Откъс от доклада на Българския хелзинкски комитет "Човешките права на мюсюлманите в българските закони и политика от 1878"
Превод от английски: Chechliya. 2009-04-19
Дискриминацията срещу мюсюлманите през 1930-те и 1940-те е толкова голяма, че се усеща дори в разпределянето на храната по време на Втората световна война. Дажбите, които получават помаците и турците, са значително по-малки от дажбите, които получават другите.
В опит да ограничи емиграцията на помаците – които в критични моменти са „наши потурчени братя“, но обикновено са „предатели на вярата“ - българското правителство цинично обсъжда възможността за „пълно уеднаквяване“ на дажбите им с „тези на българите“.
Тези „добри намерения“, обаче често са посрещани с враждебност от населението, тъй като са възприемани – с основание или не – като опит за българизирането им. За съжаление, страховете на помаците се оказали основателни, тъй като през 1942 година те понесли второ брутално насилствено покръстване.
Покръстването от 1942 година има своите корени в обширната официална политика на дискриминация срещу малцинствата с установяването на военен режим в България след преврата от 1934 година.
Човешките права на етническите малцинства са силно ограничени от законите и правителствената политика. В периода 1934-1940 година Народното събрание гласува няколко дискриминационни закони, един от най-забележимите от които е Анти-семитския закон за закрила на нацията (24 декември 1940), който отнел много политически, обществени и културни права от българските евреи в резултат на съюзяването на България с хитлеристка Германия през Втората световна война. Други закони с дълбок дискриминационен характер са Правила за прилагането на законите относно закрилата на държавата; Указ за приютяването на тютюнопроизводителите на трудовото министерство и други.
Така, в реалностите на общо разпространеният антисемитизъм по времето на Втората световна война в България, идеята за последователно насилствено покръстване на „потурчените“ помаци естествено узрява и остава само да бъде реализирана. Отново използвайки прикритието на войната, българските власти, включително царя и православната църква, провеждат война срещу исляма и символите, свързани с него в Родопите. Подпомаган от небезизвестната националистическа организация „Родина“, много от чиито членове са правилно индоктринирани млади помаци от армията,3 фашисткият режим започва да отстранява мюсюлманските духовници, които не били съгласни с национализмът, който вилнеел в България. Редица мюфтии и други мюсюлмански духовни лица са освободени и заменени с активисти на „Родина“, които са сътрудници на режима.
Едновременно с прочистването на ислямското духовенство, се провежда масово оскверняване на ислямски религиозни сгради и традиции. Например „окачване на свински глави и опашки на врати на джамии, хвърляне на свинско месо в кладенци, потъпкване и изгаряне на фесове и чалми“ (традиционни османски мъжки шапки) или насилствено сваляне на фереджетата (черни женски забрадки) на жените са сред многобройните примери на унизителната дискриминация срещу мюсюлманското население.
Опитите за изкореняване на употребата на арабски и турски език в молитвените домове и при извършването на различни религиозни се превръща в широкоразпространена и постоянна практика. Със заповед от 10 април 1942 година смоленския регионален мюфтия, който – както всички мюфтии – е протеже на властите, забранява използването на арабски и турски език от духовни лица при изпълнение на религиозните им функции и заповядва използването единствено на български език. Смоленски регионален мюфтия по това време е назначения от държавата член на „Родина“ Мехмед Дервишев, който по-късно приема българското име Светослав Духовников.6 Същият мюфтия издава заповед на 22 юли 1942 година, която задължава мюсюлманското духовенство под негова команда да се включи в насилственото покръстване на мюсюлманите в Родопите.
Премахването на ходжите (мюсюлманските свещеници) е само началната част от кампанията за покръстване от 1942 година. Мюсюлманските традиции и традиционното османско мъжко и женско облекло стават обект на преследване и забрана. Вековната традиция за обрязване на мъжките деца е забранена и жестоко преследвана. На мюсюлманите е забранено не само да носят конвенционалните османски шалвари (широки мъжки/женски панталони), фереджета (виж по-горе), или фесове (виж по-горе), а всякакви дрехи от този тип – напомнящи за ислям – са скъсани още преди хората да ги съблекат. Още повече, мюсюлманите са принудени унизително да ядат свинско месо.
Дори е забранена употребата на термина „помак“, като наименование на родопските мюсюлмани с цел заличаване на всякакви разделителни линии между произхода на това население и поддържаната идея за неговия „български корен“. Така режимът демонстрирал намеренията си да насади, веднъж и завинаги, в съзнанието на помаците „вярването“, че те са „потурчени етнически българи“ и нямат право да бъдат нещо друго. Това явно е било предназначено, за да предотврати самоопределянето им като турци. За да постигнат това, властите издават нова абсурдна заповед, по силата на която на помаците е отнето изконното им право да се женят за представители на мюсюлмани с друга етническа принадлежност. Тази безпрецедентна забрана недвусмислено се отнася за бракове между помаци и турци.
За да бъде постигнато пълно разделение, не само браковете между помаци и турци са забранени, но комуникация между тях от какъвто и да било вид не е била толерирана. Например на помашките ученици е забранено да посещават малцинствени религиозни училища, които обикновено са посещавани с цел получаване на подготовка за имами (мюсюлмански свещеници). В следствие на това всички мюсюлмански училища в региони с компактно помашко население са трансформирани в публични училища с преподаващ персонал, състоящ се от българи-християни.
Кампанията за покръстването от 1942 година достига своя връх с принудителната смяна на турско-арабските имена на помаците-мюсюлмани с български християнски такива. И трите клона на държавата – законодателният, изпълнителният и съдебният – вземат участие при смяната на имената. През юли 1942 година Народното събрание гласува допълнението към Закона за гражданите, по силата на който „всички граждани и хора с [етнически] български произход биха могли да заменят своите небългарски имена с български такива“.11i Допълнението умело е формулирано като незадължително с цел да се избегне отговорността за насилията по време на покръстителната кампания. Още повече, процедурата за придобиване на българо-християнски имена става безплатна, като по този начин прикрито се спомага за усилването на процеса на смяната.
Но въпреки тези умели хитрини, асимилационните амбиции на закона не успяват да заблудят никой.
Докато върховните държавни структури планирали покръстването на мюсюлманите през 1942 година, по-ниските изпълнителни власти стават инструменти за прилагане на тези планове. Наредено им е да участват в насилственото покръстване и очевидно не са им били нужни повече инструкции как да процедират. Полицията и армията налагат идентичност на помаците-мюсюлмани с оръжие. „С пистолет в ръката и заредена картечница“ асеновградски полицейски инспектор сменил имената на мюсюлманите в село Богутево. Над 80 000 помаци-мюсюлмани са покръстени, главно чрез брутална сила, за втори път през едва 60 годишното съществуване на Българската държава преди края на Втората световна война.
За щастие, второто насилствено покръстване на помаците също се оказало краткотрайно. Издигането на комунизма на 9 септември 1944 година слага край на насилията срещу мюсюлманите в България и задейства бързо възстановяване на имената и религията им. Новият режим като цяло осъжда малцинствената политика на предишния фашистки режим и стартира широки демократични реформи, свързани със защита на малцинствата. Комунистическият режим се провъзгласил за спасител на всички малцинства, притежател и защитник на равенството и братството между гражданите на Народна Република България.
1 Classified document with an unknown author reflecting the period 1932-1944 and entitled: “Collection of documents containing political acts, immigration moods and Turkish propaganda among the Muslim population in Bulgaria before September 9, 1944.” The document has been kept in the police archives of the Ministry of Internal Affairs (p.158).
2 Ibid, p.159.
3 Bulgarian Pomak youths started to be admitted to the Bulgarian army only in 1935. Before that Pomak (including Turkish-) Muslims could serve only in the Labour troops. (See id. Yalamov, p.250).
4 Ibid, p.251.
5 Ibid, pp.254-5.
6 Ibid, p.251.
7 Ibid, p.252.
8 Ibid, p.252.
9 See id. Classified document with an unknown author reflecting the period 1932-1944 and entitled: Collection of documents containing political acts … (p.161).
10 Ibrahim Yalamov, The History of the Turkish Community in Bulgaria (in Bulgarian), Sofia: 2002, p.253.
11 Ibid, p.252.
12 Ibid, p.252.
13 Ibid, p.254.
