Страниците са копирани от книгата"миналото на Чепаларе.Моля да бъда извинен ако програмата ,която използувам за да се обърне всичко в word е направила някой пропуски 
Във 'владалото са вписани 16 куповачи, от които трима християни и 13 мохамедани. Християни куповачи са: Сивен, Гьорго и Куртю, Сивен е най-възрастният син на Волко Беля, а чии синове са Гьорго и Куртю точно не може да се установи. Гьорго е или Марчов син, или пак прадедът на Сивковци. Куртю пак е или Мар¬чов син, (бащата на Метекса), или прадедът на рода Куртювци от Долната махала. От сегашното разпреде¬ление на 16-те дяла също не може да се уясни чии синове са били Куртю и Гьорго, защото в течение на 200 години са ставали препредавания на земи не само на отделни късове, но и на половинки и цели дялове. Сега Белювци и Куртьовци притежават заедно един дял от Хаджиица, а Сивковци сами един дял. А какви ча¬сти марчовци са притежавали след изкупуването на планината, не е добре изяснено. Обаче знае се, че пра¬дедът .на Сивковци се е настанил на малкия спуск ме¬жду Горната и Шабановската махала, а прадедът на Куртювци — на стръмната присойка в Долната ма¬хала. Белчювци и Марчовци си останали в юрюшките махали. От това настаняване по махали става ясно, че след Беля и Марча в Чепеларе са се заселили Кур¬тювци и Сивковци, може би едновременно със заборд-ските преселници-мохамедани; обаче не е ясно дали прадедите на Куртювци и Сивковци са преки куповачи, та имената им са вписани във владалото, или пак са прекупили от Белювцех и Марчовцех половинки от трите християнски дяла. Във владалото за изкупуването на Хаджиица е казано, че Хаджи Юмер от село Че-пелли, Гюмюрджинска кааза (околия), от свое име и за своя сметка и по пълномощие на другите съприте¬жатели продава за 800 гроша планината „Хадър бей" на Сивен, Гьорго, Куртю и др., но имената на Волка-Беля и Марча не се споменават. Вероятно първите че¬пеларски заселници са били починали преди изкупу¬ването на планината или пак поради старост или други причини оставили синовете си да се разправят с про-дажбо-покупката. Но макар че имената на Беля и Марча и да се не споменават във владалото, те са ос¬нователите на Чепеларе и тям се дължи за настанява¬нето на християни в кутловината. Може би и без Беля
70
п Марча да се издигнеше постоянно заселище на лят¬ното юрюшко свъртище, но това постоянно заселище щеше да се сравнява по култура, особено през време на турското владичество, със сегашните села Беден, Мадан п Узундере.1'
След изкупуването на планината Хаджиица и настаня¬ването на 13-те мохамедапскп семейства, в Чепеларе се заселили първо Куртювци, сетне Сивковци, а по-късно дошли и Самарджийци, които се настанили в Долната махала до Куртювцех. От 1728 до 1750 г. в селото имало 19 семейства, от които 5 християнски и 14 мо-хамедански, заедно със семейството на Исеип бея и Мехмед Кьорходжа, или всичко около 100 жители. През това време чепеларци стъкмявали и уреждали ступан-ствата си. Първо те си изградили къщи и плевни, а след това разделили равнището и го превърнали в ча¬стни ливади и градини. Започнали 6'езмилостно да се¬кат и хубавата вековна борова гора над махалите Горна, Сивковска, Шабановска и Долна. От дърветата на тая гора дялали греди, кушецн и дъски за къщите и Ьюьорди за огради па градините и ливадите. Също и дърва за горене (топливо) са доставяли от тая гора, и то много лесно. Поваляли на земята стройните бо-рнки, скастрювали ги и цели ги свлачзали с мазонци мри къщите си. Оголваните и опожаряваните места раз-копвали с мотики и сеели на тях леща, ечмик и овес. По тоя начин са били уничтожени, в течение на 100 и повече години, горите по стръмните спускове на бър¬дото Хаджиица. До 1850 г. са се виждали тук-там на същите спускове още няколко самотни борики, а от¬тогава насам нито една борика е била запазена, ако не за друго, то поне за спомен.
6. РОДЪТ НА МЕХМЕД КЬОРХОДЖА
Исеинбеювото семейство. До 1728 г. защитници и благодетели на християните в Чепеларе са били по¬движните гюмюрджински юрюци, а оттогава до 1838 г. защитата поели Исеинбеювият наследник Мехмед Кьор¬ходжа и неговите славни потомци. Без мощната за¬щита и подкрепа на Кьорходжовци чепеларското хри¬стиянско -население през време на турското владиче-
71
ство не би могло толкова бърже да се намножи и да се издигне в поминъчно и общокултурно отношение. Миналото на Кьорходжовия род е неделимо от мина¬лото на Чепеларе, но за да се разбере по-добре каква е била силата на Кьорохджовци и какво те са могли да сторят за напредъка на е. Чепеларе, ще изтъкнем тук, и то колкото се може с по-малко думи, делата им в Ахъчелебийската околия, защото по-нататък техните имена често ще се споменават в чепеларските събития, а по-удобно е тия събития да се не преплитат толкова с ахъчелебийските.
По-горе споменахме, че Исеин бей е бил сестрин син на Хадър бея и Арслан бея. Лете Исеин бей дохож¬дал на планината Кесариица само със стадата и овча¬рите си, т. е. без жени и деца. Дали той е бил женен или не в Гюмюрджина, сведенията са противоречиви. Едни казват, че бил женен, но нямал деца, а други твърдят, че никакви семенни грижи го не свързвали е Гюмюрджипа. Когато Исеии бей летувал в Чепеларе, шьотали му 2—3 помакини от с. Забордо. Често той ходел и по гости на прислужниците си. Исеин бей се влюбил в една хубава вдовица, също негова прислуж¬ница; оженил се за нея и се настанил семейно в Чепе¬ларе, т. е. станал постоянен чепеларски жител. Вдови¬цата имала две мъжки деца от първия си мъж. Едното, по-възрастното, Исмаил, бил малко гърбав, а едното око на Мехмедя било повредено от сипка (едра шарка). Децата били много умни, та Исеин бей ги изпратил в Пловдив, да се учат в прочутото духовно училище при Имарет джамия.
След ияколкогодишно учение Исмаил и Мехмед се върнали в Чепеларе със звания ходжи. Чепеларци им прикачили и по едно прозвище. Исмаила нарекли Кам-бурходжа, а Мехмедя — Кьорходжа. Преди смъртта си Исеин бей осиновил Мехмедя с пълни права на наслед¬ник, а на Исмаила дал само няколко големи къса земя в Камбурската махала и околностите й. Освен това Исеин подарил на три забордски семейства — роднини на жена му — места за къщи и градини в същата ма¬хала. Исмаил Камбурходжа бил назначен с берет за наследствен имам на чепеларските мохамедани, а Мех¬мед Кьорходжа, след осиновяването му, се прочул на-
72
всякъде в Средна Родопа, защото бил м:ного учен и умен, при това наследил и големи богатства, състоящи се от хиляди овци, планини и други недвижими до¬ходни имоти в гр. Гюмюрджина. Малко по-късио Мех¬мед Кьорходжа се удостоил с доверието и високата чест да бъде избран за войвода — управник на Ахъче¬лебийската околия; а това избиране не станало по бла¬говоление или по натиск от големци-управници, а по волята на самото население в Ахъчелебийската околия. Борби в Ахъчелебийско за големство.18 През време на турското владичество в много вилаети, санджацн и каази са се водили борби за големство, власт и управи¬телни седалища, но трябва да се признае, че първен¬ството в това отношение се пада на Ахъчелебийската околия, особено през последните два века (1701 до 1913 г.), та че и до днес. След завладяването на Родопа държавните данъци и високите пасища в Смолено-Ахъ-челебийската околия, която на юг се простирала до г. Ксанти, били посветени (вакъфирани) „на двата све-г щени града Мека и Медина". Първият турско-мохаме-дански войвода и настойник на вакъфа се е наричал Ахъ челеби, който по занятие бил хекимин-джирах (ле-кар-хирург).От неговото име и презиме е останало и названието на околията. След смъртта на Ахъ челеби войводството се заемало от потомците му, които управ¬лявали околията почти без противници до 1700 г. Обаче след помохамеданването на по-голяма част от христи¬янското население, породили се крамоли и ожесточени борби за войводския чин и управителното седалище на околията. Борбата се водила главно между два рода: Ахъчелебийци от Смолен и Хаджи Мустафовци (X. Сю-лейманци и X. Ибрахимци) от село Вълчево (Сьой-джюк). Хаджи Мустафовци били от юрюшки произход, но се оженили за помакини в с. Вълчево и се настанили в сегашната вълчевска Караманска махала. Хаджи Му¬стафовци били много богати. Те притежавали обширни планини по планинската верига Рожен—Момина вода— Чилтепе—Енхантепе, а на планините пасли хиляди те¬хни овци. Хаджи Мустафовите синове X. Сюлейман и X. Ибрахим построили със свои средства величествени сводови мостове на р. Арда при селата Вълчево и Стояново (Стоян кюпрюсю). С това свое дело X. Му¬стафовци много се прочули, та пожелали да отнемат
73
войводството на Ахъчелебийцех и да преместят упра¬вителното седалище от Смолен в с. Вълчево. Борбата между Лхъчелибийцех и X. Мустафовцех продължавала 50 години. През това време седалището на околията било местено ту във Вълчево, ту в Смолен, а няколко години се застояло и в е. Топоклу, с висш представи¬тел на властта един местен тупавичер, който управля¬вал околията от тупавицата си. Тая продължителна борба много дотегнала на населението; но висшите тур¬ски управници не могли или не желаели да я прекра¬тят, защото и двете страни имали свои защитници в Гю-мюрджина, Одрин и Цариград. Най-сетне самото насе¬ление
око¬лията избрали свои представители и ги пратили в с. Палас. Представителите се събрали под дърветата край реката и решили да пе поддържат нито Ахъчелебийцех, нито X. Мустафовцех. След това единодушно избрали Мехмед Кьорходжа за войвода и главен имам (мюфтия) на Ахъчелебийската околия. Тоя избор бил одобрен и потвърден и от висшите турски управници в Цариград (1750 г).
Мехмед Кьорходжа приел да управлява Смолено-Ахъ-челебийската околия при две условия: 1) сам да из¬бере местожителството си и управителното седалище на околията, и 2) управлението му да бъде наследствено, т. е. след смъртта му околията да се управлява по пър-вородство или по способност от синовете, внуците и правнуците му. Тия условия били приети. Мехмед Кьор¬ходжа определил за свое местожителство и околийско управително седалище не Смолен — старото седалище, а горната махала на с. Райково, и то само затова, за¬щото обширните му недвижими имоти били по-близо до Райково, отколкото до Смолен или друго някое село; а пък родното му село Чепеларе заедно с цялото зем¬лище било привързано от незапомнено време към руп-ската нахия, пловдивски санджак, и към вакъфа на Джадит Али паша.
Мехмед Кьорходжа тръгнал от Чепеларе за Райково с всичката си челяд и по пътя минал през планината Караманджа. Райковци и други ахъчелебийци го по¬срещнали много тържествено вън от селото. На посре-щачите направило силно впечатление следното: а) но¬вият войвода бил облечен с обикновени простички
74
дрехи, а челядта, слугите и слугините му — с гиздилна премяна; б) жените ,не били забулени като другите мо-хамеданки, а били с открити лица и наметнати бели тестемеле, и в) малките Кьорходжови деца и внучета, които не могли сами да се крепят на конете, били ту¬рени в кошове и последните привързани от страните на конските семери. Един райковец, християнин, като ви¬дял това, не можал да се стърпи, та казал с висок глас: „Родът на тоя Кьорходжа никога няма да се свърши и Кьорходжовцн ще пи управляват много го¬дини." Предсказанието на тоя райковец се сбъднало. Кьорходжовци управлявали по наследство цели 100 го¬дини.19
Мехмед Кьорходжа управлявал околията от 1751 до 1779 г., когато и починал. Гробът му и днес личи в рай-ковските мох. гробища до къщата на Имамци. На над¬гробния му камък се чете надписът: Мехмед бил Исеин 1779. През време на неговото управляване междуособ-ните борби и големите злосторства в околията се пре¬кратили. Населението, особено християнското, се успо¬коило п поминъкът му се подобрил. Сам Кьорходжа в ^качеството си на войвода и добър ступаиии още повече забогатял и разширил недвижимите си имоти. Приживе той задомил всичките си синове и дъщери, но ги пръс¬нал в няколко села. Синовете му Сюлейман и Пирага с прекор Плаши пиле си съградил конаци в Пашма-клъ и там се настанили завинаги; син му Жафер Дер-виша останал в Райково, но след смъртта му неговият син Садък се върнал в Чепеларе на дядовото и бащи¬ното си старо огнище. И т. н. В Райково останал само най-малкият Къорходжов син Исеин и няколко от дъ¬щерите му.
След смъртта на Мехмед Кьорходжа за войвода, уп¬равник на околията се прогласил син му Сюлейман; но понеже конакът и постоянното му местожителство били в Пашмаклъ, то и управителното седалище на околията било пренесено в това село. Сюлейман, също като баща си, бил учен, кротък, набожен, милостив и добър сту-панин, ло за онова време не толкова кадърен управ¬ник. През неговото 19-годишно управление борбите за слава, първенство и управничество пак се подновили в околията. Освен това избухнали размириците на „хайтит'"" (кърджалиите). Най-силен противник и съ-
75
перник в големството на Сюлеймана бил Хаджи Ибра¬хим от с. Вълчево (Соучук), също богаташ и крупен скотовъдец, при това и в приятелски връзки с Одрин и Цариград. За да запази поне номинално властта си над цялата околия и за да се справи по-бърже и по-лесно с „хайтите", Сюлейман разделил околията на два неравни по пространство и население мюдюрлюка (участъци) — североизточен и югозападен. Сюлейман отстъпил на Хаджи Ибрахима североизточния (Въл-чевския) мюдюрлюк, за да го управлява, докато е жив, а югозападния, който бил по-голям, задържал за себе си. След тая спогодба и раздяла Хаджи Ибрахим разширил конака си в с. Вълчево и започнал да уп¬равлява поверения му мюдюрлюк досущ самостойно, т. е. без да пита за нещо Сюлеймана или да му се под¬чинява. Нещо повече, Хаджи Ибрахим се стремил да завземе властта и в Сюлеймановия мюдюрлюк; но това не траяло дълго врше. Хаджи Ибрахим се поми¬нал и за мюдюрин на североизточния мюдюрлюк се прогласил син му Хаджи Ахмед, обаче и големството на последния не траяло дълго време. Две чети „хайти" (кърджалии) се вмъкнали скришно в Ахъ челеби и една нощ ненадейно нападнали голямото и богато село Вълчево. Почнало се силно сбиване между хай¬тите и вълчевските жители. Избити били много хайти и защитници, между които и двамата Хаджи Ибрахи-мови синове, а именно Хаджи Ахмед (мюдюрят) и Хаджи Мехмед. Хайтите надвили, влезли в селото, ог¬рабили го и цяло го изгорили (1797 г.). След това злосторство управничеството на Хаджи Ибрахимовци се свършило и селото Вълчево завинаги изгубило зна¬чението си като управително седалище на мюдюрлюк. /Сюлейман се поминал през 1798 г. и за войвода на цялата Смоленсно-Ахъчелебийска околия се прогласил син му Салих ага. Сюлейман имал четири сина: Салих ага, Мустафа с прекор Аджи ага, Лиман Шишман ага и Брахом бей. Салих ага и Брахом бей си съградили нови конаци в Пашмаклъ; Лиман Шишман ага оста¬нал в конака на баща си Сюлеймана, а Мустафа Аджи ага отишел напривед в Смолен. Салих ага и Аджи ага били баджанаци и жените им били дъщери на Мехмед кехая от Смолен. Лиман Шишман ага и Бра¬хом бей били добри земледелци и скотовъдци, но ня-
76
мали влечения и дарби за управници. Салих ага » Аджи ага също били добри ступани, но и крайни вла-столюбцй; обаче в нравствено отношение двамата братя не си приличали. Салих ага бил умен, енерги¬чен, строг, справедлив, великодушен, милостив и ще¬дър, а Аджи ага също енергичен и смел, но жесток,, размирник и голям плячкаджия.
След заемането па шжводството първата задача или работа на Салиха ага била да се разправи с „хай¬тите"; втората — да уипчтожи честите обириичества и злосторства в околията; третята — да изкорени или намали разврата, който в онова размирно време се бил разширил, и четвъртата — да се засили стопан¬ството и подобри поминъкът на населението. За пости¬гане на целите си Салих ага почнал да отправя до на¬селението строги заповеди и наредби и да налага тежки наказания дори и за най-малките престъпления. За разбойничество по друмовете и в горите той за¬стрелвал виновниците; за обикновени кражби и неиз¬пълнение па заповеди — бесил на „Киселката" между Пашмаклъ и Райково; за псувня, блудство или поше¬гуваме с мома и жена хвърлял виновниците в прочу¬тата урва (пашмаклийски водопад), а за втезма на добитък в ниви и ливади застрелвал виновното жи¬вотно и налагал по гърба «а притежателя му 50—100 „дряновици". От тия Салихагови наредби и наказания се изплашили хайтите, обирниците, блудниците и всички другь покварени лица в околията. Не уплашил се само Салнхаговият брат Мустафа Аджи ага. Тоя Кьорходжов внук не бил доволен от положението си в Смолен, т. е. да се занимава с овци и земледелие и да ходи на лов. На Аджи ага се пощяло да замести брата си във войводството или да извърши друг ня¬какъв голям подвиг, от който да се прочуе и още по¬вече да забогатее. С такива мисли в главата си той почнал „да рови" и да търси съчувственици и сърат¬ници. Нещо повече. Аджи ага почнал явно да се за¬канва на брата си и да насърчава хайтите, сбирни-ците и другите злосторници. Мехмедкехаица, бабата на Салих ага и Аджи ага, като разбрала какво мисли и крои „горчивият" й зет (Аджи = горчив, кисел, лют), отишла в Пашмаклъ и казала на войводата Салих ага:
— Дай ,на това куче няколко села да хми соди (да
77
ги управлява), защото инак и тебе, и нас ще изеде. Салих ага послушал баба си и поверил Аджи агому управлението на североизточния (вълчевския) мюдюр-люк. Аджи ага приел управлението на мюдюрлюка, но за управително седалище не избрал изгорялото Вълчево, а селото Устово. Там той си построил на ху¬баво и огледно място обширен конак; назначил си съ¬ветници и сеймене (устовци-християни и влаховци-мо-хамедане) и почнал да управлява също тъй, както и брат му в Пашмаклъ. За малки престъпления хвър¬лял виновниците в „Сурналката", и за по-големи — бесил и застрелвал. Какви са били съветниците и сей-мените на Аджи ага, представа ни дава една народна родопска песен, която започва тъй:
„.. .Таку му хабер ду падна от Смолен от Аджи ага: Да прави Таку що прави Отбор сеймени да сбира, Да сбира, да хи шгсува. Таку са писал най-напреш, Ду него са е записал Торманан каладжияна Сас аленине поесе И с чифте кобур пищоле. .."
Аджиаговото управление може би се е аресвало на устовцем и на околните села, но не и на самия Аджи ага. Последният мечтаел за по-големи подвизи и скоро осъществил мечтите си. Той чул, че цялото турско цар¬ство се е размирило; че кърджалийските главатари Мехмед Синапя, Мехмед Дертли, Емии ага, Кара Ма-наф Ибрахим и други горят градовете и селата в Бъл¬гария, а когато настъпи зима, се връщат с голяма плячка в кулите и конаците си. Това се аресало на Аджи ага. И какво прави тоя мюдюрин и Къорходжов внук? Събира бърже и скришно от Салих ага 500 „сей¬мене" — помаци, българи-християни, турне, цигани и други — и повежда тая сбирщина към Гюшорджин-ското поле за плячка и слава. Аджиаговите хайти, в съюз с други хайти от Егридеренско, нападнали гр. Гю-мюрджина, но не могли да го превземат и ограбят. Тогава те в яростта си оплячкосали и изгорили много
78
гюмюрджински села и колиби. Късно есента Аджи ага; разпуснал четата си на южните смолено-ахъчелебий-ски граници и четниците един по един мълком се вмък¬нали в селата си. Главатарят на тия четници, „ни лук: ял, ни на лук мирише", също се върнал в Смолен и оттам в Устово, за да продължава „мирновременните" си работи в мюдюрлюка.
Постъпката и злосторствата на Аджи ага силно огорчили и разгневили Салих ага. В яда си той ску¬бал косъм по косъм брадата си и се чудил какво да стори с едноутробния си брат.
— Ще изловя и застрелям всичките 500 хайти, но
какво да направя моя едноутробен брат и баджанак? —
запитал Салих ага своя секретар Абдулах ефенди.
— Ще простим и него, и хайтите му — отговорил Аб¬
дулах ефенди. — С това ще пожалиш няколко стотици
и хиляди жени и дечица. Но ако брат ти и хайтите се
опитат да повторят злосторствата, тогава бъди безми¬
лостен и прави е тях, каквото щеш.
Така и станало. Салих ага простил брата си и хай¬тите му. Едновременно с това излязъл царски ферман, с конто били амнистирани всички родопски и други ■хайти, но при условие че те занапред ще бъдат мир,ни и послушни жители.
Аджи ага се престорил .на разкаян грешник и поч¬нал с голямо усърдие да управлява мюдюрлюка си. Но това не траяло дълго време. Мисълта за нови под¬визи го не напущала. След една година от гюмюр-джинския подвиг той събира нова чета от хайти и я повежда към Стаиимака. Тая чета сполучила да ог¬раби и изгори града. След тия лови подвизи Аджи ага се върнал в Ахъ челеби, но не вече тайно, а явно и тържествено. Четата си разпуснал в Смолен, но преди да я разпусне, помолил хайтите си да дадат добро¬волно по няколко желтици от плячката за построяване сводов мост на р. Арда в Смолен.
Салих ага не можел повече да търпи злосторствата на брата си и заповядал на бюлюкбашията си Стра-хина да уничтожи хайтите в околията и гнездата им в Смолен и Устово. За щастие, Страхиновата задача била улеснена и ускорена. След ограбването и изгоря-ването на Станимака един малък отряд редовна тур¬ска войска, с един планински топ, успял да навлезепрез Тополовския проход в коритото на р. Арда. По пътя си войската се натъкнала на няколко чети от хайти и след като ги разпръснала при Егридере и Стоян кюпрюсу, тръгнала от Топоклу нагоре по тече¬нието на р. Черна. В местността Ровина при с. Търън войската уничтожила козарника на Аджи ага и оттам потеглила за Устово. Аджи ага с не много сеймене бил в конака си. Привечер войската заела позиция до ма¬халата Влахово и почнала да отправя куршуми и гюл-лета във вратите и прозорците на Аджиаговия конак.
Аджиаговите сеймени насочили шишенетата си през мазгалите на конака и почнали да стрелят срещу вой¬ската. В това време Салихаговите сеймене под коман¬дата на бюлюкбашията Страхина влезли в Устово и почнали да минават река Черна с насока конака на Аджи ага. Стрелбата и от двете страни се засилила, но не траяла дълго време. Когато досущ се смрачило, Аджи ага и сейменете му сполучили да се измъкнат от обсадата н да избягат. Войската и Салихаговите сеймени завзели конака и го запалили. Аджи ага, по¬добно на последния испански Абенсераж, гледал от близкия горист връх Петровица как гори великолеп¬ният му конак и шепнешком казал на придружащня го сейменин: „Всичко се сворши. Еден булур" (каквото правиш, такова ще найдеш).
Аджи ага, за когото имало царска заповед да бъде заловен или убит, дълго време се скитал и крил в го¬рите, но като му се додело това скитане, една нощ скришно се вмъкнал в Пашмаклъ и помолил брата си Салих ага да го прости и скрие. Салих ага, който по природа бил великодушен и по навик давал подслон и прибежище на всеки нещастник, дори и на престъп¬ник, ако последният се разкайвал и помолвал, приел брата си и го скрил в оная част от конака, дето жи¬вяла челядта му. Но и в неволята Аджи ага си оста¬нал по душа и сърце такъв, какъвто бил и по-напред. Нему пак се пощяло да стане големец и управник и за да постигне целта си, опитал се да убие брата" си, но не сполучил. Садих ага силно се огорчил и разгне¬вил от постъпката на брата си и заповядал на сейме¬нете си да умъртвят с глад или куршум неблагодар-ника и едепсизина; но понеже никой от Салихаговите люде не посмял да стори това, т. е. да убие брата на
господаря си, сам Салих ага с един куршум прекра¬тил живота на едноутробния си брат и на страшния кърджалийски главатар (1806 г.).
След изгоряването на Аджиаговия конак в Устово и умъртвяването на самия Аджи ага, Салих ага поел управлението на цялата околия и „заличил от спи¬съка" Устово като управително седалище на отделен мюдюрлюк; обаче това село си запазило значението като търговско средище в околията.
Как по-нататък Салих ага е управлявал Смолен-Ахъчелебийската околия и какво той е сторил в тече¬ние на 40 години за повдигането на населението в кул¬турно и политическо отношение, тук няма да се впу-щаме в подробности, а ще кажем само това. Тоя вой¬вода не е бил само строг забитин, но и отличен строи¬тел, агроном, лесничей и благодетел. Той строил с пари и ангария конаци, джамии, черкви, училища, сво¬дови мостове, чушми, калдъръмени пътища и др. За¬ставял населението да отгледва добре добитъка си и да сади в градините и по пътищата овощни дървета. Пазил като очите си горите и казвал, че ще дойде време, когато едно дърво ще струва една желтица и за да бъде отсечено, предварително ще се дангосва (маркира). Отнемал робини и прибирал деца сира¬чета — мохамедани и християни, отгледвал ги и задо-мявал със свои частни средства. Не допущал на ни¬кого да си променя вярата, дори и доброволно.
*През време на Салихаговото управляване христия¬ните в Ахъчелебийско били приравнени с мохамеда¬ните в гражданско и политическо отношение. Каквито права и задължения имали едните, такива имали и другите. Салихаговият конак еднакво е бил достъпен и за богати, и за бедни. Всеки, който имал работа или зор за нещо, свободен е бил да се яви пред лицето на войводата и да се оплаче, и то през всяко време на денонощието. Никой посетител или тъжител не е из¬лязъл от конака, преди да бъде нагостен, ако не с друго, то поне с хляб, сирене и мляко. Салих ага е държал малко званични служители <-* секретар, ков¬чежник, данъчен чиновник и бюлюкбашия (началник на сейменете). Секретарят и бюлюкбашията са били мохамедани, а ковчежникът, данъчният чиновник и по¬ловината сеймене — християни, смолени. Ковчежникът
80
• Миналото на Чепеларе
81
е бил прадядото на Пинтийци от с. Райково, а данъ¬чен чиновник — Колю Коджабашят от същото село.
Салих ага е бил не само войвода-управник, но и едър скотовъдец и земледелец. Той притежавал ня¬колко планини, 40 товарни мулета и коне, 150 волове и крави и 6000—7000 овци. Повечето от управителите, конярите, говедарите, мандражиите и овчарите на Са-лихаговото ступанство са били християни — смолени и рупци. Салих ага имал голямо доверие в тия свои ступански служители, особено в Ткехаите си, които уп¬равлявали мандрите и стадата му. От кехаите му най-прочути са били Хубчо от Аламидере, Стамат от село Пещеря и дядото на Харбалийци от село Пашмаклъ.
Салих ага в нравствено отношение бил безупречен, дор"Я~пр"екалено строг и спрямо себе си, и спрямо всички люде в дома му и околията^ Той имал само една жена, която също била прекалено строга в нрав¬ствено отношение. Салихаговица не могла да търпи служители-ергене, та заставяла всеки 20—25-годишен ерген да се задом'и. Обаче когато някои ергени или вдовици заявявали, че не могат да си найдат или из¬берат подходящи невести, Салихаговица ставала по¬средница и често заставяла мъжа си Салих ага да се намесва в женитбените работи на служителите, слу¬жителките и на други близки тям лица. Как е постъп¬вал Салих ага в такива случаи, ясна представа ни дава следната народна хороводна песня, която и до днес се пее в средна Родопа.
Вчера е рано приминол Приз Горну село Дереке( Дерекюскиен кулджие, Млади аргатки да сбира, Салих агому да жйонат На високана планина. Яга са таму сабраха, Жйонаха, колко жйонаха, Тйоваи са облак зададе, Ситна росица посроси: Алтон-жйолтине ракойки, Сейменски пушки бойлие, Кулджийски сърма пищоле, Аргатеки бели ракаве.
82
Салих ага са размаха, Размаха, еще зарука:
— Кулжие, луди гидии,
Аргатки, млади межерки,
Форлейте сорпе извити
И паламарки шерени; Сторите хору гулему На широкине хармане; Надуйте гайди сеслие, Запейте песни жетварски1 Яга се хору залюле Гана са фати най-напреш, До Гана още и Стана И Станинине дружчици, Салих ага се пувглйода ВТанкина снашка — силвия, ВТанкини коси — куприна; ВТанкини вешки — гайтане, ВТанкини очи — череши, ВТпикшш бузи — ебалки; Че 1СН на Гинка думаше:
— - Гашку лю, мари, хубава,
— Ганку лю, мари, башюва,
Главена ли си или не?
■— Главена, башю, главена, Ссребаран порстен менена, За влюдно младу копеле, За Карлуковску терзийче.
— Ганку лю, мари, башюва,
Дйо да му, Ганку, ворииме,
Дйо да та, Ганку, зомиме,
Моему сияу Тахирю.
— Не бива, башю, не бива;
Е си гиздило ни меням;
Е си вераса ей давам, Нашеса вера христенска.
— Ганку лю, мари, хубава,
Аку Тахире ни рачиш,
Муржюму да та зомиме,
Муржюму Чепеларчену.
1Чуржю е вакал, каматан;
Той ти е лика прилика.
— Нищо гу, банда, нищо гу
Червена руба да нося, Постра кучия да ехам. Врют сукацине обиграх, Ниде водица ни найдах. Питам та, брате Лимане, На хаир ли е или не?
— Хайдър, аго, хайдър;
Немой са, аго, кахъри!
Еще си думи думаха)
Агому хабер допадна:
Татаре ми са торнали
Ут Гюмюжюее касабо;
Оноща са били вав Палас,
Довечера са в'Пашмаклъ
Агуне глава наведе
И си Шишману думаше:
— Лимане, брате Шишмане,
Нье са сме с'тебе карали;
Дйо да са, брате, сгодиме,
Дйо да са, брате, простиме.
Еще си дума думаше,
Еще Лимана кудеше, Татарски коне тропнаха На калдароме — сукаци; Спетали лочки правеха, Сгоздене оган венчаха. Татаре порти хлопнаха, Ут коне борже слезаха, Счизмене вотре влезаха, ,Агуне мехтюп метнаха. / Кетипче мехтюп пееше
| И на агана думаше:
/ — Да борзаш ага, да идеш Нах Гюмюжюпе касабо.
! Царен е тебе пуслагал;
' Царюму дуво да вдигаш! Царен е тебе проводил Цошена руба червена, Сърмени бели поесе, Синджирли нешан на шия1 Агуне глава клатеше. И синовем си думаше:
— Сетам са, айол, сетам са,
И да е вакал, каматан, Муржю е, башю, дюлгерин, Дюлгерин, башю, тикларин.
— Ганку лю, мари, башюва
Ако и Муржа ни рачиш,
Хубчюму, кехайоиому.
— Нищо гу, башю, нищо гу,
Хубчо е старец и вдовец.
— Негу щиш, башюв, да зомиш
Нему щиш измет да правиш.
Тебе е, башюв, писано,
Тебе ти, Ганку, прилега: Кехайско коща да редиш; Кехайски дворе да метеш; Дребни сираци да кутиш, Да кутиш, да хи милуваш; Сас песни да хи приспиваш, Сас песни да хи разбудаш!
Салихаговица на времето си е задомила много момци, моми, вдовици и вдовци, и то често въпреки волята на едного от младоженците; но в замяна на това тя е давала рубата или пък е заставяла мъжа си да гради къщи на новите домовници и да им пода¬рява добитък и късове земя за градини, ниви и ли¬вади. Облагодетелствуваните от Салихаговци бедни семейства са се считали техни роднини и на големи празници — християнски и мохамедански — се сла¬гали със спредавак, а когато се раждало дете — със спонда.
Погубването (обесването) на Салих ага. И Салих ага, както всички други издигнали се лица, е имал за¬вистници, противници и неприятели; но най-големи не¬гови противници са били: а) гюмюрджинският аенин Емин бей; б) бившият бюлюкбашия Агуш от с. Тосбо-рун (сват на Салих ага); в) Аджиаговите синове Асан бей, Сюлейман бей и Брахом бей, и г) едрият ското¬въдец от с. Горно Дерекьой, християнин, с незнайно име, но с прекор Царвулан кехая.
• Всякой от тия противници бил чувствително засег¬нат от Салихаговите правнически дела, та имал ос¬нование да се бори със страшния смолвнородопски вой-вода-управник. Гюмюрджинският аенин Емин бей бил
84
противник на Салих ага, защото последният се не под¬чинявал на по-висшите турски управници, а само¬стойно управлявал Ахъчелебийската околия. Аджиаго-пите синове били огорчени от мижа си Салих ага, за¬щото застрелял баща им — главатаря на хайтите. Са¬лих ага и Агуш били сватанаци. Едната Салихагова дъщеря била омъжена за сина на Агуша. По-рано Лгуш бил Салихагов бюлюкбашия, но Салих ага го уволнил, и ето защо: през време на гръцкото въста¬ние (1821 г.) Лгуш, по заповед от турската военна пласт, бил изпратен с една дружина родопски добро-волцн-башнбозуцн да потушава въстанието в Халкиди-ческпя полуостров (Маденкьолери). Оттам Агуш се нърнал е няколко робини — християнски момичета, от които една помохамеданил и се оженил за нея. Салих-пговица, като се научила за тоя подвиг на Агуша, на¬стояла пред Салих ага да отнеме робините от Агуша и да ги предаде на нея. Салих ага отнел робините и уполпнл Лгуша от длъжността бюлюкбашия. Салих-* «птици прибрала робините в конака си, приготвила им |>уба и ги омъжила за смолене-християни в Паш* Мйкль и другаде. Оттогава Агуш станал противник на Сплпх ига. Царвулан кехая от Дерекьой и Салих ага Гшлп близки приятели, но приятелството им не траяло дълго време. Една есен, когато Царвулановите стада отивали на знмовище в Гюмюрджинското поле, един Царвуланов син, който бил ерген, ущипал и взел кит¬ката па една устовска мома, която наливала в-харко-ммто си водя от реката; освен това Царвулановият спи казал на момата и няколко неприлични думи. Ба¬щата на момата веднага се оплакал на Салих ага. Сеймене застигнали по пътя виновника, откарали го в Пашмаклъ и по заповед на Салих ага хвърлили го в прочутата урва!
До 1830 г, Салихаговите противници „ровили" и прикрито се опитвали да свалят Салих ага от войвод-ството, но усилието им не се увенчало с успех. Обаче след издаването на прочутия султан Махмудов хати-шериф, с който се правили преобразования в турското царство, Салихаговите противници открито почнали борбата, като си служили с всякакви средства, дори и с въоръжена сила, състояща се от наемни албанци. По всички други обвинения Салих ага бил оправдан
85
от висшите турски управници, но когато противниците му го обвинили, че той „леел топове и гюллета да се бие с царската войска", последицата била друга. Из¬даден бил царски ферман за погубването на Салих ага. Изпълнителят на фермана, гюмюрджинският ае-нин Емин бей, се изхитрил и писал Салих агому, че царят му е пратил скъпи подаръци и знакове за 40-го-дишна служба, но тия знакове и подаръци за отличие трябвало Салих ага да получи лично в гр. Гюмюр-.. джина. Салих ага се усъмнил в съдържанието на Еминбеювото писмо и не отишел в Гюмюрджина; но когато получил второ писмо „по татаре бумбашире", той казал на домашните си и на умния си секретар Исмаил ефенди: „Остарел сам и не ми е мил живо-тес. Ще отида, пак каквото ще да станува." Салих ага тръгнал за Гюмюрджина с 12 свои сеймене, между които бил и Райчо Пинтиев от с. Райково. По пътя си той раздавал пари на деца и бедни пътници.
Емин бей посрещнал „царски" Салих ага и го на¬станил в правителствения конак. Смоленородопският войвода останал много доволен от Еминбеювото посре¬щане и гостоприемство; очаквал само да получи „скъ¬пите царски подаръци".
