http://www.struma.com/obshtestvo/bulgarskata-survachka-byaloto-zname-na-antichnostta_23747/Това е от днешната Струма и засяга вечният въпрос, как аджеба намираме само тракийска култура, а сме "изцяло" славяни.
Българската сурвачка – бялото знаме на античността Днес, 28 декември 2011 22 коментара 3558 прочита
Годината е 434-та преди Христа. Мястото – Сибиотските острови, западна Гърция, Йонийско море. Две малки флотилии – тези на Коринт и Керкира са построени в изчакване за поредната морска битка. Поводът е спор за влиянието над колонисткия град Епидамн в Йонийския залив. На помощ на керкирците пристига атинската флота и силите стават неравни.
„Тогава коринтяните решили да изпратят с лодка при атиняните няколко души, но без глашатайски жезъл, за да разберат какви им са намеренията.”
Това ни съобщава историкът Тукидит в книга I-ва на великия си труд „История на Пелопонеската война”.
Едва ли този факт щеше да представлява някакъв особен интерес за нас, ако в текста не ставаше въпрос за символ, който използваме до днес, но отдавна сме загубили представа за неговото първоначално предназначение. „Глашатайски жезъл”! Морфологичната характеристика на този древен атрибут е: жезъл от маслиново или лаврово дърво, украсен с извити в осморка клонки, имитиращи увити змии. По време на война жезълът представлявал защита за противника.
Сведения за жезъла ни дава и Квинт Курций Руф, описвайки похода на Александар Велики в Мала Азия. В книга III-та четем: ”…И тъй, Александър …. готвейки се да превземе с пристъп крепостта… Все пак изпрати херолд да им предложи да се предадат, защото иначе ще претърпят големи злини.” Тук срещаме и думата „херолд”, специално название на пратеникът, който носел глашатайския жезъл.
Функцията на атрибута е ясно определена! Носенето му означавало „Идвам с вест!” или едно по-логично предположение, „Идвам с мир!”. Това е и същината на неговата функция в по-късни времена защото с този символ се отивало в чужд дом. Той бил явен знак, че човекът идва с добри намерения! Освен с утилитарното си предназначение ние го познаваме повече като атрибут със сакрално значение. Наричан още керикейон, в гръцката иконография той е неизменен атрибут на Хермес - Ермис – „вестителя” на боговете. Траките почитали този бог наравно с елините, което се потвърждава от самия Херодот, който го определя като „праотец на тракийската аристокрация”.
Един мраморен релеф от музея в Драма, показва атрибутът в своя оригинален вид. Мраморна фигура на Хермес, носещ жезъла притежава и Гоцеделчевският исторически музей. И това далеч не са единствените изображения! Разстоянията на които той бил познат са толкова големи, че се открива върху реверса на монети на Бактрийския цар Деметрий I, емитирани около 185 година пр.Хр.
Следват реверсите на Октавиан и Марк Антоний, докато стигнем до император Веспасиан - 73 г. сл.Хр. Общото между последните трима е, че началото на кариерата им е свързана с Тракия!
Змията е предпочитан обект на обожествяване в повечето древни култури. Тя е творец на съдбите, олицетворение на сила и мъдрост! Нейни явни изображения са открити в Месопотамия още от времето на ранната бронзова епоха. Едва ли има човек, който да не е виждал този символ върху маската на Тутанкамон. Явно и християнската църква не успяла да се освободи от него, тъй като го намираме в иконни изображения на Архангел Гавраил, а патриарсите и до днес носят реминисценция на същия скиптър с две змии изправени една срещу друга.
Нашето пък общочовешко отношение към него е свързано предимно с думите „Да е мирна и честита” когато изпращаме и посрещаме поредната календарна година!
Това малко „откритие” поставя повече въпроси отколкото отговори! На първо място възниква въпросът, защо този символ е оцелял само в българските земи? Защо славяните, дошли на Балканите не са го отхвърлили? Ако приемем, че прабългарите произхождат от област като Бактрия, познавали ли са този символ преди да стигнат до Дунава?
И накрая трябва да се запитаме – ако този символ е съхранен в трако-елинското културно пространство, изчезнал ли е „един от най-големите народи,”според Херодот - тракийския!?
Тодор Узунов. САТО
