Ислямизационният процес през XV—XVII в.Състояние на немюсюлманите съгласно шериата в империята е основният двигател на ислямизационият процес на Балканите.
Една от най-важните постановки на шериата в многонародностната Османска империя било признаването на граждански права единствено на мюсюлманското население. Така ислямът юридически осигурявал онова отношение към немюсюлманското население, което днес се квалифицира с модерния термин дискриминация. В шериата се намирал мотивът за диференциране на данъците съобразно религиозната принадлежност на данъкоплатеца, изисквайки от немюсюлманското население данък джизие и други данъци в по-голям размер. Всички немюсюлмани били лишавани от достъп до каквито и да е административни и управленчески длъжности. Немюсюлманското население не можело да участвува в армията. Шериатът обуславял юридическия приоритет на мюсюлманина. Съдебното свидетелство на трима немюсюлмани било невалидно пред обратното твърдение на един мюсюлманин. Чрез постулатите на ислямската религия османската феодална класа осигурявала господствуващото положение на един относително малък дял от населението и оправдавала всякакво насилие и гнет над поданиците немюсюлмани.
В отделни периоди, когато нуждите на феодалната аристокрация и на държавата налагали, централната власт нарушавала шериатския канон. В противоречие с него Мехмед II започнал да издава свои закони. Той пренебрегнал свещения закон, секвестирайки вакъфите. Нарушение на шериата било провеждането на девширмето сред немюсюлманското население на империята или включването на християни-спахии в редовете на османската армия. Нарушенията на шериата обаче се осъществявали само с оглед на интересите на феодалната върхушка и никога с оглед на нуждите на масите. От тях се изисквало точно, догматично спазване на свещения мюсюлмански закон, което налагало дух на консерватизъм и догматизъм във всички османски среди.
Неравнопоставеността на мюсюлмани и немюсюлмани най ясно се изразява от султанският ферман( 1631г.), когато се забранява на немюсюлманите да се обличат в копринени и атлазени дрехи, да носят самурени кожуси и калпаци, а жените им - фереджета от персийски плат. Султанът предписвал те да се обличат просто, та от облеклото и външния им вид да личи, че са “презрени и унижени”. Традиционната външна дискриминация на християните се изразявала още в забраната за раята да язди кон (в града), а ако язди при среща с мюсюлманин да слезе от коня и да го поздрави. Забрани имало по отношение на църковното строителство (църквите трябвало да бъдат ниски, вкопани в земята и без камбанарии). Тази политика на неравнопоставеност била прокарвана от всички институции на империята. В пропагандата и утвърждаването на исляма участвали както видни теолози, така и обикновени чиновници и служители.
Османската интелигенция (улема), която заемала привилегировано положение в социалната структура и била неделима част от османската феодална класа, действувала предимно в посочените три области. В правораздаването се утвърдили две категории служители — мюфтии и кадии. Първите били законоведи начело с шейх-юл-исляма. Те тълкували шериата и чрез т.нар. фетви конкретизирали всеки частен юридически случай от държавно, гражданско или углавно правно естество. В своята дейност те се съобразявали с изискванията на шериата, нуждите на османската феодална върхушка и централната власт. Втора категория били съдиите (кадии), които осъществявали практическото прилагане на шериатския закон, т.е. съдебния институт и правораздаването. Така, докато мюфтиите обосновавали господствуващото положение на мюсюлманите и безправието на поробените народи, кадиите го осъществявали както чрез системата на съдопроизводството, така и чрез местното административно управление.
Поддържането на религиозния фанатизъм сред мюсюлманското население, неговото възпитание в духа на ислямската догматика се осъществявало до голяма степен от образователната система. Образование се получавало единствено в религиозни училища (медресета). То се състояло преди всичко в изучаването на шериата и творбите на изтъкнати богослови и правоведи. Образователната система в империята била напълно теологична и възпитавала подрастващите поколения в догматично-религиозен дух. В многовековната история на империята училищните преподаватели (мюдериси) и учащите се (молли) винаги били една от най-консервативните социални прослойки. Моллите, мюдерисите, мюфтиите и кадиите формирали т.нар. улема, която винаги е била една от най-реакционните сили в османската държава.
В пропагандата и утвърждаването на исляма и поддържания от него държавен ред активно участвували и представителите на други клонове на османската интелигенция. Литературата, историографията, даже географските описания строго се придържали към изискванията на религиозния канон и всъщност основната част от творбите от подобен характер били прослава на ислямската религия и османските държавни институции, главно династията на османските султани. В служба на религията били насочени усилията и на архитектите, които за един век след османското утвърждаване на Балканите променили в ориенталски дух външния облик на градовете.
Самият ислямизационен процес С утвърждаването си на Балканския полуостров в името и чрез исляма Османската империя започнала системно и целенасочено ислямизиране на местното население. С това тя целела неговото претопяване в тюркския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята. Тя била обусловена от нуждата да се увеличи относително малобройното тюркско население, от чиято среда се набирала, почти непрекъснато действуваща армия. От друга страна, това ислямизирано и в голямата си част тюркизирано население било необходимо като оръдие за поддържане на властта в новозавоюваните територии. Практически феодалната класа, опирайки се на шериата, възприела не етническия, а религиозния принцип на разделение на поданиците си. Мюсюлманите (правоверни) имали граждански права и теоретична възможност за икономическо и социално преуспяване. Немюсюлманите (неверници) били считани за безправна податна маса. При тази обстановка мюсюлманите действително се превръщали в реална масова опора на османската власт, особено в териториите с преобладаващо християнско население. За да си осигури такава опора, още в хода на завоеванието централната власт започнала да прехвърля мюсюлманско население от Мала Азия и да го заселва трайно в българските земи.
Тези първи колонисти били най-вече скотовъдци-чергари (юруци), „освободени роби“ (от немюсюлманско потекло), участвуващи във военно-помощните корпуси, татари и множество духовни лица, служители на ислямския култ, дервиши и др. Освен тях придошли и чиновници, занаятчии, хора, невключени във военна служба.
Колонизацията по селата ставала предимно в по-обезлюдените райони, понеже тъкмо в тях се намирали повече изоставени земи и селища за разпределяне. Този процес засегнал Североизточна България, Северна България от Шуменско до Врачанско (той се проявява все по-слабо, колкото се отива по на запад), Средногорието, Северна Тракия от Ихтиманско до морето, Югоизточна Тракия с Цариградския полуостров до левия бряг на Марица, Беломорска Тракия по десния бряг на Марица докъм Драма, Солунско и няколко отделни ивици или петна в Македония с ос по долината на Вардар. В ленните описи от XV в. наличието на мюсюлмани-колонисти е отбелязано много ясно. Те запълвали цели села, които запазвали старите си имена, заемали части от тях или обикновено се явяват там най-напред като малки групи от по няколко семейства.
Особена грижа се полагала за закрепване на колонистите в градовете, което било от важно политическо, административно и стратегическо значение. Но тези колонизирани маси хора, които се вливали в поселищната мрежа, далеч не могли да попълнят демографската празнина след загубата и изтеглянето на част от християнските жители в хода на завоеванието. Колонизаторските усилия на османската власт се изчерпали със заселването на посочените български райони и след това пресекнали. Държавните органи съзнавали, че направеното е незадоволително, и затова приложили друг подход за набиране на мюсюлмани — чрез ислямизацията на местното християнско население. Това било една система, която вече дала богати резултати през XV в. и в Мала Азия.
В българските земи бил изграден мисионерски институт за привличане на нови „правоверни“ между християните. Приемането на исляма ставало или с грубо насилие, или чрез създаване условия на принуда.
Самата обстановка, създадена от завоевателите, при която принадлежността към исляма съдържала всички предпоставки за преуспяване, а в много случаи при социално немощните и за съществуване, изключва представата за „доброволност“ на помюсюлманчванията дори и когато те се осъществяват не със заплаха за живота,а чрез икономическа принуда.
Особено остра била нуждата да се спечелят нови „вярващи“ в градовете. В тях били изпращани нарочно имами, молли, софти и дервиши с особено поръчение, като им се предоставяли социални и данъчни облекчения.
Пропагандата на исляма била подпомагана от създадените през втората половина на XV в. имарети — религиозни благотворителни учреждения при мохамеданските общини в големите градове, като Търново, Видин, София, Скопие, Охрид, Солун, Битоля и др., които владеели имоти и получавали доходи от тях. Имаретите раздавали безплатно храна и облекло, предлагали приют или настанявали на някаква работа нуждаещите се.
От приходите на мюлкове и вакъфи се издържали и всевъзможните монашески общежития, пръснати навред из българските земи, училища, пансиони и пр. предимно в по-значителните селища. В духа на тази политика за разпространение на исляма в градовете били построени много джамии, а там, където имало подходящи черкви, те също били превръщани в джамии. Такъв е случаят с черквите „Св. София“, назована от турците „Сиавуш паша“ джамия, и „Св. Георги“ в София, с двете най-големи черкви в Скопие, с архиепископската черква „Св. Климент“ в Охрид и пр.
Резултатите от ранните асимилаторски процеси са отразени ясно в тимарските и данъчните регистри, където засегнатите от ислямизацията се открояват по различни белези: по немюсюлманските имена на бащите си, по прозвището „син на Абдуллах“ или по посочванията при имената „нов мюсюлманин“, „ахрян“ и пр. Присъствието в градовете на хора, които се стремели да запазят своята власт, привилегии или благосъстояние чрез приемане на мюсюлманската религия, обяснява и по-голямата податливост на тази среда към ислямизацията.
Като последица от тюркската колонизация и помюсюлманчването на българското население към края на XV и в началото на XVI в. се забелязва чувствителна промяна в жителския състав на българските територии. Разгледана по райони, тази промяна очертава много разнообразна картина. Наличността на мюсюлмани в различни селища и райони в повечето случаи била резултат от ислямизацията. През XV—XVI в. най-многоброен мюсюлмански елемент живеел в Източна Тракия. В Беломорието — в областта от Марица до Места — имало голям брой мохамедани, а от Места до Струма християните били неколкократно повече. Много по-малобройно било мюсюлманското население в Северна Тракия. В санджака Чирмен, в Казанлъшко и в някои от големите градове, като Пловдив и Стара Загора, числото на мохамеданите било значително. Единствено Родопската област с изключение на източната ù част и северните склонове останала незасегната от вълната на колонизацията и асимилацията.
В Македония имало мюсюлмани в по-значителен брой в южните райони (Кукушко и Солунско) и постепенно намалявали на север. В западните български земи (областта от Пирдоп до Ниш и от Годеч до Кюстендил) тяхното нарастване било много бавно. В Северна България мюсюлмани имало в Добруджа и в централната част на Никополския санджак, без обаче те да имат превес където и да било. В Северозападна България пък числото им било незначително. При това изворите за трите области (Македония, северозападните земи и Мизия) изрично посочват, че голяма част от мохамеданите били ислямизирани българи и помохамеданчени роби.
Въпреки че чрез т.нар. единични помюсюлманчвания броят на приелите чуждата вяра чувствително нараснал, той не бил толкова голям, за да гарантира устойчивост на османската власт. В стремежа си да укрепи още по-силно своите позиции управляващата върхушка създавала атмосфера на религиозна нетърпимост. В името на политически интереси в определени моменти започнали да се организират масови принудителни помюсюлманчвания на видни българи. Идейно оправдание както за масовите, така и за единичните помюсюлманчвания била самата догма, която издигала налагането на исляма във всемирна религия като задължение на всеки правоверен. По летописни данни част от по-знатните българи били заставени да приемат исляма, а тези, които отказали, били избити. През 1515 г., към която летописите отнасят първото почти масово ислямизиране, в София бил изгорен жив на клада младият български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма. Това събитие, увековечено от православната църква и литературното предание, било във връзка с повсеместно разпалвания мюсюлмански фанатизъм при провеждане на масовата ислямизация в българските земи. В резултат на всички тези мероприятия на властта мюсюлманският елемент чувствително нараснал. Най-силно били засегнати от тези процеси санджаците Чирмен, Силистра, Никопол, а също и Беломорието и Македония.
Като основно средство на принудителна ислямизация се използвали постулатите на шериата,че всеки немюсюлманин може да се освободи от наказание, дори от смърт ако приеме исляма или смърт на всеки отстъпник от мюсюлманството,както и за неговите хулители, която може да се избегне чрез покаяние и завръщане към “правата вяра”(житие на Св. Николай Софийски)
До края на XVI в. ислямизирането на българите продължило в различни размери и с различна интензивност. В Северна България то обхванало предимно градското население, а селското било особено засегнато в Североизточна България, където съдействувала за това и по-силната тюркска колонизация. Независимо от тази неравномерност през XV—XVI в. значителна част от българите били принудени да изменят на своята религия.
През тези най-ранни единични или масови помюсюлманчвания промяната на религията обикновено означавала и промяна на народността. Чрез исляма османската държава осъществявала преливане на народни маси от покорените народности в тюркския етнос. Значителна част от тези българи, които били принудени да сменят своята религия, постепенно приемали турския език, обичаи и бит, приобщавали се цялостно към господствуващата народност и се превръщали в надеждна опора на чуждото владичество.
Друга политика на ислиамизиране били масовите изселвания на българско християнско население към Мала Азия и Близкият изток.
Да обобщим по разбираемо 
-ОСМАНСКОТО ПРИСЪСТВИЕ ЛИ Е ИЛИ ВСЕ ПАК Е РОБСТВООтговорът разбира се оставям на вас, а моята роля е да нахвърлям фактите, доколкото са ми известни. Като оставим настрана унищожаването на държавите на Балканския полуостров, първо трябва да отбележим въздействието на ислямските канонични принципи, които делят хората на две групи - мюсюлмани (правоверни) и немюсюлмани (неверници). Първите са правоимащи, а вторите по волята на Аллах трябва да бъдат управлявани от мюсюлманите. На основата на теократичните повели на Корана и Шериата са изградени отношенията между османската държава и немюсюлманското население. Точно по тези причини християните не могат да заемат постове в държавния апарат.
Присъствието на християни-спахии или на спомагателни християнски отряди в османската армия от времето на Мехмед, което толкова се споменава като веротърпимост от турските историографи е по-скоро необходим реверанс в етапа на завоеванието или просто икономическа мярка с повишена доза ефективност. През ХVІ в. християни-спахии вече няма,станали са правоверни служители на падишаха.
В правно отношение немюсюлманите не могат да свидетелстват срещу мюсюлмани, техните оплаквания се приемат само с подкрепата на друг мюсюлманин, защото на основата на Шериата всеки мюсюлманин е смятан за по-високопоставен гражданин на султана от всеки християнин(е все пак хитри християни почнали да наемат мюсюлмански свидетели и оттам израза кошаревски свидетел
). Християните не могат да носят оръжие и да яздят кон при среща с мюсюлманин. Дрехите на немюсюлманите по цвят трябва да се различават от традиционните цветове на мюсюлманската носия. На всички християни е забранено с облекло и покъщнина да демонстрират лукс и превъзходство над мюсюлманите. В противен случай всеки мюсюлманин може да те подведе под отговорност за нарушаване на общоприетите и утвърдени правила за поведение на немюсюлманите. Законът забранява строителството на християнски жилищни сгради и черкви, които да са по-високи от съответните мюсюлмански. Най-често това е височината на един конник. Всички християнски празници и церемонии трябва да се провеждат без излишен шум и демонстративност. Само камбаните могат да бият неограничавано, когато е необходимо.
Политическото безправие на немюсюлманите е налице и при данъчното облагане, макар и разликата тук да е незначителна. Неравноправието личи най-много при плащането на поголовния данък джизие. Мюсюлманите просто на плащат такъв. При данъка испенче християните плащат 25 акчета, а мюсюлманите - 22. Мюсюлманите в градовете са освободени от него, а християните го заплащат на общо основание. Има разлика и при плащането на таксата "чифтбозан".
Разбира се, ако смениш вярата си с мюсюлманска, което се толерира от държавата, въпреки финансовите загуби за нея (2 800 кг злато от неплащането на данък джизие и добавката от 3 акчета към данъка испенче), това неравноправие изчезва.
Асимилацията става двустранно: като ислямизация и като османизация, като ислямизацията е с предимство. Тук не трябва да се забравя, че Османския султанат е конфесионална (на религиозна основа) държава, а национализмът през този период още е непознато явление.
Най-ранните форми на насилствената асимилация са свързани с отвличанията в робство. Взетите в робство като военна плячка военнопленници задължително са помохамеданчвани след което са тюркизирани. Още при първите си нахлувания в балканските земи османците отвличат групи от местното население. Приемането на исляма е задължително условие за освобождаване от робство и преминаване в нова социална група - свободен роб. Освободените роби получават отново земя, разширявайки кръга за приобщаване към свободните поданици. Така се изземва от потенциала на завладените народи и се разширява човешкият потенциал на султаната. Само Мехмед ІІ Фатих поробва над 200 000 сърби и бошняци, които са заселени в Мала Азия.
Турският хронист от XV век Сеадеддин съобщава:
“При завземането на Чорлу, османските войски се сдобили с богата плячка и взели в плен чудно хубави момичета и момчета”. Друга форма на помохамеданчване е вече описаната система по линия на данъка девширме. През 1433 г. бейлербеят на Румелия например е от категорията на бившите роби българи.
Случаите на масово насилствено помохамеданчване през период на военен подем са редки - само като репресивна мярка срещу населението на съпротивляващите се на завоевателя области. Тук за пример може да послужи Търново през 1394 г., когато част от жителите му са ислямизирани, а патриарх Евтимий - заточен.
Планове за масово ислямизиране на християнското население се приписват на султаните Селим І и Мурад ІV, но висшите мюсюлмански религиозни кръгове и най-вече християнският Константинополски патриарх се противопоставят на това. И все пак и такава съществува.
По линия на браковете, когато тюрки си вземат жени-християнки асимилацията съществува през цялото съществуване на султаната. Не само султаните, но и обикновените войници се женят за робини-християнки. И то също още от селджукско време насам.
"Доброволна" ислямизация пък се прилага в началния период на завоеванието най-вече към представители на местната християнска аристокрация, които са включвани в тимарско-ленната ситема след много внимателен подбор. Като предимство имат тези, които не са се съпротивявали активно или пък веднага приемали исляма. Срещу това те си запазват земите и благосъстоянието или получават лен, по правило отдалечен от владяните дотогава земи. Тук е типичен примерът с албанската аристокрация, разединена от векове между православието и католицизма. Или пък босненската, като правило богомилска аристокрация.
По градовете и селата ислямизацията е повече по линия на икономическата принуда, съдебнополитическата сегрегация и ред други предимства на мюсюлманина в сравнение с християнина. Осъдените на смърт например са помилвани, ако произнесат формулата "Няма друг бог освен Аллах …"
Хората, приели решението да си сменят вярата просто е трябвало да попълнят молба до Високата порта и … получавали ритуални дрехи или еквивалентна сума за закупуването им. Като разликата в тези дарения варира от няколко десетки до няколко хиляди акчета. Разрешенията върху молбите разбира се идвали светкавично бързо с резолюцията "Да се извади от списъците за плащане на данъка джизие". Въпреки пословичната мудност на османската администрация. И въпреки видимите загуби от намаляването на християнското население в държавата по този начин.
В случаите, когато отреклият се от християнството пожелава отново да се върне към предишната си вяра, това се наказва обаче със затвор или смърт.
В селата ислямизацията върви по-бавно, по-слабо и по-късно от градовете, понеже тюркската колонизация засяга предимно градовете, а сблъсъците в селата на мюсюлмани с християни са по-малко и в по-търпима форма. А и не е икономически изгодно - все пак хазната само през 1527 г. получава от своите европейски провинции приход в размер на 198 000 000 акчета, от който 42,3% са по линия на данък джизие.
Като прибавим и насилията, правени от обикновените мюсюлмани, понеже повярвали си, че наистина са по-висши същества (тук нашият народ казва "пази боже сляпо да прогледа"), съчетани с намаляването на силата на централната власт в определени периоди (например края на ХVІІІ в.) направо ми е чудно, че все още има останали да се определят у нас като българи. Такова нещо днес просто не може да се случи при състоянието на българската нация. Страхът от божие наказание при предаване на вярата, който тогава е бил основен, сега е заменен с принципа "Вземай парите и бягай, пък каквото ще там да става". Сега ни трябва само един по-интересен турски сериал и по-висок стандарт в съседите, а не цял набор от мерки, за да бъде асимилацията пълна.
Поздрави
