Според Чечлията хората са били богомили :
Според Хюсеин Мехмед също са били богомили и павликяни, но доказателства така и не се намериха. Това, че някои хора тълкуват и изкривяват както им е угодно части от изречения показва единствено желанието им да "търсят под вола теле".
Ето какво пише самият Евгений Радушев в книгата му "Помаците":
По съвсем друг начин стоят нещата в контекста на етнорелигиоз-
ните процеси. Цялата етнокултурна ситуация. представена в езиковия.
етнографския и фолклорния комплекс, а напоследък и в многобройните,
новооткрити за българската изследваческа практика османски извори
позволява без уговорки да се каже, че
в бившата османска каза Невро-
коп протекло интензивно нреминаване на местно българохристиянско
население към исляма. Възможно е категоричното “без уговорки“ да пре-
дизвика подозрения у някои читатели, още повече. че не много отдавна,
но време на печално известния “възродителен процес", цялото мюсюл-
манското население на днешна България бе обявено за българско по ет-
нически произход.
Затова бързам още тук да обърна внимание, че пред-
ставените в настоящия труд османски извори (официална държавна до-
кументация поднесена в превод на български език) по безпрецедентен
досега начин доказва, че мюсюлманското население в тази планинска
област е следствие от преминаването към исляма на местно българох-
ристиянско население. Този материал предлага възможности, анализи
и изводи със сериозна претенция за достоверност. далеч налхвърлящи
периметъра на емпирично изведените заключения въз основа на
българоезичието на местните мюсюлмани. на техния фолклор и пр. или пък
измъкнати из сумрака на историческите митове. Освен това, съшата тази
документация разкрива едно развитие на ситуациите. при което се нала-
га говорим за продължителен , да го наречем - "пълзящ” процес на
религиозно обръщенство сред родопските българи, а не за периодично
провеждани терористични акции за масово налагане на исляма, в какво-
то изкушение вече изпаднаха доста български изеледвачи.
В същото време слепва да ее изтъкне. че доказателственият мате-
риал за етническата принадлежност на неврокопските мюсюлмани, ек-
спониран върху днешните обшествени реалности, но без да се отчете
нуждата от защита на човешките права на това население, се превръ-
ша в “ровичкане в миналото”. без какъвто и да е позитивен резултат.
Във връзка с това през последните години този проблем, тъй характе-
рен за Централните и Западните Родопи, отново ангажира внимани-
ето на българската учена общност. Опитите на историци и етнолози
да установят последиците от политиката на комунистическия режим
върху етническите и религиозните малцинства разкриха едно законо-
мерно поведение-реакция сред българомюсюлманите: повечето от тях
проявяват готовност да се идентифицират с турския или арабския ет-
нос или пък се определят по религиозен признак като мюсюлмани, но
отбягват да се представят за българи.
Пред подобна ситуация се изправих и аз по време на теренни проуч-
вания из неврокопеките села през 1994 г. Мнозинството от българомю-
сюлманите там е подвластно на мита, че техните деди се настанили в
Родопите като мюсюлмани някъде през ХІ - ХІІ век - очевидно генетич-
ната връзка се търси извън българския етнос и извън Балканите. Като до-
казателство повсеместно се сочат надгробните паметници. върху които
е изписана датата на смъртта по мюсюлманското летоброене (Хиджра).
Така например надгробие от 1160 по Хиджра се възприема като поло-
жено през ХІІ век, “'време, далеч преди появата на турците но нашите
места“ - отбелязват хората. А в конкретният случай става дума. за 1747 г.
На пръв поглед това е един наивен начин да се отхвърли дълго нат-
рапваната идея за проведени в османското минало насилствени акции за
"помохамеданчване” пред които дедите на тези хора не устояли. Днеш-
ните потомци са наясно и с това, че фикцията за испямизационен апо-
калипсис се превърна в идеологема, положена в основите на “възроди-
телния процес“, който при българомюсюлманите обхвана 60-те - 80-те
години на ХХ век. Ала колкото и наивни да изглеждат обясненията на
родопските селяни, те всъщност демонстрират едно състояние на масо-
вата психика. което не може да се определи иначе освен като отказ от
принадлежност към българския етнос.
(Става дума за османските регистри, постъпили в хода на започналия през 1993 обмен на архивни документи между Османския архив – гр. Истанбул и Ориенталския отдел при Народна библиотека Св. св. Кирил и Методий.)
====================================================
Евгений Радославов Радушев е роден на 11 октомври 1952 в гр. София. Завършва Софийския университет “Св. Климент Охридски” - специалност “Турски език и литература” (1977). През 1978 - 1981 г. e редовен аспирант (докторант) в Института по балканистика - БАН под научното ръководство на проф. Вера Мутафчиева. Защитава дисертация за кандидат на историческите науки (доктор по история) на тема “Османски аграрни институции през Х\/ІІ - Х\/ІІІ век” (1982). От 1983 до 2002 работи последователно в Института по балканистика и Ориенталския отдел към Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”. Изследователската му дейност е насочена към проблеми от историята на българските земи и Балканите през османската епоха. Автор на монографии, студии, статии, съставител на документални сборници. Изнася курсове от лекции в Историческия факултет на Софийския университет и в Югозападния университет - Благоевград. През 2003 получава научната степен “доктор на историческите науки” с дисертация на тема “Християнство и ислям в Западните Родопи с долината на река Места”.
Понастоящем преподава в департамента по история на университета “Билкент” - Анкара, Р Турция.
