Тъмраш
Ангел Вълчев
И така, Южно от Тъмраш се създаде особено положение. Селата, които се намираха в коритото на Въча, останаха безвластни, никому неподчинени. Постепенно тези „непокорени” села се превръщаха в особено, самостоятелно „царство”, без министри и царе, без султани и кадии, без бирници и полиция. Гръбнакът на това „царство” бяха ПОМАЦИТЕ. Те заявяваха, че не признават никаква власт — ни българска, ни турска, ни руска. И постепенно в чертите на Източна Румелия се оформи „особена държавица с неопределени граници”. Тук, в земите на тази „държавица”, бяха и тъмрашлии.
Най-после една „доброволческа боса команда” от 30—40 души начело с Петко войвода през юли 1878 година се установява в Чепеларе. Тя беше изпратена от тайното дружество „Единство” със задача да подчини селата в коритото на Въча.
В скоро време четата на Петко войвода нарасна на 200— 300 души. Един от първите помощници на Петко войвода беше сотирският харамия поп Тодор Милкин. Формиран беше и щаб. „Извъртени” бяха и два „априлски” черешови топа и четата се зае да усмирява безвластните райони в планината.
Първата експедиция бе направена на 6 октомври 1878 година в района на Мугла, където по сведение на капитана, имаше големи помашки чети. Срещният бой стана между Широка лъка и Мугла. Пламна по обед и трая до вечерта.Четата на капитана попадна в засада на една гола поляна, държа се до настъпване на нощта, след това отстъпи към село Гела.
След два дена в Гела пристигнаха пратеници от околните села, които заявиха, че не желаят да се бият, а искат да живеят в мир и дружба с вековните си съседи от християнските села. Стига се до разбирателство и четниците от двете страни се разотидоха по селата.
Няколко дена по-късно обаче някаква криминална шайка нападна село Върбово. Петко войвода беше в Чепеларе, но като се научи за това нападение, реши да овладее селата Брезе и Бедан, където предполагаше, че се укриват нападателите. Събра четата и потегли нощем.
Той раздели четата на две — авангард, начело с поп Тодор, и главни сили — предвождани от самия него. Напред изпрати специални разузнавачи 4—5 души начело с Ламбри Мерахлии. Но и българо-мохамеданските комити не спяха. Техните постове плениха, а след това и убиха разузнавателната група на Мерахлии. Като заеха удобна позиция по билото на Кум Гидик, българите-мохамедани спокойно дочакаха авангарда на поп Тодор и го обсипаха с куршуми. Авангардът завърза бой, но скоро попът разбра, че работата става дебела, и реши да спре.
Пристигнаха и главните сили начело с Петко войвода. „Топът” гръмна, но кантарьовата кукуда не можа да изплаши никого. Боят трая два часа. Четата на Петко войвода бе обкръжена и едвам се измъкна от полесражението, като остави шестима убити и десет ранени.
Останалите четници се спасиха „по единично” и кой след ден, кой след два, без шапки, без цървули, а поп Тодор и без калимявка се завърнаха в Чепеларе. [4] С това завърши и последният опит да се присъединят „непокорените” села с въоръжена сила.
След боя при Кум Гидик мнозина Петкови комити напуснаха четата. Неблагополучно се развиха нещата и около самия войвода. Русите полагаха усилия да създадат мир и тишина, за да не дават претекст на международната комисия, настанена в Пловдив, и на западните страни да се намесват във вътрешния живот на Румелия. Действията на Петко войвода не бяха в съзвучие с тази тактика на руското временно управление. И руското командуване заповяда на командира на ротата в Орехово да арестува Петко войвода и го докара в Пловдив. Ротата изпълни заповедта. Поради настоятелните молби на селяните от Малево, Чепеларе, Широка лъка и др. войводата бе освободен. Но с това беше сложен край и на въоръжените сблъсквания в Родопите.
След неуспешните опити на доганхисарския комитет сам да реши въпроса „непредадените” села още повече се обособиха в самостоятелна „държавица” без султан и министри. Те заживяха свой, особен и самобитен обществен живот. При тях не действуваха законите на никаква власт.
Седалището на това особено „царство” най-напред беше в Настан, после в Триград, след това в Михалково. Самото движение на „столицата” е ярък показател, че всеки местен големец е дърпал чергата към себе си. Достатъчна бе малка намеса, за да капнат „непредадените” села сами в кошницата. Но кой да се намеси, когато между Русия, от една страна, и Англия и Турция, от друга, все още се водеше борба за характера на Източнорумелийското управление.
Безвластието продължава до пролетта на 1879 година. Никой за нищо не ги търси и те никого не търсят. Орат и копаят, косят и вършеят, доят и крадат и никому нищо не дават. „Без министри и директори, без бирници и данъци, без закони и висши разпоредби.” От време на време местните големци се опитват и сдумват, но това още не е никакво управление. Работите си вървят „изоглавени на йова.”
Кои села образуваха това особено „царство?"
Отначало тези села бяха 19. От тях 14 бяха разположени вдясно от река Въча. Те влизаха в Рупчовската нахия. Останалите 5 села бяха вляво от река Въча и до Освобождението се числяха към Пещерска околия. Рупчоските села, изброени в официалната статистика на Източна Румелия, бяха: 1. Грохотно, 2. Гьоврен, 3. Мугла, 4. Триград, 5. Кестенжик (Кестен), 6. Беден, 7. Михалково, 8. Балабан (Ягодина), 9. Чуреково, 10. Осиково, 11. Петвар, 12. Лесково. 13. Брезе, 14. Настан. Всъщност те бяха 13, а не 14, защото Петвар неправило е показано тук. При преброяването жителите на село Петвар се записаха към Източна Румелия. В числото на селата от Пещерска околия влизаха: 1. Селча, 2. Чиликли (Стоманово), 3. Дьовлен (Девин), 4. Карабулак (Борино), 5. Наипли (Попово). В статистиката и литературата името на Чиликли не е посочено, но проучванията показват, че и то е било с „непредадените”. То се намира южно от Селча и не е записано в никакви списъци на Румелия.
В числото на „непредадените” не са посочени и някои махали, но и те влизат тук, защото се числяха към по-големите села, където бяха и общините им.
Ако прекараме една мислена граница на местността между тези села и Източна Румелия, то тази граница се очертава така: вр. Модър — вр. Голица (Ушите), Маркова чука, Комаров камък, и от там се спуща до коритото на река Въча. Всички села, останали на юг от тази граница, влизаха в „непредадените”. Изключение прави само Петвар.
Хр. п. Константинов неправилно отначало включи и Черешово. Неправилно постави Петвар в коритото на Тъмрашка река. За да може читателят да добие точна представа за тези села и махали, за големината и възможностите им. даваме таблица. (Виж. приложение № 2).
Четири от показаните в таблицата села, а именно: Тъмраш, Брезовица (Палас кьой), Черешово и Петвар, а според някой данни и Осиково до 1880 година, са предадени и броени към Източна Румелия, а от 1881 година отново отиват с „непредадените”.
Някои румелийски управници твърдяха, че тези села не са нужни на Румелия, защото няма какво да се вземе от тях. А каква бе истината? Какво можеха да дадат тези села на Румелия
В изброените 21 села (без Стоманово) имаше 2476 къщи. В 1872 година те са плащали 83 735 гроша вергия, 240 300 гроша десятък, 141 108 гроша беглик, или всичко 465 143 гроша данък, което в 1887 г. се равняваше на 4 600 лева български пари.
Посочените цифри обаче съвсем не показват възможностите на тези села. И българите-християни, и българите-мохамедани укриваха от турските власти действителните доходи, за да не плащат данъци. Според Хр. п. Константинов в тези села е имало 60 000 овце и кози. Но тук са включени само броените в селата, а голяма част от овцете зимуваха в Беломорието и са броени там. Как местното население криеше числото на овцете, показва и фактът, че в цяла Рупчоска околия през 1879 година са показани само 405 овце, а в 1880 година са намалени на 304 броя. [1] В същото време в Конушка околия (Асеновградска) са показани 14 000, а в Пловдивска — около 4 000 и т. н.