Здравей Рахмие,
като прочетох историята ти за времето, когато свободно се е ходило до Турция се сетих за една друга подобна. Ето я:
Продаде дядо Петко една нивица, взе някоя пара, нарами торба с хляб, хвана тоягата и "Сбогом, жено! - Прощавайте, селяни!" - Сбогом, мъжо! - На добър час, дядо Петко! - и замина за Цариград... Прегърбен от трудове и неволи, прегърбен от старини, крачи дядо Петко към... Цариград!... Стига Габрово, заминува го, поемва Балкана... Ох, чедо! Мило си, чедо!...Превалява Св. Никола, минува Шипка, Казанлък, Загора... Спира се, почива, похапва, поспива и пак закрачва...
- Далеч ли е, чичо, Цариград? - пита дядо Петко работните селяни.
- Далеч е, дядо, далеч е! Ами за какво си се наканил чак до Цариград, дядо?
- Син имам там, дядовото, снн, барабар с консула е там, в консулатото!..
Стига дядо Петко Едрене. Град голям, като плъзнал оня ти свят - да се замае главата на човека!... Вижда старецът една чешма, спира се, мокри си вкокалените опинци, ръси си студена вода на главата, поседва да почине малко на кьошка около шадравана и пак закрачва напред. Пита, разпитва и християни, и турци накъде е Цариградският път и бърза да излезе вън от града и там, на полето, да подкрепи със сън старческите си сили. Сипнала несипнала зора, става дядо Петко, попретегне се, поизпращят вкочанените стави, нарами торбицата и пак повлачи подбитите нозе...
- Далеч ли е, аго, Цариград!
- Далеч е, дядо, далеч е!...
Многи мина, малко остана. Напряга бедният старец последните сили и пристъпва... Минуват още ден, два, пет дена, гледа странникът - сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата... Ех, где да е дядо вътре, досега би видял чедото си, би му се нарадвал!... Ама сиромах е дядо, не може да плати за железница... Минуват още два дни...
- Далеч ли е, аго, Цариград?
- Близо е, дядо, близо е, половина ден път!
- Да си жив аго, за добрата дума! - отговаря дядо Петко - и ободрен от близостта, почва по-бодро да крачи и замръква пред самия град.
... Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
- Сабах-хаир-олсун!
- Аллах-разъ-олсун! - отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото...
