както ще се опитаме да покажем по-нататък, има все пак някакви основания да се предполага, че това съвпадение не е само една проста случайност.
През цялата византийска гражданска война правителството на Иван Александър следяло внимателно обстановката, опитвайки се да разшири българската територия на юг. Още през 1341 и 1342 г. българският цар се опитал да извлече максимални изгоди от междуособицата, опитвайки се изненадващо да превземе Одрин, а по-късно и Кантакузиновата "опорна база" Димотика. Иван Александър "експериментирал" и с една сложна сделка със сръбския крал Стефан Душан, когото бил убедил в това да му предаде Кантакузин! Душан изразил съгласие да изпълни искането на своя шурей, но тогава именно Елена, Иван-Александрова сестра и сръбска кралица, осуетила хитрия замисъл на своя брат... Така благодарение на Елена Сърбия запазила Кантакузин като свой "коз" в отношенията си с Византия.
През юни 1344 г. Иван Александър все така изненадващо проникнал на юг и навлязъл в източнородопския район Мора (по р. Арда, част от днешната Кърджалийска област), завладявайки крепостта Иперперакион (дн. Перперек, Кърджалийско). Фактически България станала непосредствен съсед на Момчиловата държавица!
Кантакузин, придружаван от турските орди на Умур, веднага настъпил към Мора и си върнал крепостта. Назначеният от Иван Александър управител избягал. Наистина, Иван Александър не могъл за запази Перперек, но, така или иначе, в негови ръце бил Пловдив с околните крепости. С други думи, между земите на Момчил и територията на царството имало достатъчно солидна обща граница.
Тук няма да преразказвам "историята" на Момчил, доколкото тя е добре известна. И все пак, нека обърнем внимание на стратегията, доколкото има такава в политиката на Момчил. Надали бившият разбойник е действал само "ден за ден", още повече, че си е имал работа с опитни и обиграни противници.
Действията на Момчил срещу турци и ромеи по принцип се отдават на решимостта му да защитава своите земи и живеещото в тях българско население. Знаем обаче, че тази идеализирана представа е вярна само отчасти, тъй като месеци преди пролетта на 1345 г.
дръзкият българин не се свенял да си сътрудничи с ромеи и турци, да напада с тях околните земи, та дори и българската държавна територия. Промяната в политическото поведение на Момчил според мен не може да няма поне известна връзка с политиката на цар Иван Александър. В този смисъл Момчиловите военни инициативи може би са част от някаква по-широка като замисъл българска стратегия за защита от презморските "варвари", изградена в Търново или като конкретна договореност между властите в Търново и Ксанти. Макар да няма данни Иван Александър да е изпращал подкрепления на Момчил, такава възможност (поне като перспектива) по принцип не може да бъде изключена. Споменаването на смъртта на Момчил във влахо-молдовските хроники, градени често на базата на недостигнали до нас български паметници, също загатва за някакъв "официализиран" български елемент в действията на Момчил през 1345 г.
"Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човекът, "...когото храбростта не напускала никога", както е известно,
загинал на 7 юли 1345 г. в бой с турците на Умур и ромеите на Кантакузин. Надмощието на враговете и измяната на ромейските жители на Перитеорион обрекли на гибел смелия българин и неговата вярна войска.
И така, може ли да има някаква връзка между действията на търновския цар и родопския господар? Макар преки данни да отсъстват, то според мен такава връзка е не само вероятна и логична, но и почти сигурна. С късна дата, т.е. в разказа за гибелта на Момчил през лятото на следващата 1345 г., Кантакузин съобщава, че на съпругата на Момчил било позволено да се завърне "...в Мизия", т.е. в България! Самата тя (за съжаление не знаем нито името й, нито нещо по-конкретно за нея...) била от България, имала "своите богатства" (зестра?) и т.н., към нея императорът проявил едно все пак "по-специално" внимание като към чужда високопоставена поданица.
Естествено, възниква възражението - защо Кантакузин не съобщава директно за съюз между Иван Александър и Момчил? Как е възможно най-прекият извор за събитията да премълчава нещо толкова важно? Моите предположения навярно ще събудят недоверие у някои специалисти, но по принцип това е напълно възможно! Макар че Йоан Кантакузин е извънредно точен и обстоятелствен автор, демонстриращ отлична памет, познаване на недостигнали до нас документи и т.н., в неговата "История" има и немалко пропуски. Така е и в други първокласни произведения на византийската историография. Достатъчно е да хвърлим поглед върху пропуските или неточностите именно във връзка с важни събития в историко-мемоарните трудове на Лъв Дякон, Михаил Псел, Никита Хониат, Георги Пахимер, Никифор Григора... При безспорно високите качества на византийската историография авторите по правило пишат десетилетия след събитията, и то обикновено в не особено спокойна и творческа среда... Така в общи линии стоят нещата и при Кантакузин или монаха Йоасаф, както се е казвал той след абдикацията си през 1354 г.
"Мизия" у Кантакузин, както стана дума, съответства на
държавата България със
столица Търново, а не просто на българските земи в етнически план.
Макар Родопите по собственото му признание да са населени с българи, то те за него не са "Мизия", а неразделна част от Византия. С други думи, съпругата на Момчил била не просто българка (от Родопите, Беломорска Тракия, Македония и т.н.), а най-вероятно от българската столица Търново.
Явно в някакъв момент, който няма как да е бил преди
1344 г., родопският господар се е оженил за една българска "знатна дама"! Самият факт, че няма данни Момчил да е имал деца, показва, че между брака и смъртта му (юли 1345 г.) са изтекли броени месеци - т.е. въпросната женитба е била през самата 1345 г. Както стана дума, Кантакузин великодушно разрешил на Момчиловата съпруга да се завърне в България с всичките си богатства, което косвено загатва, че става въпрос за форма на династичен брак. Вероятно Момчиловата съпруга била "мома" от някоя знатна търновска болярска фамилия, както обикновено в сходни случаи, царска родственица.
Важен ли е повдигнатият тук въпрос?
Безспорно - да, и то не само в конкретните му политически и междуличностни измерения. Привличайки Момчил на своя страна, Иван Александър отново, макар и в по-особена форма, разпрострял българските предели до... Бялото море! С други думи, наистина мимолетно, но през пролетта-лятото на 1345 г. българското царство се простирало "...от море до море...", както било в отдавна отминалата епоха на великия Иван Асен II.
Този акт е особено интересен, тъй като партньор на българския цар сега ставал един бивш български "разбойник", с произнесена няколко години по-рано присъда от същия този цар Иван Александър! Очевидно
и двамата български владетели, този на официалната и все пак голяма държава, и онзи, на малката, "местната България" в Родопите и Беломорието, проявили зрелост, държавническа отговорност и взаимна толерантност. За съжаление, на това интересно българско обединение (или поне опит за съединяване на силите) не му било съдено да просъществува в размирните условия на балканския XIV в.
