Травматичните полета на паметта – „Възродителният процес“ в спомените на участниците в него.Мустафа, 86 годишен, с. Кочан
Имената най – напред ги смениха в училището на селото. Пристигна комисия от окръжния комитет заедно с полиция и военни кучета от МВР Гоце Делчев. Един от синовете ми по това време беше ревизор в РПК-то, но не си даваше името. Минаваше работното му време, а него го няма в къщи да се върне, както правеше в другите дни.
Излязох да го търся. Крия се в затънтените улички и от шушуканията на хората разбирам, че от Сърница са дошли двама мъже и са се скрили в къщата на техен приятел овчар в центъра на селото. Полицаите са разбрали и с кучето и въоръжени нахлуват в къщата. Единият от сърничаните не го откриват, но в една от стаите откриват другия. Аз наблюдавам къщата, човекът скача през прозореца, полицията от гр. Гоце Делчев стреля срещу него, но не го уцелва. По кривите, тесни и къси улички пускат куче, настига човека, хваща го и кучето не го нарани. След малко време идват комисия от 4-ма мъже, полицай, двама други. Председателят на селото започна да ругае другоселеца, започна да го тъпче с двата крака върху легналия човек. Закараха намачкания и в кръв човек в здравната. Разбрахме, че са го закарали направо в затвора, защото и в здравната служба на селото е отказал да си даде името – да приеме християнско име. След една година разбрахме и отидохме на погребение в с. Сърница. Човекът беше умрял в затвора от побоя, които му нанесоха в тясната уличка на нашето село. Аз човекът не го познавах преди, но като разбрах от приятеля му овчар, че точно той, който аз видях с очите си как го тъпчеха с краката, платих бензина на един шофьор -мой комшия- и отидох на погребението му.
А моят син, същата вечер му вземат името в ресторанта – хоремака – на РПК-то. Пак стражари – въоръжени го причакали от канцеларията и там под въздействието на управниците от окръга и неговия вуйчо – шпионин от нашето село, го склонили. Пристигна си в къщи, плаче и казва: „Буба, аз вече съм гяурче, гяурче“. Аз разказах на жената и на сина какво съм видял да прави председателя. Той все още е жив, ние с него сме набори.
Али, 85 години, с. Горно Дряново
Името ми е Али Ибрахимов. По народност сe определям като българо-мохамеданин. Роден съм в село през 1924 година. Семейството ми беше от 5 човека. Брат ми, сестра ми, майка и баща ми. Живеехме много бедно. В къщите ни нямаше нито ток, нито вода. Селото ни беше много малко и на мегдана имаше само една чешма, която беше за всички. Основният поминък на селото беше тютюна, а мъжете ходеха в балкана да секат дърва и по цели седмици не се прибираха, защото нямаше с какво. Спяха на сечището. Храната също беше много по-оскъдна от сегашното ядене, хранехме се всички не на маса, а на синия на земята и всички ядяхме от една купа. Нямаше ги днешните превозни средства, бяхме отделени от града и предвижването ставаше с кон или с каруца. Учехме до 4-то отделение и училището ни беше в с. Ковачевица. Възродителният процес при нас не беше на един път, а на няколко пъти, но се сещам през 1974 година мисля, че беше. Една сутрин, когато се събудихме, както всяка сутрин тръгвахме за тютюн. Тогава разбрахме, че цялото село е обградено от въоръжени с пушки хора, които не позволяваха „живо пиле да изхвръкне от село“- както се казва. Нас ни спряха с моето семейство на края на селото, обясниха ни, че ще трябва да се върнем и да си сменим имената, иначе не можем да напуснем селото. На връщане чухме наши съселяни в тъмното да реват и да крещят, затова защото не са се подчинили и охраната започнала да ги бие. И така обсадата продължаваше. Викаха ни в канцеларията и ни задължаваха да си измислим нови български имена, имаше списъци с български имена, и ако ти не си избереш, те ти измислят ново име. Имаше и наши съселяни, които не се съгласяваха с българските имена. Те бяха бити и изхвърляни извън селото. Близките им ги намираха захвърляни целите в кръв. Но общо така, като си помисля, смяната на имената в нашето село беше тежко, но не чак толкова като това при селата Брезница и Корница. По същото това време по-малкият ми син учеше в София. На връщане оттам с влака, някъде около Добринище, въоръжени хора спрели влака и започнали да претърсват купетата и да питат кой как се казва. Ако чуели българско име, го оставяли, но с турски имена ги принудили с бой да слязат. Докато не се съгласявали да си сменят имената, ги удряли и не им позволявали да се качат обратно. Когато синът ми се прибра у нас не говореше, ние не знаехме какво му се е случило, дали е болен или нещо друго, беше под голям стрес и след много време ни разказа какво се е случило във влака. Друг по-лош случай преживяхме. Това беше смяната на униформата на жените от селото. Беше забранено да носят кърпи, шалвари и фереджета. И по-лошото беше, че наши съселяни, които първи си бяха сменили имената, на които бяха обещали постове и да не закачат семействата им, които се брояха, че са комунисти, те вършеха черната работа. Събираха се в различни комисии, влизаха в къщите, разхвърляха шкафове, гардероби и където намерят шалвари или ги късат или ги палят. Едни от тия наши съселяни видял жена ми в градината пред къщата с шалвари и съобщил веднага на властите. Не мина и половин час и дотичаха, замъкнаха я да я карат на някъде. Тя ревеше и се дърпаше, и когато се намесих да я защитавам, оставиха нея и замъкнаха мен. Биха ме и ме заплашваха това да не се повтаря, след което ме затвориха в някакво мазе. Чух ги като си говореха, че на другия ден ще ме закарат в затвор, в с. Огняново. По някакво чудо мой дайчо на майка ми, който беше по заможен, ме измъкна и не позволи да ме карат в затвора.
Сещам се и за още нещо, което преживяхме много тежко – това беше погребването на нашите близки. Не ни разрешаваха по наш си обичай да ги погребваме, а те както ни кажат по-български или не знам какъв начин. На всяко погребение те пускаха комисии, които да следят как ще се извърши погребението и ако не беше нещо наред, имаше наказание разхвърляне на надгробни камъни и т. н.
Но въпреки всичките тези мъки и страдания, който налагаха на хората, днес в селото има голяма част от народа, които по свое желание са си с български имена. За униформата също, само най-старите жени са облечени в шалвари и с кърпи. Всички останали по-желание се обличат по европейски.
Нурадин, 83 години, с. Рибново
Аз съм от село и съм на 83 години. Тук съм прекарал целия си живот. Помня много неща, но най- добре в съзнанието ми е останал възродителният процес.
Тук той започна на 20 март 1964 г., защото нашето село е най- накрая. На този ден дойдоха войници и оградиха селото, също така заградиха и джамията. Хората се вдигнаха и ги подгониха и те избягаха. Сигурно се бяха уплашили и повече не се върнаха. След няколко дни наши си хора, бяха принудени да започнат да обикалят селото и да сменят имената.
Затвориха ни джамията, гонеха ни, забраняваха ни да се молим, забраняваха да си носим традиционните, нашите си дрехи и това продължи дълго време.
На мен ми предложиха да стана ходжа на нашето и на съседното село,. но трябваше да съм им доносник. Аз, разбира се, отказах.
Един ден хората запалиха знамената. Започнаха да се пишат анонимни писма затова кой е виновен. Така излезе, че аз съм го направил. Знаеше се, че не съм виновен, но за да се сплашат хората, дойдоха и заедно с един друг човек ни отведоха в Карлово. Постояхме там известно време и ни изпратиха при партийния в с. Гърмен. Той назначи друг човек, който трябваше да ни каже какво да правим. Заведоха ни при него в съвета и той започна да ни приказва как трябва да се казваме, как да се обличат жените ни, какво трябва да правят децата ни и след това ни даде по един лист да се подпишем, че сме съгласни. Бяхме много хора и някои се подписаха, а други отказаха. Аз и другият човек, който беше ходжа в селото ни, отказахме да се подпишем и пак бяхме върнати в Карлово. Там седяхме четиринадесет месеца, но беше много по-хубаво оттук. Там можехме да си се молим пет пъти дневно и нищо не ни се забраняваше. Една вечер късно се молех и дойдоха някакви хора. Аз се уплаших, но те не ми направиха нищо. Бяха дошли да проверят какво става, защото като видели, че свети, помислили да няма пожар.
Тук в селото ми забраняваха всичко, а там не ме закачаха за нищо. Това беше към 1984\5г. По някое време си ме изпратиха в село. Мислех, че е за малко, но вече не дойдоха да ме търсят.
След това стана промяната и оттогава си живеем спокойно.
Ибрахим, 79 години, с. Горно Дряново
Още след Априлския пленум 1956 се проявих като деец на ТКЗС- то и ме издигнаха като кмет на селото. Станах партиец, член на БКП. След това ме пратиха на партийна школа в София за една година. Бях там, това беше 1959-1960 година. След връщането си още тогава започнаха да заменят фереджетата на жените, което беше трудно много. Общинският съвет, окръжният съвет дойдоха в общината за разясняват мероприятието, Населението се надигна, окупираха кметството и бяха прогонени. Трудно се справяхме с тази задача, която беше действително трудна. Особено за възрастните жени.
Мина доста време, започна кампания за смяна на имената на нашите хора. Компанията беше насочена от Централния комитет, Окръжния комитет, Общинския комитет и се провеждаше чрез членовете на партийната организация. По едно време бях партиен секретар и трудности се срещаха много. Мъчехме се, но нас ни караха ние да се занимаваме повече с нашите хора, ние да ги убеждаваме да си сменят имената. Тая кампания се провали, след като имаше много оплаквания и атаки по мохамеданските села. След това имаше едно затишие, което беше няколко години. Трудности! Имаше голяма атака срещу религията, не само за мохамеданската, а и за българската. След това седемдесет и четвърта година вече беше взето генерално решение. Ние вече, най-напред партийните членове, да си сменим имената. След това поставиха задача ние да действаме с близките, за приятелите. Трябваше да ги убедим, че това е централно решение на властта. Действително, имената 95 на 100 бяха заменени. Хората се криеха, търсеха ги, имаше биене тука на двама човека в Черна река, но всичко това мина и смениха имената на хората. Нас ни тормозеха много, не мога да кажа, че сме репресирани. Това беше един атентат, който преживяхме трудно и благодарение на преврата вече 89-та година на 11 ноември, с ръководството на много партии, започнаха да се надпреварват кой да върне имената. И действително, комунистите изпревариха и с преврата и върнаха имената, макар че всичко това, което причиниха на мохамеданите, беше много, много лошо. Не може да се опише всичко. Биенето на някои хора, подмамването с даване на отговорна работа и така нататък, всичко това преживяхме трудно.
Най-напред се връщаха чрез съда имената. Има хора, съдията дойде в селото и върне имената, но вече после трябваше да заведеш дело и така да си върнеш името. И действително, все още се намират хора, които искат да бъдат с други имена, има ги във всички села.
Тази кампания така приключи и аз лично имам две имена от майката и бащата- Ибрахим Ходжов и Велизар Хаджиев. С вземане на българки речник, който беше издаден, не помня от кой, избрах името на децата, жената и мене. И така, една вечер умувахме, избрахме имената и на другия ден отидох и записах на моите хора новите български имена. Сега вече тези имена в нашето семейство не съществуват, след демокрацията сме свободни граждани, и можем да кажем, че сега в момента живеем добре.
Нас ни караха и ние да сменяме, но ние се предпазвахме, защото ние не можем. С тези хора ние живеем. Даже някои от видните хора, които не искаха, които не искаха да сменят, имаше интернирани. Всичко това носеше трудности за нас, българите мохамедани. Ние и сега сме българи, но поне религията си я изпълняваме свободно. Това е което помня като активист в селото.
Шукри, 74 година, с. Лъжница
Ние отидохме в петък на джамия и при излизане ни съобщиха, че в съседното село Корница ще има митинг против смяната на имената. Оттам ние тръгнахме за Корница: мъже, жени, деца през прекия път, който е около 3-4 километра, и като наближихме селото, изведнъж излязоха войници, които започнаха да викат: „Назад, назад“ и започнаха да стрелят по нас и да ни бият. Всички като видяха какво става – 5-6 човека лежаха на земята ранени, сред тях беше и млада жена с дете на гърдите. Другите, които бяха заловени, бяха оставени на кучетата да бъдат разкъсани. След като се прибрахме в селото разбрахме, че трима човека са починали, а 15 ранени. Сред убитите е и съседа на Ахмед, които тръгнал с тях, за да си търси жена от село Корниица. След един ден войниците пристигат в селото, където извиквали всички семейства да им сменят имената. След като разбрали, почти всички мъже избягват в гората и се крият три седмици, за да не им сменят имената. Те разбрали, че войниците убили още един човек, който отказал да си смени името. Те се изплашват и се връщат в селото да си сменят имената. След смяната на имената войниците започват да следят кой ходи на джамия и ги заплашвали, че ще ги убият. Забранено им било да носят турските шапки, а на жените забрадки и останалото турско облекло.
Кемал, 69 години, с. Вълкосел
През лятото и есента на 1971 г. се провеждаха събрания по линия на Окръжния комитет на БКП, Общинския комитет и местните партийни организации на БКП. Вземаше се на решение на ЦК на БКП по възродителния процес. Решенията включват заличаване на всички мохамедани: смяна на имена, рушене на джамии, премахване на надгробните плочи, забрана на всички религиозни обичаи, молитви, носии и др.
Както винаги се започваше от учителското съсловие. Извикаха ни на 15. 09. 1971 г., за да си сменим имената. Тези, които не си сменихме имената, ни връчиха заповеди за освобождаване от работа по непригодност. Аз бях един от тези, които бяха освободени. Всичко това беше свързано с много унижения, обвинения в туркофилство, в предателство, в услуга на чужди сили и т. н.
Аз бях в затруднено финансово положение и заминах на работа в металургичен завод и бягство от ежедневен натиск. След моето заминаване се започна с моето семейство. Влизане посред нощ да плашат семейството ми – жената и двете деца, заедно с едно момче от комшиите, което спеше вкъщи като придружител. През нощта изключвали тока от бушоните, влизали в стаята и плашели децата, докато спят. От всичко това, бяха ми се напукали устните, бях силно изплашен и в стресово състояние. Натискът не спря дотук, а продължи със заплахи, че място за туркофили няма, мястото ми е в затвора или принудително разселване.
Бях викан в различни служби – партиен комитет, просвета, партийни деятели, докато един ден жена ми с плач на очите ме замоли да сменя името си, за да не останат сираци двете ми деца. Имаше много обещания – предложения: да стана кмет на селото, директор на училището и други – главно материални – като дъски за къщата, която строях.
След смяната на името ми бях върнат на работа, но сега стана още по-лошо, защото започнаха да ме включват в мероприятия по възродителния процес в различни комисии за смяна на имената, в бригади за рушене на джамия, в група за чупене на надгробни плочи, преследване на хора за облеклото, обичаи и др. Всичко това ми беше много противно и аз или не ходех или само присъствах, за да избегна нови наказания, тормоз и др.
Всичко гореизложено съм преживял аз самия, а съм бил и свидетел на много издевателства над мирните хора.
Джемал, 63 години, с. Дъбница
Преименуването на турското население в селото ни започна на 17. 12. 1984 г. Но преди тази дата се подготвяше почвата за това преименуване, като децата на семействата със смесени бракове се кръщаваха с християнски имена. Обичаите бяха забранени. На сватбите не разрешаваха да се пуска музика, да се изпълняват обичаите на сватби, погребения, беше забранено и обрязването, характерно за мюсюлманите. Ежедневно се правеха проверки в детските градини. Тези деца, които бяха обрязвани, родителите им бяха освобождавани от работа. Погребенията, които не се извършваха по новите ритуали – близките им ги наказваха и освобождаваха от работа. Беше забранено да се посещават джамиите. Всичко това беше една подготовка, която на 17. 12. 84 г. селото беше заградено от полиция, войска и т. нар. червени барети, като в селото тръгнаха комисии изградени по двама – трима човека от служители от общината, директори на промкомбинат, председатели на АПК, партийни секретари. Директорите на училища също бяха включени в тези комисии и обикаляха от къща на къща, като предлагаха списък със звучни български имена, всеки да си избира име и фиктивно попълваха някаква молба – заявление, че е съгласен да се промени, да се възстанови, както те бяха писали, името. Това продължи някъде до средата на 85-та година и след преименуването продължиха да осъществяват натиск по новите ритуали да се извършва погребение. Не разрешаваха погребението да се извършва по нашите обичаи. А уж по нови ритуали, а по християнски канони да се извършва погребението, сватбите също. Мюсюлманските сватби – забраниха да бъдат по три дни. Трябваше да са само по един ден без турска музика или някаква друга, единствено само българска музика разрешаваха. По улиците забраниха да се говори на турски език, на работното също. Всеки беше задължен да носи надпис с новото си име на ревера или на работното ни облекло. Който се обръщаше към колегата си, към приятеля си, към близкия на старите имена, биваше глобяван, наказван, а когато имаше погребение, задължаваха срещу подпис служители християни да присъстват на погребенията и да не допускат да се извършва ритуала по мюсюлмански обичай. Бяха забранени носиите. Така наречените шалвари, бяха забранени забрадките, беше забранено говоренето на турски език в автобусите, не качваха така наречените в неприличен външен вид. В автобусите, които говореха на турски език, биваха сваляни, биваха глобявани и партийният секретар обикаляше цеховете, училищата даже и полето. Хората, които се занимаваха със земеделска работа, примерно копане на тютюн, и като видеше жени с шалвари, на другия ден получаваха актове. На погребенията не се допускаше погребението да се извършва по мюсюлмански обичай. Конкретно в селото има случай, където на погребението под натиск бяха докарани християни, които са учители, домакини на най-различни длъжности, и тогава мюсюлманите се отдръпнаха и оставиха мъртвеца, и всички се чудеха какво да правят и мъртвецът беше погребан от брат му и сина му, защото партийният секретар стоеше там и не разреши да го погребат по мюсюлмански обичай. Така се случваше и на сватбите, така се случваше и когато има новородени. Родителите трябваше да отидат в кметството и да изберат хубаво българско име, просто не оставяха родителите сами да си изберат име според религията, която изповядват, или според тяхното желание. Просто, когато имаше тъжен помен, семейството забравяше мъката по близкия, а повече се тревожеха какви указания ще дадат от кметството или от партийния секретар за извършването на ритуала. По това време в селото беше струпана много войска и, тогава както ги наричаха червените барети. А местните полицаи бяха откомандировани в други населени места по други краища на България. При нас бяха докарани полицаи от Сандански, Петрич, които даваха дежурство. Беше въведен вечерен час, примерно след 6-7 часа нямаше право никой да стои на улицата и бяха забранили повече от двама или трима души да сядат на една маса в кръчмата и на улицата повече от 2-3 души да се срещнат и да разговарят. Идваха по цеховете по време на нощни смени, следяха работниците как се държат, на какъв език говорят. Бяха абсолютно забранени да се слушат чужди станции по радиото или да се четат чужди вестници. Просто хората живееха под натиск. Макар че в селото живеят представители от всички етнически групи, хората се уважават, държат се толерантно, дори голяма част от християнското население в селото говори турски език. И с този т. нар. възродителен процес така отвориха една бразда, която с времето зараства, докато хората довчера са били комшии и са се уважавали по време на този процес, започнеха да се отбягват един друг и отношенията се поразвалиха. При погребението при мюсюлманите е характерно мъртвеца да се носи от хората и да бъде вдигнат високо, но по време на възродителния процес докарваха катафалка, джип от общината, оборудван с озвучителна техника и задължаваха мъртвеца да се вози с катафалката, като се пускаше погребална музика, а не по обичаите или пък присъствието на ходжи и имами беше табу- абсолютно забранено.
Алил, 62 години, община Сатовча
Бях на 37 години, когато дойде възродителният процес. Моят баща – също се казва Алил, е бил през 1972 г. кмет на селото. Дошли от Сатовча партийците и му казали, че трябва да се сменят имената на селяните от старо до младо. Той първо не искал, ама те насила го накарали. Започнали един по един в кметството да довеждат хора, да им сменят имената. Той нищо не казвал на хората, а вечерта казал на партийците от Сатовча, че утре няма да дойде на работа и не иска да прави това. Те го наобиколили и започнали да го бият. Пребили го от бой и го качили в джипа да го карат в Гоце Делчев. По-големият му брат Абин видял това и с други двама пресекли пътя на джипа и свалили баща ми пребит от бой. Не минали и пет дена от тази случка, една вечер най-малкият ми брат Ибрахим, както си се прибирал от нивата, на площада спрял джипа с военните и те го закарали на заставата. Майка ми и трите сестри завикали, заплакали, но нищо не могли да направят. Чакали, чакали да се върне, но не идвал, а те от заставата го закарали зад кльона на една местност „Цървеницата“ и го застреляли. Там го и погребали, а може и да са го хвърлили, нищо не знаем. Майка ми Айше се разболя и след години си отиде от тоя свят с тази болка в сърцето. Нас, цялото семейство, ни интернираха през 1976 г. в с. Първенци, Шуменско. Там ни намериха работа и една стара къща ни дадоха да живеем. Там се омъжи по-голямата ми сестра Нурие и един брат, а ние след няколко години се върнахме пак в селото. Само аз, майка ми и едната ми сестра, а баща ми не искаше да се върне. Дойде си чак като стана демокрацията, но нямаше късмет да живее много и умря преди да види как живеем сега мирно и спокойно.
Събри, 60 години, община Гърмен
Казвам се Събри и си спомням много добре възродителния процес, тъй като аз работех за него. През 1973 г. ме приеха член на партията БКП, с цел да се работи за тази партия. Тогава започнах да работя по възродителния процес. Всички хора, които не си бяха сменили имената от мюсюлмански на български, ни караха да ги агитираме, да им правим услуги, да им предлагаме работа и т. н. само и само да си сменят имената. И второто нещо, което ни караха да сменим носията на жените от нашия произход с европейска носия. Първо бях Събри и после си смених името на Съби и станах член на партията. Дадоха ми работа, ама и работех по техните въпроси. Ако не работех за тях, веднага щяха да ме изгонят. Бях домакин на ТКЗС – трудово кооперативен земеделски съюз. Всички активисти, служители, партийци имахме за цел да следим хората от селото. По четири човека комисия, през нощта дежурствахме от три часа до седем сутринта, да видим кой ходи на джамия на сахаб – сутрешната молитва при мюсюлманите. Който виждахме го глобявахме, карахме го при кмета, давахме го на полицията. Друго – пращаха ни от къща в къща да агитираме хората да си сменят името.
Един път отидохме в една къща, където всички бяха подписали за смяна на името, но майката не искаше да подпише. Нея я нямаше в къщата и започнахме да я търсим във всички къщи на нейните роднини. Намерихме я в къщата на нейна роднина, ние, по-младите активисти, работихме с голям интерес, влязохме в къщата и я намерихме на тавана, беше се скрила под един реснак. Жената, като ни видя, се изплаши много и веднага подписа. И така по насилствен начин и с течение на времето всички си смениха имената.
Не можеше да се реагира. Децата не можеха да получат удостоверения от училище. Пенсионерите ги заплашваха, че ще им спрат пенсиите. Не даваха на хората брашно. Дори хляба им спряха.
След като видяха (комунистите), че тук много добре се справиха, след известно време започнаха и с носиите на жените. От цялата община Гърмен, всички служители, докараха тук в село четири автобуса активисти, защото тук цялото село е мюсюлманско и беше труден въпросът и с носиите.
Пример за една жена – едно момче от активистите хвърли сярна киселина по шалварите на една жена. След тази постъпка, това момче, имаше само седми клас, го представиха за кмет на селото, въпреки че всички хора в селото бяха против, общинският комитет казаха, че той ще бъде кмет и така и стана.
След падането на комунистическата власт пак наново цялата история, почти всички в селото пак си възвърнахме мюсюлманските имена. Някои си останаха и до ден днешен с християнски имена. Тогава пак ходжите започнаха да казват, че който не си смени името, ще го изселят от тук, няма да го погребат с такова име и т. н.
Шукри, 57 години, община Сатовча
Бях във втори клас, когато баща ми се върна от Белене (от затвора). Не знаех какво е затвор, не знаех, защо баща ми е бил там, но знаех, че го обичам, та той ми беше баща. Живеехме в беднотия и недоимък.
След време баща ми пак го задържаха в Перник, Руженци (Видинско), Белене, но навсякъде без съд и присъда, без документи.
Когато баща ми го нямаше, макар и малък, ходех с магарето за вейки(съчки) до близката гора и когато се връщах, хората шушукаха след мен, но аз не осъзнавах какво става.
Помня на празника 3-ти март, Освобождението на България, в селото имаше традиция, на четири върха около селото имаше четири огъня и на която махала огънят бе най-голям, на следващия ден имаха награда от училището. На площада също имаше огън, за който носеха съчки всички по-малки ученици. Тук се събираха цяло село, учениците строени около огъня рецитираха, пееха, танцуваха, накрая имаше заря. Беше много весело. И аз, като всички деца, очаквах с нетърпение да отида за вейки(съчки) и да ги занеса на площада. Взех брадвичка и тръгнах, а баща ми каза: „Ела, синко, аз ще ти вържа една наръчка вейки, занеси ги на площада, нека всички видят, че и ние сме от този страна и ние обичаме тази земя“. Бях малък и не осъзнавах приказките му, но когато пораснах, разбрах обичта му към дом, семейство, родина.
Когато разказваше за затвора, баща ми винаги се просълзяваше, казваше, че навсякъде е било много страшно, но най-вече в Белене – строг тъмничен затвор, където хората умирали от глад и жажда. Той бил принуден да пие собствената си урина от обувката, за да оцелее. В същото време в Белене бил Крум Неврокопски – адвокат от Благоевград, с който поддържали контакти да края на дните си, Светла Даскалова- бивш министър на правосъдието, Ибрахим, имам от село Абланица, автор на книгата „Абланица през вековете“
Тежки времена… но все пак, щастлив съм, че съм между вас. Три деца, три слънца – обичам ви. Добре, че имаше учени хора там, та и аз излязох от затвора. А най- умните, най-учените, от който се страхуваха управляващите, бяха заточени на остров Болшевик, да няма откъде да избягат. Слушайте деца, учете се, че простият човек е без бъдеще. От мен каквото се иска ще го направя. Ризата от гърба ще си продам, но ще ви дам образование. Не заради по-леката работа, а да можете да се защитавате в живота.
Като завършихме основно образование, сестра ми завърши и гимназия в Гоце Делчев, а мен ме закара, баща ми, в град Пещера, където завърших гимназия. Връщах се в село само на ваканциите, но винаги ме преследваше мисълта – дали ще намеря в къщи баща ми? От малък бях съхранил в себе си чувство на страх за мира и спокойствието в семейството.
След гимназия по-голямата ми сестра завърши ДУ „Надежда Крупская“, град София, а аз заминах студент в Смолян- УК „Дичо Петров“. Майка ми, баща ми и по-малката ми сестра, която беше шести клас и учеше в село, се занимаваха с тютюн.
Тайно си мислех, че сме добре и се молех винаги да сме така, но в края на първи курс настъпиха тежки дни за мен. Един преподавател ме вдигна и пред колегите ми каза: „Пиша ти двойка и докато не си смениш името, няма да видиш тройка“. Почувствах се попарен и раната в сърцето се отвори. Цяла седмица бях болен, не ходих на училище. Срам ме беше да гледам колегите в очите, чувствах се унизен, подценен, подхвърлен и т. н. Разбрах, че има акция за смяна на имената в нашия край, защото в Смолян бяха ги сменили отдавна. Ето го и баща ми. дойде в Смолян и каза: „ Сине, в Кочан проблемът е решен. Дойдох да ти кажа, че ученето няма да оставиш. Кажи какво име искаш?“. Разплаках се. Как утре ще вляза сред колегите с друго име, те ще ме намразят. “Успокой се сине, името не прави човека, а човекът прави името“. Предложих му аз да съм Иван, а той Петър. Всички в семейството вече бяхме с нови български имена.
След два месеца баща ми и малката сестра отиват на стопанския двор да мелят сламата за животните. Товарят магарето и сестра ми го кара в къщи да го разтовари и пак да го върне, но през това време (1972 година) милицията го намират на стопанския двор баща ми, слагат му белезниците и го товарят в един джип. Сестра ми се връща с магарето и гледа баща ми с белезници в джип, който веднага тръгва, без да му дадат възможност да проговори на детето си. Сестра ми с плач тича вкъщи, разказва на майка ми, а тя уплашена и притеснена отива в съвета да пита, но без резултат, казват, че нищо не знаят. Тогава намира по-голямата ми сестра, която работи със съпруга си в СОУ „Хр. Смирненски“ в село, и им разказва всичко. Те вземат малкото си дете на ръце и тръгват с колата за Гоце Делчев. Докато стигнат, се стъмнило и няма кого да питат. Приспиват там. На сутринта рано отиват в милицията да питат, а там отговарят, че този човек е голям престъпник и го карат направо за Благоевград. Тръгват с колата за Благоевград и право в милицията. Молят се да ги приеме началника. Чакат 6 часа и накрая суров милиционер ги кани при началника. Разказват му всичко за семейството. Началникът казва, че по някаква случайност този човек е още тук. В документите му пише, че „Неговото семейство е най-фанатизираното в селото и не искат да си сменят имената. Те са против България. “ А сестра ми плакала и нареждала: „ Аз съм единствената детска учителка в селото, виждате ме, че съм с рокля, с късо подстригана коса. Брат ми учи за учител. Трите деца сме с нови имена. Ние сме интелигенцията на селото. Елате, да се уверите!“
След разказа й началникът скочил ядосан от стола и казал: „ Ако това, което разказахте е вярно, този човек веднага ще го освободя, не ме интересува заповедта за задържането, която гласи – „Заточение в Белене“. Излязъл, а те останали да чакат. Върнал се след час и казал:“ Чакайте тук, ще го докарат!“.
След известно време го докарали, но той не приличал на себе си. За 48 часа бил пребит, приличал на мъртвец, едвам стоял на крака. Качили го в колата и се върнали в селото. Връщам се от Смолян, а той лежи, не прилича на себе си. Прегърна ме и каза: „Синко, не сменяй вече името си, нека то не е пречка да живееш спокойно в бъдеще. “ Спомина се отдавна. Останах без баща, но споменът остана в моята душа и ме следва през целия живот.
Мурад, 56 години, община Сатовча
На 56 години съм. Завършил съм средното си образование в с. Камен, Търновско през 1970 г. Бях първият среднист в селото. Бях в казармата, когато ми смениха името, срещу Мурад избраха името Минчо. След като изслужих, бях назначен като служител в общината – избран бях като секретар на комсомола в селото и член на партията, член на бюрото на селото и член на общинското ръководство на комсомола. През месец август 1976 г. почина баща ми – Келим. Тогава поръчахме ковчег, но той беше скрит в с. Слащен от назнайни хора. Тогава по-големите ми братя казаха, да си го погребем по нашия обичай – мюсюлманския – с табут. Повикахме един ходжа, който скрито извърши погребението, но един доносник ни беше видял и ни е казал на партийните. След това бях уволнен от общината под предтекст, че съм нарушил възродителния процес. Минаха се седем години и пак бях назначен като дружинен ръководител в ОУ „Кирил и Методий“ в селото ни, но през 1981 г. жена ми замина за гр. Казанлък с най-малкият ми син, за да го /обреже/ сюнетиса. Пак бяха разбрали доносниците и когато жена ми си дойде и детето започна да ходи в детска градина, там му бяха сваляли гащите, за да го проверят, видели, че е обрязан, и пак ме докладваха в партията. Така ме уволниха от поста дружинен ръководител. Също така в селото ни се свиква комсомолско събрание и без да са гласували членовете, ме свалят и от поста комсомолски секретар на комсомолската организация на селото. Така свърши с моето членуване в партията, след това вече имах досие с черни точки, което ми пречеше да се хвана на работа и до ден днешен се занимавам с тютюнопроизводство.
Сюлейман, 49 години, община Сатовча
През последните дни на месец юли 1989 година с мой близък приятел и роднина Ибрахим, решихме да обрежем децата в град Пазарджик. Въпреки абсолютната забрана на тогавашния режим на партийните комитети и органи на МВР, ние договорихме и същевременно осъществихме това наше решение: на 21. 07. 1989 година, към 21:30 часа, аз с моята кола, жена ми, майка ми, двете ми деца, приятелят ми Ибрахим, неговата жена и детето му тръгнахме за град Пазарджик. Из пътя и по време на мероприятията в град Пазарджик нямахме никакви проблеми. Но не сме допускали какви неща могат да ни се случат след това. На връщане, един километър преди да влезем в селото, а това е същата нощ – 5 часа сутринта, ни спира милиционер с палка и излизам от колата. Виждам позната фигура – това бе старши лейтенант, когото познавах отпреди, и той мен също. Посрещна ме веднага с думите: „Какво става? Успяхте ли да ги обрежете?“ Опитвайки се да избегна въпросите му с отклоняващи мои въпроси, се убедих, че той предварително знаеше всичко. Става дума, че с каква мисия сме пътували и защо се връщаме по това време. Дойде до колата и провери останалите. Отиде до колата на МВР и там се консултира с някой за по-нататъшни действия. Дойде при нас и каза да караме пред тях без абсолютно да се отклоняваме никъде – направо за МВР град Гоце Делчев. Помолих го поне да оставим в село майка ми, която е пенсионерка и децата, а пък с нас да правят каквото искат. Категорично отказаха. Тръгнахме, като пътя за град Гоце Делчев минава през село, този километър да селото беше кошмарен- пък и целия път жените и децата плачат. Майка ми искаше да скача през вратата. В село спрях, за да ги помоля още веднъж да оставя жените и майка ми, взеха по едно дете, плачещи всички, и веднага взеха да излизат от колата. Зад нас движещата се кола на МВР веднага спря слязоха и насила напъхаха жените и децата отново в колата с предупреждение към мен да не повтарям подобно спиране до Г. Делчев, защото ще последват незнайни за нас мерки. Нямаше изход, тръгнахме отново с познатата картина в колата за МВР Г. Делчев. На излизане от село на около 2-3 км познах, че пред нас се движи джипа на МВР, откъде се бе появил? Задавах си въпроса и си отговарях сам, че той пък ни е очаквал на пътя откъм Г. Делчев. Движейки се с пълна и гарантирана охрана, пристигнахме пред МВР Г. Делчев. Със самото слизане на мен и на Ибрахим ни сложиха белезници и ни въведоха в сградата. Аз бях отпред и ме въведоха в друг коридор. Започнаха да ми взимат от джобовете, каквото имам и връзките на обувките. А моят приятел след мен още с влизането в сградата от вратата го поеха много грубо, с ритници и побой и псувани го въведоха в коридора. Мен ме заведоха в една стая и ме оставиха там да чакам. След 2-3 часа разпит се разминахме през стълбите, но трудно го познах в лицето, а по дрехите. Лицето му бе обезобразено от побой. Разпитваха ни през целия предиобяд. Към обяд ми казаха да изляза и потърся такси да закара децата и жените до село. Излязох и тогава видях в колата децата и жените живи и ми олекна поне за малко. Отваряйки колата, още плачеха, жената за голямото ми дете, което тогава беше на 4 години, при разпита му ударили шамар. В някаква ярост изпаднах тогава, още по-лошо, когато пък в този момент видях да излиза от МВР моят приятел обезобразен. Намерихме такси и отпратихме семействата. Върнахме се в МВР и разпитите започнаха отново, но вече им потръгна, защото моят приятел ми каза, че ще каже нещо,1 защото не може повече да издържи. След обяд всичко им беше ясно и решиха да ни закарат до Пазарджик през вечерта, за да се убедят да не ги лъжем.
Към 18 часа с джипа на МВР и екип от същите органи тръгнахме за Пазарджик отзад на джипа много добре познавахме пътя, по който се движехме. Не мога да опиша това пътуване пълно с вулгарни думи и обиди. Спряхме в един балкан край пътя за Белово до една чешма. Слязохме всички да пием вода. Започнаха да щтракат пистолетите с думите да запомним тази чешма, защото можем да я видим за последен път, ако не дай боже нещо лъжем. Пристигнахме в Пазарджик с техни хора открихме само къщата на човека, в която обрязахме децата. Вече знаеха човека, къщата и всичко останало. Върнаха, но още същата нощ с джипа на МВР град Гоце Делчев и към 4 часа сутринта ни освободиха. Прибрахме се в село, не спали 48 часа, и не можахме и да заспим повече, защото като се прибрахме, близки и роднини ни оплакваха. Със заповед за дисциплинарно уволнение ме изгониха от ТКЗС, където работих като специалист с висше образование. В последствие от приятели разбрах, че зад цялата тази история е тогавашният кмет на селото, който същата вечер, когато сме тръгнали за Пазарджик със семействата, се е обадил на МВР Гоце Делчев от кметството. Не мина и месец на мен и още 3-ма с висше образование учители от село с моята съдба ни връчиха заповеди за уж гражданска мобилизация в Перник и Радомир като общи работници. Започна се на ново, още два месеца на какви ли не обиди и ругатни бяхме подложени.
Преживях – но как? И сега в тези „демократични“ времена, защита на човешки права и нормален човешки живот, същите тези лица са на власт, на отговорни постове. Когато се разминем някъде, дори се усмихват подигравателно. Как да не ме боли, и ако тези хора не получат това, което заслужават по закон, то ние или те самите ще ни принудят да направим неща, за които всеки ден четем по вестниците, радио и телевизия. Искаме разясняване на случаите и лицата с най-голяма вина по възродителния процес. Но хората няма да забравят никога преживяното дори и децата ще помнят това. Що се отнася до верността на изложеното, саморъчно се подписвам и нека понеса най-силното наказание на закона за лъжа.
Ахмед, 47 годишен, община Гърмен
Аз помня как ми смениха майчиното име Ахмед с християнското име Александър. Бях ученик в трети клас, учеше ни учителят Георги Веселинов от гр. Гоце Делчев. Бяхме голям клас, 32 ученика, и много послушни, защото тогава учителят имаше и пръчка – тояга, а не като сега – свободия по училище.
Дойде един ден учителят Веселинов в клас и каза: „Деца, днес е интересен и паметен ден за всички тук- и започна- ти Ахмед от днес ще се казваш Александър и аз се радвам, ти Нуркасим от днес ще се казваш Николай, ти Себеха ще си Събка и т. н. “
Вечерта се прибирам вкъщи и разказвам на баща ми как се казвам, а той като ми тури един бой, до днеска го помня.
След около десетина дни започна да отсъства учителят на другия клас Ибрахим – мюсюлманин. Техният клас казаха, че е болен в гр. Гоце Делчев на болница бил. А в къщи разправяха друго. Учителят Ибрахим отказал да си смени името и го пребили от бой, но жена му разказвала, че е понастинал и го приели в болницата в гр. Гоце Делчев. След няколко дни учителят умря, говореше се по късно, че бил отровен в болницата. Жена му остана да отглежда сама тримата му невръстни синове.
Никога няма да забравя учителят Ибрахим с черния панталон, много бялата и чиста риза и елегантната прическа.
Емиде, 68 години, община Разлог
Родена съм в село Бачево и когато бех на 14 години, се преместихме в село Белица. Родена съм 1941 година. Тогава детска градина няма, направо в първи клас. До 7 клас учех в село Бачево. Детството повече по полето летно време. На боси нозе тичахме. През 1956 година се премистихме в Белица. През 1959 година се омъжих на 18 години. Бяхме шест деца – 4 сестри и 2 братя. Бедни родители. Занимавахме се главно с тютюн и земеделие.
Била съм вече женена – 1959 година. Тогава беше първият възродителен процес.
Заградено селото от всякаде и един по един сменяме имената. Вторият път беше по-късно. Ходеха по къщите с хора. Доброволно ще подпишеш декларация, дават ти речник да си избереш име. Първото по не го помня, второто вече си го знам.
И на двете деца им смениха имената. На Ерфат – Емин, а на Феза – Емир.
Имаше и насилствена смяна с бой. Викат те в полицията. Моят баща не си смени името, викнаха го там, даже и бои беше ял. Не е имало да ги пращат в затвора там по Якоруда, бабечаните може. Имаше и такива изселници от селата- по желение. Имаше полиция, учителите, партииците, които ги задължава. То си беше партийно решение.
Ние сме от най-старите българи от онова време разделно. Ние сме едни от най-чистите българи, но 500 години сме вярвали в мюсюлманската вяра и сме носили турско име. Фамилиите ни са все еднакви. Тия ни са сменили само първите имена, а другото си е останало. За 500 години не сме научили една турска дума. Ние не сме турци, ние сме си българи, но сме свикнали с това име и с тая вяра и трудно можем да се променим. Да ти сменят името, не можеш лесно да свикнеш. Майчиният език си го знаем и една турска дума не знаем. Моят баща и сестрите му са бягали към Турция, по време на възродителния процес. И там имам братовчеди – всичките си говорят на български език в къщи. Като излезнат навънка, тогава говорят на турски и сега не искат да се сватосват с нас. Това е от 1913 година.
Тиа избързаха с възродителния процес. Ако бяха изчакали, щеше пелека лека да си иде всичко на мястото. С това насилие малко избързаха. Възродителният процес е грещка на партията.
Никога не сме имали претенции, че българи живеят до нас, че ни идват на гости, че ние им ходим на гости. Къщите ни бяха залепени. Ние не сме живели със злоба към българите. Най – хубаво ни беше преди 1989 година. За всеки имаше работа. Ние не сме турци, а мюсюлмани.
В Брезница и Корница с танкове са ги прострелвали. Не са искали да си сменат имената, оказвали са съпротива. Не е важно какво име ще носиш, важно е сърцито.
Партията наприха така, че и вие да се чуствате зле като нас. Ние сме нещо като играчка в ръцето на политиците.
Севим, 67 години, община Сатовча
Спомням си моя баща ми казваше за детството му, когато бил малък- 1913 година. Бил на 2-3 годинки, когато принуждавали хората да си сменят имената. Забравих да кажа, че той е от с. Жижево, там живяло семейството му. По това време много от хората са били бити да сменят нашенските си имената с български. В краен случай, ако това не станело хората, се убивали. В селото не искали масово да си сменят имената, именно затова 90% от хората били изклани, сред които и родителите на баща ми Али Шахиров. Така той останал сираче. В момента, в който изпълнителите на тези жестокости стигнали до брата на вече мъртвата ми баба, той бил заедно с баща ми, а баща ми малко дете започнало да моли да не ги убиват. Хванало се за панталоните на чичо си и заплакало. Тогава един от касапите решил да ги съжали и им казал да бягат надалече в противен случай и те ще умрат. Селото било опожарено, след като всичко в него било мъртво, а баща ми заедно с чичо си се преселили в нашето село. До края на живота си чичото на баща ми се грижел за него и все му повтарял: „Чедо, ти ми спаси живота, живея втори живот, който го дължа на теб“.
Трагедиите за съпротивата при смяната на имената започнаха 1972 г. Пристигнаха хора от МВР Гоце Делчев и казаха на жителите на нашето село да си сменят имената. При категоричния отказ беше бит Ибрахим Белков от селото, който беше цял месец в безсъзнание. Изпратените управници казваха, че на новородените деца ще се слагат християнски имена, или по скоро славянски. Със същата мисия и идея идваха и редица другари и генерали. За всички мюсюлмани нямаше надежда в страната, освен отвън. Но Турция не взе въпроса от истинската му страна, защото беше заблуждавана, че този акт е доброволен. Ден по ден дните си вървяха, настана пролет, но на никой не му беше до работа. В селото дойде човек, който уж се бил трогвал от нещата, които властите извършваха, а именно той даде същата вечер сигнал за нападение срещу мирното население, именно той беше властта. Селото беше нападнато от 2000 – 2500 биячи, започна се стрелба, жесток бой. Биячите не подбираха и удряха жени, деца, мъже, пускаха свирепи кучета и коне по хората, за да ни мачкат. Тази трагедия не може да се опише. Имаше много, много убити, ранени и пребити. Хората от съседното село се притичаха на помощ, когато научиха, но за съжаление тяхната съдба не беше по различна. Те бяха натикани във водоем и бяха обект на гаври и побойща. Насила им бяха сменяни имената на всички и бяха изваждани български паспорти с български имена. От рано, рано сутрин чиновниците пoчваха да ходят от къща на къща и показваха списъци с български имена. Всеки трябваше да избере едно от тях и да се подпише, иначе – тежко му. Така, по принуда подписвахме декларациите. Мъката, която изпитвахме, беше неописуема. Занизваха се дни и години на страдание, на мъка по изгубените близки и познати, на жал за невръстни сираци и млади мъже, гниещи в затвора. Но това не им беше достатъчно на нашите управници. Те забраняваха на нас, хората да си викаме на мюсюлманските имена, забранено беше честването на мюсюлманските празници, носенето на шалвари, фереджета и забрадки. Също така беше забранено обрязването на момчетата – основен мюсюлмански обичай. Имаше осъдени жени от почти всички села в близост до Гоце Делчев и бяха карани в Сливенския затвор. Принуждаваха хората да правят кръщенки на децата си, безжалостно беше отношението към мъртвите – бутаха и заменяха надгробните плочи. Освен това погребенията се извършваха в ковчег. Джамиите ги затваряха, не даваха на хаджиите да изнасят молитва на минарето. Всичко това продължи до 1985 г. Започна нова вълна на насилие срещу имена, обреди, обичаи. Голям брой жени бяха пращани по затворите заради обрязването. Съборени бяха джамиите по селата: Годешево, Слащтен, Вълкосел, Крибул, Кочан, Беслен, Блатска. Официално властите твърдяха, че това било доброволно. Заблуждаваха както собствения си народ, така и външния свят. Помаците сме били народ втора ръка, по съвсем хитър начин ни отказваха паспорти за чужбина. Това продължи доста време. Преживяното от нас по това време беше ужас, голям ужас…
Атидже, 63 години, община Сатовча
Бях женена вече седем години. Нямахме си деца с моя съпруг цели пет години и тогава бях родила първото ни дете. Спомням си, че по това време 1972 г. съпругът ми беше на работа в с. Кочан, строяха къща на някакви хора там.
Един ден свекърът ми се върна и ми каза: "Шлин (снахо) – каурите идат, какво да правя?“Тогава аз го скрих в избата и сложих една кожа отгоре да не личи, че там има изба. Взех парите, които бяхме спестили (1000 лв. ) и ги сложих в буркан и ги скрих в една мивка на чардака, да не би да ги вземат, какво ще кажа тогава на мъжа ми. Те влязоха в къщата и започнаха да търсят от стая в стая. Свекървата се беше скрила в градината във фасула и не се показваше. Аз заключих нашата стая и сложих да кърмя детето, да не плаче, да ни чуят. Тия, които сменяха имената, водеха и човек от селото да ги развежда по къщите. Търсейки по стаите, те не намериха нищо, освен децата на етървите ми. Тръгнаха да излизат, когато нашият селски човек, който ни беше и роднина, чух как каза: „Тук живее още едно семейство. “ Те започнаха да трошат и да се карат, казаха ми да отворя вратата, за да не я разбиват. Аз отворих, а те ме попитаха къде е мъжът ми. Казах им, че е на работа, те ми взеха ръката, сложиха я на лист хартия и ми казаха: „Атидже от тук нататък ти се казваш Ана“.
След това ми издадоха и нов паспорт с нови имена. Смениха и името на мъжа ми и детето ми. След това другите деца, които родих, им слагаха имената направо в болницата. Даваха ни именници – списъци с имена и ние избирахме как да ги пишем. Ама у дома никога не си викахме на нови имена. Забраниха ни да ходим в джамията, да носим потури, иначе не можехме да идем на доктори или да си купим хляб. Джамията я бяха заключили, а който се кланяше, го караха в МВР – Гоце Делчев.
Помня, че когато умря моят баща, даде васает (завещание) да не го слагаме в дървен ковчег и да е затворен, а да го отворим, като го сложим в гроба. Помня, че го занесохме на гробището и мой племенник му отвори капака на ковчега. Така го заровихме. После кметът на селото се беше обадил в МВР – Г. Делчев и дойдоха военните с един джип, натовариха го и го закараха в МВР.
Там го бяха разпитвали, защо така е направил, а детето беше казало, че дядо му е заръчал така преди да почине. Те му казали: „Абе за това ли ви тормози вашият кмет, иди в хотела, спи и се прибирай утре“. А кметът на селото беше на моята майка – братов син, мой първи братовчед. Никога няма да забравим тези негови постъпки спрямо нас.
Като деца ходихме на училище сутрин, а след обяд пасяхме овцете. Ходихме на училище в с. Слащен, само там имаше училище. Накараха ни да ходим с полички. Аз и моите приятелки си криехме полите в един дувар близо до селото. Като отивахме на училище обличахме полите, а слагахме шалварите в дувара. Като се връщахме, сваляхме полите и си обличахме шалварите.
Сайле, 53 години, Дебрен
Родена съм на 08. 01. 1955 г. в с. Дебрен, общ. Гърмен. От 1959 г. живея в гр. Велинград. До 1964 година се казвах Сайле, а след това Сийка. Въпреки че съм била дете 4 – 5 клас, си спомням ужасите, които изживяха моите родители по времето, когато насилствено трябваше да ни се сменят имената. Баща ми работеше като миньор в обект „Геоложки проучвания – Грънчарица“, който се намираше на 10 – 15 км от Велинград. Майка ми работеше на полето в така нареченото ТКЗС. Седмици наред родителите ми не осъмваха спокойно, без да се обсъжда този въпрос. Баща ми бе причакван от работа и пребиван жестоко. Заплашваха го, че ще остане без работа и никога няма да получи жителство във Велинград. Накрая склониха и приехме новите имена.
След това 1969 г. на 5 март баща ми почина при злополука в мината – отравяне с въглероден окис. Сутринта отиде първа смяна и в 11 часа ни съобщиха, че след като бъде направена аутопсията, можем да приберем трупа. И до днес не разбрахме как се е случило, има ли виновни за това. Бях в 7 клас и този ден също няма да го забравя, защото за нас сякаш животът свършваше. Това, че се казвам Сийка, а не Наджие, не ми помогна в трудностите, с които трябваше да се боря. Майка ми се разболя. Брат ми беше на 7 години.
Завърших 8 клас. Да продължа да уча в реалната гимназия беше невъзможно, защото нямаше кой да ме издържа. Принудих се да се запиша в техникум в Пазарджик, защото беше на пансион с безплатна храна. Моето желание, след като завърша средното си образование, беше да продължа за медицинска сестра, което се оказа, че може би ще остане само в мечтите ми. Първо ми липсваха финансови средства и второто, което ми се струваше тогава още по – непреодолимо, разбрах, че от техникум в друг техникум нямам право да кандидатствам. Започнах работа в оранжерии за цветя – с цел да си събера някакви средства, за да продължа образованието си, като не се отказвах от мечтата си за медицинска сестра. Наложи се да отида да поискам разрешение за кандидатстване от министъра на народното здраве. През 1975 г. мечтата ми се осъществи с много трудности и ходене по мъките.
През 1977 г. се омъжих. Съпругът ми е от с. Кръстава, намира се на около 20 км. от Велинград. При него възродителният процес също е оставил много трайни спомени. Баща му е бил по това време ходжа на селото и един ден изчезнал. След един месец търсене и разпитване, разбират, че е изпратен в Белене. След което е депортиран в село Медовница – Видинско. Там престоява около 3 г. и половина. Това, че е останал жив, се дължи на хората, на които е попаднал и които са оценили неговата доброта. Когато аз отидох в тяхната къща, макар и за кратко, защото се установихме да живеем във Велинград, видях един безкрайно добър човек с хиляди заболявания в следствие на побоищата и преживените мъки през тези 3 години и половина. Почти не говореше за там, защото отново започваше да преживява изживяното. По – късно почина.
Не мога да не спомена с болка и когато се появиха двете ми дъщери. В родилния дом имаше списък, от който трябваше да си избереш име на детето си, а не това, което ние желаем.
Като резултат от процеса на демокрацията в България, 1990 г. се прие нов закон, който позволяваше на хората да си върнат старите имена. За мен това вече беше много късно и нямаше никакъв смисъл, защото не името прави човека. Вече 32 години работя като медицинска сестра. Обичам професията си и съм се доказала.
(Статията – написана от Анастасия Пашова в съавторство с Петър Воденичаров, преподавател в Югозападен Университет – е публикувана в сп. Балканистичен форум, кн1, 2010 г.)
(Благодарим, "Юсу" за намереният материал, а и мислемь, че такъв силно драматичен си заслужава да бъде поставен на страницата, като по-добре поднесен за ползване от потребителите.)
