БЕСИТЕ И ХРИСТИЯНСТВОТО
Траките са получили Евангелието (Благата вест) за идването на Христос директно от апостолите. Пръв е апостол Павел, който 20 години след смъртта на Исус (около 52 г. сл. Хр.) идва в гр. Филипи. Създадена е тракийска християнска община, защото този район тогава е бил населен с траки. За тези траки е посланието на апостол Павел „Към филипяните”. Павел създава първата християнска община и в Никополис ад Нестум. Няколко години след него в гр. Филипи идва евангелистът апостол Лука – през 58 г.
През 67 г. в Рим е посечен с меч апостол Петър, а апостол Павел е разпнат на кръст с главата надолу. Това е времето на Нерон, който се проявява като гонител на християните. Той е посветен в мистериите на Митра и смята, че новият култ, проповядващ ненасилие и любов между хората, е насочен срещу империята. Римският вариант на митраизма е по-различен от източноиранския. В Рим Синът на Бога – Митра, е символ на „Всепобеждаващото Слънце” на императорите. Как митраизмът става държавна религия в Рим? „Акад. Д. Ангелов го-
вори за „Богът на войниците” в Римската империя, дислоцирани от далечните източни провинции, които пренасят със себе си и своя чуждоземен кумир между І и ІІ в. Митраизмът става религия на имперското мнозинство. Постепенно Митра превзема съзнанието на по-горните обществени етажи и достига върха. Императорите Траян, Септимий Север, Нерон, Комод, Аврелий и Адриан са митраисти. Като „религия на тайнствата” митраизмът допуска до себе си само посветените, които са получили своето езотерично образование и са положили клетва „в името на Бог, който раздели (л) Земята от Небето...” .
Фактът, че някои римски императори са митраисти показва, че те са станали монотеисти. Политеизмът (многобожието), характерен за езичеството, е преодолян. Монотеизмът е крачка напред в процеса на изчистване на вярата. Това е вярата в Единния Бог, приемане върховенството на Бога. За римското общество, приело божествения пантеон от гърците, е бил характерен политеизмът. Дори са обожествявани римските императори. Митра е Богът Слънце. Последователите на Митра са били посвещавани по време на специални мистерии. Константин I Велики е желаел да бъде посветен в мистериите на Митра, но му било отказано “заради неизкупимия характер на неговите престъпления” . Този отказ провокира амбициозната натура на Константин и той се насочва към християнството, което също е монотеистична религия и което му обещава чрез Светото Кръщение пречистване и опрощение.
През 284 г. император Диоклециан поел властта в Римската империя. За да стабилизира държавата той въвел тетрархията като форма на управление. Според нея империята се деляла на Източна и Западна, всяка от които се управлявала от Август. Двамата Августи можели да назначат по един свой помощник – Цезар. Така империята се управлявала от четирима, поради което това управление е наречено “тетрархия”. Диоклециан избрал за втори Август Максимиан Херкулий. Двамата определили за цезари съответно Констанций Хлор – цезар на Максимиан, отговарящ за Галия и Галерий – цезар на Диоклециан, отговарящ за балканските земи. Когато през 305 г. Диоклециан и Максимиан се оттеглили от властта Констанций Хлор (баща на Константин Велики) и Галерий станали Августи. През 306 г. Констанций Хлор умрял и войската провъзгласива синът му Константин за Август на Западната Римска империя. Максенций, син на отказалият се от властта Максимиан, оспорил правата му. Спорът бил решен в битка край Рим през 312 г. Константин победил и окончателно се утвърдил като Август (Император) на Западната Римска империя.
Именно за тази битка при Мулвийския мост край Рим през 312 г. се отнася разказът за съновидението на Константин. Преди битката той имал видение, според което ще победи със символа на кръста. Историците спорят дали кръстът е християнски или има древен езически (соларен – слънчев) произход. Константин видял кръста и надпис: ”С този знак ще победиш” (”In hoc signo vinces”). Той наредил на войниците си да поставят на своите щитове християнския символ лабарум (кръст). Това е началото на възхода на християнството. През следващата година в Милано Константин Велики заедно с източния Август Лициний издават прословутия Медиолански (Милански) едикт (указ), според който се обявява веротърпимост в империята. Преследванията на християните спират. Нещо повече – връща се отнетото им имущество. През 320 г. Лициний се отмята от Миланския едикт и започва ново преследване на християните в източната част на империята. Това води до война между Константин и Лициний, като през 324 г. Лициний окончателно е разгромен и отстранен от властта. Константин Велики обединява двете части на империята и става единствен владетел. Това му дава възможност да проведе много реформи, една от които е в областта на религията.
През 325 г. в Никея е проведен Първият вселенски християнски събор. В него участват 2048 епископи:
“Константин започва с догмата за единосъщието на Отец, Син и Св. Дух, откъдето извежда, че Исус е Синът, че е едно с Отец и следователно Бог. За почти всички присъстващи религиозни авторитети това твърдение е скандално. Над 1700 души от прелатите напускат събора като оторизират най-изтъкнатия, епископът на Александрия и д-р по вяра, Арий, да защити позициите им. Константин отстранява опонентите си, но от личността на Арий е все пак респектиран. Въпреки всичко догмата за божествеността на Исус е приета от останалите на събора около 250-300 души, което представлява едва 15 процента от всички първоначално явили се в Никея. Оттук започва ерата на римското християнсто, активирано от имперските амбиции на Константин І.
Християнският гностицизъм, насърчаващ духовното търсене, не приема едно такова решение за божествения свят и е подложен на вековно преследване. Онези християни, арианите, които изповядват изначалното християнство, правещо разлика между Бог Отец и Син, са наречени „еретици”.
Постепенната преориентация на Константин I Велики към християнството може да бъде проследена по монетите, които сече. На реверса на константиновите монети до 310 г. е изобразяван Марс, който е символизирал тетрархията. Това е времето, когато Константин I все още се утвърждава на мястото на баща си Констанций Хлор като западен Август. Почувствал се легитимен Август, той дава воля на вътрешните си убеждения. През 310 г. на реверса на неговите монети се появява Аполон – Богът на Слънцето. Но ние знаем, че източният бог на Слънцето е Митра. Това е времето, когато той желае да бъде посветен в мистериите на Митра. Надписът на монетите гласи: ”SOLI INUICTO COMITI” (“Спътник, непобедимото Слънце”). Има монети, върху които Константин държи щит, върху който е изобразен Аполон, каращ слънчева колесница. След победата над Максенций Константин I се ориентира към християнската символика.
Първоначално Константин I само толерира християнството, което е една от религиите в империята. Парите, предназначени за езическите храмове, се дават на християните. Започва строитество на християнски храмове. Християните се освобождават от военна служба, имат привилегии при назначаване на държавна служба. Императорът наредил преписването и украсяването на 50 Библии под наблюдението на Евсевий, от които до наши дни са останали само две (Синайски Кодекс и Ватикански Кодекс). Забранил робството и гладиаторството. Забранил разпъването на кръст (заменил го с обесване). Забранил убийството на нежелани деца. Започва честване на Великден. Забранил на евреите да имат роби християни и да обрязват робите. Нов етап бележи Никейския събор през 325 г., на който са утвърдени основните християнски догми, най-важната от които е догмата за Светата троица – Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. Така постепенно християнството се превърнало в институция, подкрепяща властта на императора.
Процесът на институционализиране на християнството бил завършен от император Теодосий I Велики (378 г. – 395 г.). Той провежда Втория вселенски църковен събор в Цариград през 378 г. На него окончателно се утвърждава Никейския символ на вярата – Светата Троица. Епископът на Цариград става патриарх с власт, втора след епископа на Рим (Папата), понеже Цариград е втори Рим.
След събора император Теодосий I Велики издава специален едикт от 391 г., според който християнството става единствена държавна религия. Всички други религии се забраняват. Обръщането към християнството става задължително. Езичеството става престъпление срещу императора. Започва преследването на езичниците и рушенето на старите езически храмове. Появяват се тълпи от “нови християни”, времето на веротърпимостта, на чистата вяра и чистите взаимоотношения в раннохристиянските общини са отминали…
Така от І до ІV в. се сменят две нови религии – идва митраизма, който е сменен от християнството. Най-важният празник за митраизма е Денят на Раждащото се слънце – 24 декември. Тогава най-късият ден в годината започва да нараства и това символизира възраждането на природата. Този ден е денят на голяма Сурва (Сарва). Тръгват сурвакарите с пожелания за здраве и благоденствие. Митраизмът е религията на Аспаруховите българи, които идват малко по-късно от прародината си Бактрия (Балхара).
Денят на Митра (Синът на Бог Зерван, наричан още Сурва, Айон, Сатурн) съвпада с римските сатурналии и гръцките кронии. Този ден става Рождество Христово (Коледа). Исус се ражда и тръгват коледари и сурвакари с пожелания за здраве и берекет (плодородие).
За траките 24 декември е Денят на Дионис, който също е Син на Бога, символизиращ плодородието и обновяващата се природа. Ето защо апостол Павел и евангелистът апостол Лука намират толкова благоприятна почва за разпространението на новата вяра при траките в гр. Филипи и Никополис ад Нестум. Името на Бога е друго, но много от нещата съвпадат, а и Исус толкова много им напомня за тракийския Орфей, който казва „Мой бог е Любовта”, а първият му закон е: „Кръв не проливай!”
Първите християнски мисионери при траките Карп и Ерм сравнявали християнството с орфизма. Появила се икона със Св. Орфей. Но после те забелязали, че Орфей става при траките по-популярен от Исус и иконата на Орфей била изхвърлена. Записано е: „И траките като губеха езическата си вяра, забравяха и езика си. Бе забранено да произнасяме името на Орфей, но ние скритом пеехме песните му.”
След като християнството става държавна религия по времето на Константин І Велики тръгват мисионери и към Родопите. Тук бастионът на древната вяра е земята на бесите – Северозападните Родопи.
Александър Арнаудов смята, че „под Северозападни Родопи разбираме частта от Западните Родопи, заключена от р. Яденица и седловината Юндола на Запад, долината на Фотинската река на Изток, Доспатската котловина на Юг и Тракийската низина на Север” . Според Ал. Арнаудов:
„Най-старите обитатели на Северозападните Родопи според писмените известия са траки от племето беси. Това е било едно от най-войнствените и най-известни тракийски племена, населявало и част от Тракийската низина.”
Арнаудов смята, че покръстването на бесите започва след 366 г. от епископ Никита от Ремесиана (Бяла Паланка). Никита от Ремисиана е роден около 335 г. През 366 г. той е бил на 28 г. и е получил високо образование в Рим, проповядвал е в Солун, Филипи, Епирския бряг и Бяла Паланка (между Пирот и Ниш). Вече като прославен мисионер и дакийски епископ е бил изпратен от Рим при бесите.
Според биографа на Никита Ремесиански епископът на Нола Павлин бесите са приели християнството около 396 г.
Тази дата е приемлива, защото през 391 г. Теодосий I Велики забранява езичеството и езичниците са преследвани. Никита Ремесиански живял и проповядвал десетки години сред бесите. Той написал 6 книги за оглашените във вярата:
първата е за готвещите се към вярата;
втората – против езическите заблуждения;
третата – за вярата във Височайшето същество – Бог;
четвъртата – против родословието;
петата – за символа на вярата;
шестата – за жертвата на пасхалния агнец.
Запазена е изцяло петата книга и части от останалите. Написал е още “За падналата дева”, с което призовава към покаяние и “Te Deum”.
Никита Ремесиански е предизвикал дълбока промяна сред бесите. Той е въздействал не само с проповедите, но и с начина си на живот. Той бил образец на мисионер. За резултата от дейността му пише Св.Павлин от Нола: ”Каква промяна ! И колко е достойна тя ! Непроходимите и кървави дотогава планини, които криеха разбойници, сега станаха жилище на монаси – труженици на Христовия мир. Където имаше зверски нрави, сега живеят люде, кротки като ангели. В пещерата, където се криел разбойник, сега се подвизава праведник”.
Около дейността на епископ Никита има някои спорове. Преди всичко той е епископ на Дакия и някои изследователи се съмняват, че е могъл да обиколи целите Родопи: ”Описаните от еп. Павлин събития несъмнено се отнасят за региона на Родопите, които са били родината на бесите, но тук възниква въпросът: Обхващала ли е мисията на Св. Никита целите Родопи или само северозападната й част, която е била в близост до Дакия?” Отговорът на този въпрос е лесен – като се има предвид, че територията на бесите е Северозападните Родопи, не е било необходимо да обикаля целите Родопи.
Има спор и за това дали Никита Ремесиански е написал Библия Бесика. За нея споменава в една своя проповед през 399 г. Св.Йоан Златоуст. Почти е сигурно, че библия Бесика съществува, по-трудно е да се каже дали е превод на езика на бесите с неизвестни тракийски букви.
Възможно е богослужебните книги да са преведени на бески език с гръцки букви. Той е проповядвал на бески език и навярно е научил много за вярата на бесите и за Орфей. Християнството, което е проповядвал, е било много близко до орфизма. Празниците са били по едно и също време: Рождество Христово (Коледа) съвпада с Дионисиите на 24 декември, а Великден (Възкресени Христово) съвпада с Пролетните дионисии. Евангелията, донесени от Никита Ремесиански, са говорели с думите на Орфей:
ХРИСТИЯНСТВО ОРФИЗЪМ
„Люби ближния си!”
„Не убивай!”
„Аз съм пътят, истината и животът.”
„Блажени плачещите,
защото те ще се утешат.
Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.
Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. „Мой бог е любовта.”
„Кръв не проливай!”
„Познай себе си и ще познаеш Вселената и Боговете!”
„Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички” – това е мотото на Орфей. Орфиците вярвали, че ако водят чист, добродетелен и хармоничен живот, ще се слеят
с божественото.
Колкото и дълбоко Вологес да е скрил всичко, свързано със Светилището, не е било възможно бесите да не са съхранили спомен за Орфей, за песните и думите му. Ясновидецът Орфей е оживял, възкръснал е чрез Евангелието, донесено от Никита Ремесиански. Тези думи са били утеха и са носели мисъл за спасение. Тези думи са възкресили надеждата. След 13 века орфизмът във варианта на ранното християнство възкръсва като Феникс от пепелта. За прехода към Христос чрез Орфей е писано много. Ето какво казва богословът изследовател А. Д. Дмитриев:
„На християнските фрески се среща твърде често образът на певеца Орфей. Отначало рибата и агнето не са имали връзка с Исус – преходът е от делфина към рибите, а след това – към жертвеното агне. Едва в ІV в. се явява атрибутът агне, свързан с Исус”.
Делфинът е свързан с Орфей и аргонавтите. Щом като другите народи помнят Орфей и делфините, изобразяват го по фреските си, как няма да го помнят бесите? Колкото и да е обругаван от жреците, колкото и тежки да са били забраните да се споменава Орфей, народната памет е жилава и го е съхранила. И Орфей, както и Исус, е бил в царството на мъртвите и се е върнал.
През 396г. Никита Ремесиански е триумфирал. Той е присадил, както казва Н. Гигов, филиза на християнството върху дървото на орфизма. Ключът на успеха му е бил превеждането на Светото писание на бески език. К. Динков пише: „Според запазено историческо известие, тракийското племе беси, което живяло в Родопите, притежавало през V в. на свой език книгите на Светото писание и извършвало богослужение на свой език”.
Приобщаването на бесите към християнството е било важно събитие за Рим. По този повод Св. Павлин от Нола е написал поема за епископ Никита Ремесиански, в която четем следното: „Бесите с корава земя, с корава душа, по-студена от своя сняг, сега станаха овце и се събират под твое предводителство в егрека на мира. Те, ненадвити никога във война, те, които отказаха да превият врат под робството, сега радостно го превиват под ярема на истинския господар. Сега бесът, богат с цената на труда, повече ликува, защото по-рано търсеше злато в земята с ръце, а сега събира с мисълта си небесно злато. Дето по-рано владеяха зверски нрави, сега там виреят ангелски обреди; в пещерите, в които по-рано живееше разбойник, сега се крие праведен човек.”
Заслугите на Никита Ремесиански са били почетени подобаващо от Рим. Орфическите обреди са били практикувани на открито. За орфиците най-добрият храм е природата и посрещането на изгрева на слънцето е ставало на някой връх или скала. Това е трябвало да бъде променено. Вероятно с помощта на Рим е започнало строителството на първите храмове. В района на бесите се появяват множество раннохристиянски (ранновизантийски) трикорабни базилики, характерни за този период – V в. При археологическите проучвания в Северозападните Родопи през 1961 – 1962 г. са разкрити останки от ранновизантийски църкви край с. Барутин, с. Нова махала, с. Сърница, гр. Ракитово, гр. Костандово, с. Дорково, с. Голямо Белово. Тези църкви от V в. са още едно доказателство, че територията на бесите, приели християнството по това време, е именно Северозападните Родопи, а не Средните Родопи (района около в. Голям Перелик), както смята Н. Гигов. Особено впечатляващи са църквите в Ракитово и край с. Голямо Белово (на връх Спасовица над селото, където стърчат останки от голяма базилика и внушително градище). Вероятно това може да се обясни с факта, че гр. Ракитово и с. Голямо Белово са били центрове на епископии: Ракитово – център на някогашната епископия Влептос, а с. Голямо Белово – център на старата епископия Левки (от гръцки Бяла).
Църквата в Ракитово се намира в месността Николица (наричана още месност Манастир Св. Никола). Там при строежа на параклис през 1923 г. са попаднали на основи на стара зграда. Има предание, че мястото на параклиса не е избрано случайно. Ракитовец от рода Божанови преди това сънува, че това е свято място. Параклисът е построен с дарения и стените му лежат върху стари зидове. Тогава проучвания не са правени. По-късно, когато през 1962 г. започва строителството на стадион в Ракитово, булдозер попада на зидове от жилища, църква и гробове. И тъй като точно по това време се проучват останките от църкви в района по програма на Пазарджишкия исторически музей, са изпратени археолози, които първоначално правят два сондажа. Резултатите от сондажите са положителни и започват редовни разкопки, завършили с разкриването останките на раннохристиянска църква и некропол. „Църквата е трикорабна със средна дължина 32,25 метра и ширина 17 метра. На изток тя е завършвала с три различни абсиди. Средната, която е голяма, е била тристранна отвън и кръгла отвътре, а страничните две са били отвън и отвътре кръгли. На запад църквата е завършвала с един притвор, който е бил фланкиран от север и от юг с по едно допълнително помещение. Северното, което е разчистено, завършва на изток с абсида. Вероятно и южното е завършвало по същия начин, както се вижда от разчистената му малка част от източния му зид. Върху квадратното пространство, което се образува от пресичането на главния кораб с напречния, вероятно се е издигал купол, който е почивал върху четири арки, които са били перпендикулярни една на друга.
Главният кораб на базиликата е бил отделен от страничните с по три зидани стълба (пиластъра). Стълбовете са строени от тухли и хоросан и почиват върху стилобатна стена от камък, широка 1.30 метра. Тези масивни зидани стълбове са имали кръстовидно сечение. Те са били свързани помежду си с арки. Пиластрите са на разстояние 1.60 метра един от друг. Средният кораб е бил широк 6.75 метра, а страничните по 3 метра. Две врати от север и от юг са осигурявали достъп в трансепта направо отвън. Наосът е кореспондирал с притвора чрез три врати, отговарящи на трите кораба. В пода на централната абсида бяха разчистени останките на малка крипта, в която вероятно са били пазени мощите на някой светец.
Притворът е дълбок 3.5 метра и широк 14 метра. Той е бил двуетажен, за което говори запазената част от каменна стълба, намираща се в западната му стена между централния и северния му вход. От притвора се е влизало в северното и южното помещение. Северното помещение е 5 на 3 метра и подът му в източната част – в абсидата, е издигнат 0.20 метра над пода на помещението. Тук беше открита вдълбана в пода писцида във форма на кръст, чиито стени бяха облицовани с тухли. Явно това помещение е служело за баптистерий. Отвътре по стената на абсидата имаше запазени стенописи в два пласта. Както показва цветната гама, те са от два периода. Как е било оформено южното помещение и за какво е било предназначено, сега не може да се каже, тъй като не е разчистено.
Три врати са извеждали от притвора в широк двор, който е бил ограден със стена от камък на кал, широка 0.70 метра. Интересно е оформена западната фасада на базиликата. Трите входа на западната стена на притвора се намират в по една полукръгла ниша. Подобно оформяне на фасада на други паметници засега не ни е известно. На западната стена на притвора отвътре беше запазена варова мазилка. С такава мазилка бяха измазани и стъпалата за втория етаж. В наоса, по южната апсида, имаше запазени стенописи. Явно наосът и страничните помещения при притвора на базиликата са били покрити с фрески, а притворът измазан само с бяла мазилка.
Зидовете на базиликата са дълбоко фундирани. Основите слизат на дълбочина 1.70 метра и се издават с 0.20 метра навън от стените като цокъл. Суперструкцията е от камък и бял хоросан, в който е примесено много малко количество едро счукана червена тухла.”
По останките археолозите констатират, че базиликата в местността Николица била два пъти разрушавана и възстановявана. След второто разрушаване са затворени проходите между пиластрите на южната стена и страничните входове на наоса. Зазидана е и триумфалната арка.
Църквата в месността Николица е била разрушена вероятно през 17 в. след помохамеданчването на Чепинския край, но некропола (гробището) около нея е използвано до 19 в. Тя е една от най-значимите раннохристиянски базилики. В доклада си археолозите пишат: „Ако направим анализ на основните форми на плана на базиликата от Ракитово ще видим, че в общи линии и принципи тя повтаря плана на църквата „Св. София” в София. И в нашия случай има съчетание на трикорабна засводена базилика с плана на свободния кръст, както отбелязва Н. Мавродинов за църквата „Св. София”. Дори средната абсида има същата форма. В базиликата от Ракитово обаче двете отделения на трансепта са по-обособени и завършват на изток с по една полукръгла апсида, тъй както завършват страничните кораби на Еленската църква при Пирдоп. И в базиликата в Ракитово притворът е бил двуетажен, както притворът в „Св. София”. С двуетажния притвор нашата базилика се свързва и с базиликата в с. Голямо Белово. Подпорите, които разделят трите кораба, са също стълбове и имат еднакъв градеж. Притворът е също фланкиран от две помещения, едното от които е било баптистерий, както в базиликата в с. Голямо Белово и в Еленската църква. Само че при нашата базилика западната фасада е по-разчленена, по-раздвижена. Без да се впускаме в по-големи подробности от казаното дотук се вижда, че базиликата в Ракитово ще трябва да отнесем към същото време. И тя принадлежи на раннохристиянската епоха.”
В Костандово в месността Рангела, в двора на Асен Милов е открита ранновизантийска църква с гробище, която е била преправяна през Второто българско царство. Югозападно от Костандово в месността Беглика край невисока могила са разчистени останки на стара църква, която е поправена и използвана и през Средновековието. В месността Барата, наречена Пожар грамада и Черквище, западно от Костандово са открити останки от ранновизантийска базилика. Струпването на толкова църкви от V в. край Костандово показва, че то е било централно селище. Според Коледаров може би то, а не Ракитово, е било център на епископията Влептос.
Трикорабна базилика е открита и край с. Барутин, която е изградена през V в., разрушена през VІІ в. (вероятно от прииждащите славянски вълни). Край с. Нова махала е разкрита трикорабна базилика от V, в която е опожарена през VІІ в., вероятно от славяните; през Х или началото на ХІ в. върху основите й е построена нова църква, опожарена през ХІІ в. В крепостта на с. Баткун, която заема площ 22 дка има 2 църкви. Крепостта Цепина (с площ 25 дка) е проучвана 20 години от археолозите, като началото на разкопките е през 1962 г. Недялка Гиздова, работила там през цялото време пише, че: „Мястото на крепостта Цепина е било обитавано от траките. През желязната епоха тук е имало тракийско селище, което просъществувало през римската и късноантичната епоха, за което говорят намерените от това време находки. През ранновизантийската епоха V-VІ в. на върха й била издигната трикорабна базилика, която била преустроена в еднокорабна църква по времето на Първата българска държава. Тази църква през късното средновековие е била унищожена при изграждането на водохранилището.”
Направените археологически проучвания на района на Северозападните Родопи през 1961 – 1962 г. са недостатъчни, но те доказват по безспорен начин, че целият район (включително с. Баткун – бившата столица на бесите Бесапара) е осеян с трикорабни базилики от V в. Сърцето на този район – Северозападните Родопи – е връх Сютка. И тъй като бесите са имали светилище на Дионис на най-високия връх, то това безспорно е връх Сютка.
Краеведът-изследовател Стефан Захариев казва, че в района на Ракитово започва една пещера – Язница или Агница, която е дълга много километри, минава под Авраамовата планина и излиза чак в Разложко. Това означава невероятна и непроучена до този момент пещерна система. „От Ракитово, ¼ час към юг, има една пространна пещера, която помаците наричат Язница или Агница, и казват, че толкова била дълга, что-то краят й излазил зад Авраамова планина в разложко, но опасно е да ся влиза надалеч, защото вътре живеят мечки и други зверове.”
Известно е, че най-същностната част от мистериите, в т. ч. и свързаните с Дионис, се е извършвала в пещери. Наличието на такава огромна непроучена пещерна система в района на Ракитово около връх Сютка може би означава, че централното светилище на Дионис в по-голямата си част е било в тази пещера, която в района на връх Сютка е имала изход във вид на ротонда и там са се извършвали прорицанията. Жрецът Вологес просто е затворил входовете към пещерата, покрил е ротондата и светилището е изчезнало за света. Да се намери светилището в такъв случай означава да се открият входовете към пещерата.
Пещерата носи името Язница или Агница. Ако е Язница, значи, че от нея изтича вода. Ако е Агница (Агни е източния бог на огъня), то може би показва, че в нея е горял жертвеният огън, божественият огън.
Скриването на светилището от Вологес не е можело да стане, без да се изселят бесите от селището, което обслужвало светилището. Селището е останало безименно. Ракитовци го наричат просто месност Кулата-Градот, но все още има предание, че около Градот и Кулата има вход към великолепен храм, че някои от местните хора (помаци) са влизали в този храм почти до началото на 20 век.
Приемайки християнството, бесите са отдали почит на Орфей. Орфеевото слово под формата на християнство е стигнало до тях. Осемнадесет века след смъртта на Орфей орфизмът е възкръснал и Родопите в духовно отношение са се присъединили към цивилизована християнска Европа.
Едновременното приемане на християнството от бесите показва, че този жилав народ е запазил племенните връзки. Той продължава да съществува като общност, да спазва ритуалите си и езика си. Веднъж възприели християнството, бесите трябвало да приемат и християнските догми. Трябвало да влязат в новопростроените църкви – трикорабни базилики, и да пеят християнските химни. Това вероятно е било трудно. Скоро са започнали репресии, целящи да изкоренят тракийските обреди и духът на орфизма. За малко повече от един век – от 396г. до 514 г. – съпротивата на бесите е сломена. Беският език е почти забравен. А през 514 г. бесите вече с оръжие в ръка бранят християнството при опитите да бъде променено.
