Помаците в Княжество България
Българската национална държава от 1878 г. е образувана върху територия, която в продължение на петстотин години е била част от Османската империя. Голяма част от тукашното мюсюлманско население остава да живее в политическите граници на модерна България. Мюсюлманите в страната представлявали една огромна етническа група. Тя се състояла от турци, татари, цигани и др. Повечето от тези мюсюлмани в Османската империя били наричани обобщено “турци”. В това число били включвани и помаците. Поради това след освобождението на българската държава употребата на термина “турско малцинство” и “турци” е било често проблематично.
Преди Руско-османската война от 1877 -1878 г. в Северна България помаци са живеели в Ловешко, Тетевенско, Луковитско, Белослатинско, отчасти в Орханийско (ботевградско), Плевенско, Севлиевско и Свищовско. През 1751 г. например в свищовско помаци е имало в селата Белене и павликян, Ореше, Свищов, Владимир и павликян, Новград, Джулюлница, Чавушкьой, Сливе и мюслим, Стишаров, Лъжене и павликян, Козар Белене, Червена, Горна Студена и Павли.
В четирите руско-османски войни между годините 1768 – 1829 помаците и останалите мюсюлмани в свищовско се преселили от селата в градовете, най-вероятно за по-голяма сигурност. Така в селата делът на мюсюлманите е бил 35%, а в градовете през 1873 той нараснал на 48%. На 16.08.1877 г., след преминаването на река Дунав от руските войски, бил превзет град Свищов. По време на военните действия в този район повечето помаци от селата и градовете се заселили в пределите на Османската империя. За няколко години броят на мюсюлманите като цяло в района намалял наполовина. Към края на август 1877 г. главните усилия на русите се насочили към Плевен. Ловеч бил превзет на 22 август. През целия месец септември Плевен останал свързан с тила чрез пътя Орхание – София, който бил укрепен. Този район бил сърцевината на помашкото население. Русите си поставили за цел да откъснат Плевен от тила, което станало на 11 октомври между Горни и Долни Дъбник (помашки села). От средата на октомври до средата на ноември руските сили напредвали в помашкия край. На 17 октомври старшина Антонов със 116 казаци преминал през село Шипково, като два дена след това той атакувал град Тетевен. Атаката не успяла, тъй като помаците разполагали с 600 пехотинци и 150 кавалеристи. За превземането на града се наложило в боя да влезе и втори отряд под ръководството на полковник Орлов. Той бил командир на втора бригада от Втора донска дивизия. Начело на шест роти, две ескадрона и две оръдия полковник Орлов настъпил по маршрута Микре-Леседрен-Тетевен. Към отряда на Орлов се присъединил и Баньо Маринов със 40 руски стрелци. На полесражението помаците оставили множество боеприпаси и около 200 убити и ранени. На 21 октомври около 3000 помаци с викове “Аллах, Аллах” настъпвали правейки опит да си възвърнат града. Изплашено българското населението се разбягало към местността “Каменна плоча”. Там те се събрали с руските войски и дали упор. На 1 ноември окончателно бил превзет гр. Тетевен, а на 12 ноември руските войски на полковник Орлов достигнали до Етрополе.
По време на военните действия било предизвикано силно изселническо движение сред мюсюлманското население от Северна България на юг. В този изселнически поток са въвлечени помаци от Тетевенско, Луковитско, Белослатинско и др. Много от тях напуснали родните си огнища още в навечерието на войната. По време на плевенската обсада почти цялото помашко население, с изключение на с. Тлачене, Врачанско, избягало в Македония. През 1880 г., т.е. само две години след края на войната, голяма част от избягалите в Македония помаци започнали да се завръщат в родните си места в свободното вече Княжество България. Но те заварили повече от селата си опустошени от военните действия. Потеглили отново на юг към пределите на днешна Турция, в Лозенградско и Анадола. Една от причините за емигрирането на населението бил натискът на българите, които целели да купят техните земи или да ги заграбят. Друга причина било окаяното състояние на джамиите и училищата. По-голямата част от джамиите били сринати по време на руската офанзива срещу Плевен и били запазени само тези в селата Градешница, Бяла Слатина и Поповци. Правителството не им отпускало средства за ремонт и това подтикнало мюсюлманите да мислят, че в България е дошъл краят на исляма. Не могъл да им помогне и техният депутат от Плевен в ОНС от 1883 г. Юсуф Молла. По-големи джамии помаците са имали в селата Турски извор (от 1934 г. е Български извор), Орешене, Добревци, Луковит, Торос и Чомаковци. Също така османски паметници като една чешма, върху която до 1941 г. стояли османотурски надписи, са били запазени в Български извор и Орешене. След Освобождението на България е имало проект да се подготвят учители и да се открие помашко училище в Бяла Слатина. Независимо от това на много места помаците сами си откривали училища, които били в много лошо състояние. Те едва се издържали от мюсюлманските вероизповедни общини.
Останалата част от помаците, избягали в Македония, се установила там трайно. Създали нови села като Помаккьой и Йеникьой (Куманско) и Юмерли (Скопско). Отделни семейства се установили в стари помашки или смесени села из цяла Македония. Някои от изселниците в този край се заселили в турски села в Драмско.
През 1880 г. Убичини споменава, че районът в Ловеч, където живеели помаците, се наричал “помашка нахия”, но понякога авторите употребявали и названието “Помаклък”. През 1881 г. ловешкият епископ Натанаил Охридски изпратил мисионери да покръстят помаците, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация. В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат.
За християнизирането на помаците през този период някои автори, като Стоян Михайлов и Бончо Асенов твърдят, че хиляди мюсюлмани по това време изявили желание да се върнат към своите корени. Фактите обаче говорят друго. В архивни документи, които се намират в Дирекцията на изповеданията при МВРИ, се споменава само за няколко десетки молби за приемане на православната вяра. Според тези архивни документи могат да се разграничат три основни категории желаещи да сменят вярата си.
Първата, най-многобройна група, се състояла от дезертьори от османската армия. Регистрирани са няколко такива случая от 1880-1882 г. Това са войници, подофицери, дори и двама офицери, които през този период са дезертирали от своите части. На дезертьорите се давало временно местожителство на българска държавна издръжка, докато се подготвят да приемат християнството. След това те получавали малки субсидии и други привилегии, докато си намерят работа. Всички мюсюлмани от тази категория са приели християнството в София под личния надзор на софийския митрополит Милетий.
Другата група се състояла от малолетни деца, които по време на Руско-османската война от 1877-1878 г. са били изгубени или изоставени от родителите си. Те са били покръствани и настанявани в български семейства. Тук влизат и деца, останали сираци през войната.
Третата група, която БПЦ искала да приобщи към православието се състояла от помаци. През 1880-1881 г. в диоцеза на Ловешката епархия зачестили случаите на приемането на християнството от отделни лица. Причините за това били различни. Някои от тях приемали християнството поради финансовите си затруднения. В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци, пожелали да се покръстят, а такава помощ да не се отказва на турски фамилии, решили да станат християни. Другата причина, поради която помаците изявявали желание да се покръстят, е свързана със смесените бракове. Такъв бил например случаят с някой си Халил Мустафов от с. Торос, Ловешко. Преди войната той избягал със съпругата си в Турция. След като положението се успокоило, те се завърнали в България. Съседите българи отвлекли съпругата му и заявили, че няма да му я върнат, докато не смени вярата си. Така той се принудил на 08.01.1881 г. да подаде молба за “доброволното” си преминаване към християнството. Оглавяваната от БПЦ мисия за покръстване на помаците непосредствено след войната заглъхнала по различни причини от външно и вътрешно естество.
След тригодишен период, през който не се предприемали никакви мерки за покръстване, отделни доброволци понякога се решавали на този акт, но те не били толкова многобройни, за да се разглеждат като тенденция. От 1878 г. до 1888 г. преминалите към православието мюсюлмани били общо 1811 души и 102-ма неустановени. Мнозина от мюсюлманите, приели православието, били от Видинска и Врачанска епархия – 1505 души. Там турците били малцинство, а помаци почти нямало. Може да се предположи, че тук става въпрос за цигани мюсюлмани. За отбелязване е също така, че в Ловешка епархия, за която някои съвременни автори смятат, че непосредствено след войната е съществувало масово движение за отказ от исляма, всъщност са били регистрирани само 85 такива случая. Останалите 263 души приели православието, са били от Софийска епархия – 56, Доростолско-Червенска епархия – 18, Варненско-Преславска епархия – 18, Самоковска епархия – 39, Сливенска епархия – 16, Старозагорска епархия – 14. От тях имало и неустановени по религия, които били съответно от Търновска епархия – 62 и от Пловдивска епархия – 40. Не е изключено между тях да е имало приели православието помаци и турци, но това вероятно са били отделни единици. По-голяма е вероятността да са били мюсюлмани от цигански произход, тъй като във всички изброени епархии помаци почти нямало, а турците са били малцинство.
Според Васил Миков до 1878 г. етнодемографското състояние на помаците от Тетевенския и Луковитския край може да се определи по следния начин: чисто помашки били селата Помашка Лешница, Галата, Градешница, Български извор, Блъсничево, Орешене и Добревци. Села, в които помаците са били повече от половината са: Петревяне, Луковит, Беленци, Роман, Дъбяне, Рупци, Радомирци, Торос, Джурилово, Кукувец, Веселец и Ъсен. В третата група с по-малко помашко население са селата Видраре, Лесидрен, Малка Бресница, Голяма Железна, Ъглен, Девенци, Дерманци, Ракита, Садовец, Тодоричане, Долни Дъбник, Горни Дъбник, Червен бряг, Карлуково, Крушевица, Кнежа, Горна Митрополия, Долна Митрополия, Катунец, Сопод, Драгулин дол, Пещерна и Угърчин.
Селата от Белослатинска област, в които по време на Османското владичество помаците са съставлявали повече от половината от населението или са били наравно с броя на българите са следните: Бресте, Горник, Сухарче, Чомаковци, Еница, Тлачене, Буковец, Кумарево, Бъркачево, Поница и Бяла Слатина. По-малко помаци е имало в Койнаре, Глава, Леница и Търнак, а съвсем малко са били в Борован. Помаците в селата с преобладаващо българско население са били преселници от края на XVIII в. или от началото на XIX в. Бяла Слатина по време на османската власт била в по-голямата си степен помашка. Тук помашките къщи са били повече от 100 – 150, докато българските наброявали 10-15. В Бяла Слатина към 1893 г. помаците са били 797 души, като повечето от тях по-късно са се изселили в Османската империя. Плодородните земи и евтините помашки къщи били закупени или заграбени от българите, дошли от южните села на Белослатинската околия. След 1921 г. тук се заселили и българи от Западните покрайнини. Според данните от преброяването през 1881 г. помаците в Белослатинско са били 4080 души, а през 1892-1893 г. броят им спаднал на 3012.
След Руско-османската война от 1877-1878 г. и образуването на българската държава се създават условия за масово изселване на мюсюлманите и от Севлиевско – както от старите юрушки села, така и от старите помашки села като Богато (Богатово), Дамяново, Добромирка, Хирова, Кормянско и Сопот. Българите се установили в повечето от тях, докато другите села си останали пусти. Такова било селото Сопот, което повече никога не се е възстановило от изселването. В някои от старите юрушки села днес можем да срещнем турски жители, но те са твърде малко, както това беше установено през 1990 г. Така например в Адилер (днес Идилево) и в Малкочлар (днес Буря) живеят няколко турски семейства, в Акънджълар (Петко Славейково) има 60% турско население, в Севлиево живеят общо повече от 22 хил. души като турските семейства са няколко. Помашкото население в Севлиевско в годините след войната постепенно намалявало вследствие на изселванията, като през 1873 г. общо мюсюлманите са били 38% от населението в района или 2350 души, през 1887 г. те са били 12% или 1035 души, а през 1900 г. – 8% или общо 895 души. За разлика от тях обаче през периода 1887 – 1934 г. в Свищовско имало леко увеличение на мюсюлманското население, но през същия период българите бързо увеличили броя си, а след 1944 г. това става с още по-бързи темпове.
През 1881 г. общият брой на помаците в Княжество България е 7390 души, като в Ловешко те били 4717 души, в Плевенско – 1872 души, в Орханийско (Ботевградско) – 589 души и в Севлиевско – 212 души. Изселванията на помаците от Княжество България продължило и през 1900 г. Преброяването от 1910 г. показва присъствието на помаци в твърде голям брой села. Те наброявали по десет или по-малко души. Не е ясно обаче дали тук става въпрос за цигани или за помаци, превърнали се в скитници. През 1926 г. в Белослатинско, Тетевенско и Луковитско е имало общо 3054 помаци, а в останалите райони на Северна България те вече се били изселили. След 06.09.1885 г., когато Княжество Българя се обединява с Източна Румелия, помаците от Рупчоско също започнали да се преселват в Гърция и Македония и основали села като Хамидие и Султание в Драмска каза, Солунски вилает. По това време започнали да се изселват и помаците от чепинските села. Например за периода 1885-1887 г. от Баня в Османската империя са заминали 100 семейства, а от Лъжене – 50 семейства. Десет години по-късно Стойо Шишков съобщава, че от чисто помашко село Баня е станало смесено село, а в Лъжене (днес от Велинград) помаците значително намалели. По това време изселвания имало и в другите чепински села с изключение на Корова (Драгиново). По статистически данни от преброяването на населението през 1893 г. в Рупчос, тогава самостоятелна околия, са живеели 7641 помаци, от тях до края на 1894 г. са се изселили общо 3689 души. През 1900 г. само в Широка лъка, където е имало близо 105 помашки домакинства, не е останало нито едно семейство.
В бабечанските колиби, които били на българска територия, българското правителство въвело административен ред едва след Съединението, като била създадена нова селска община, наречена Флорово (днес с. Цветино), всички жители на която били помаци. До 90-те години на XIX в. те нито плащали данъци, нито пращали войници да служат в българската войска. През 1868 г. османската власт успяла да им наложи един минимален данък и със сила принуждавала населението да изпраща войници. Бабечаните са били известни и със своите набези, които извършили предимно в разположените в низините българските села, но те намалели след като от страна на българското правителство се взели мерки. Първоначално бил направен опит по мирен начин да се въдвори ред, но бабечаните посрещнали българските стражари с пушки в ръце. Безредиците в бабечанските колиби продължили до 1903 г. През тази година цяла рота от българската армия завзела колибите и установила редовна власт. Помаците оказали въоръжена съпротива, но били пръснати от войската из балкана. Главният подбудител Туберюоглу бил убит, а главатарите – братята Руневи, избягали в Османската империя.
В българските части на Родопите след Съединението започнало изграждането на пътища. По долината на р. Чая (Асеница) в началото на ХХ в. било прокарано шосе до Чепеларе. Селищата в басейна на реките Стара река и Елидере (Чепинското корито) били свързани с долината на р. Марица. Тези пътища улеснили експлоатацията на горите в северните склонове на Родопите. Започнало все по усилено изсичане и извозване на дървен материал, катран, борина и др.
През 1896 г. в Ахъ-Челебийско е създаден комитет, чиято първоначална цел била завоюването на останалата част от Родопите попаднала под османска власт. Революционната дейност обаче се активизирала през септември 1899 г., когато Ахъ-Челебийският район преминал към Върховния комитет, създаден на 23.10.1893 г. в София. За седалище на комитета в Родопите било обявено Чепеларе, а за началник бил избран Вълчо Сарафов. Той често преминавал със своята чета в османската част на област Ахъ-Челеби. Смъртта си обаче не намерил в сражение, а от ръката на своя най-добър приятел и най-доверено лице – кахведжията Георги Марков. Той го убил заради комитското злато, което било заграбено от първенци –помаци и наброявало 4324 златни лири. След убийството на Вълчо Сарафов бил екзекутиран и неговият палач Георги Марков.
На мястото на Вълчо Сарафов застанал Константин Антонов от Стара Загора, който решил да приеме името на предшественика си. Първият удар на Вълчо Антонов е прицелен в Салих паша, местен помак от с. Смилян. През пролетта на 1901 г. Вълчо Антонов пратил една чета, предвождана от най-верния му пълководец Даракчията над с. Пещера, където се очаквало да мине Салих паша на връщане от Пашмаклъ (днес Смолян). Салих паша бил навреме предупреден и опитът да го убият се провалил. На 10 май втора чета от 15 души причакала известния големец, но тогава той се бил отказал от пътуването и изпратил на свое място хаджи Нури. И вместо него, под куршумите на комитите попаднал неговият пратеник. Последвали арести и нападенията срещу Салих паша били осуетени. Не минало и месец и на 28.08.1901 г. през нощта Вълчо Антонов предприел нападение срещу друг помашки първенец – хаджи Салих от с. Райково. Четата под командването на Даракчията пробила дебелите стени на конака с динамит и влязла вътре. хаджи Салих се скрил зад чували с вълна. Успял да се спаси като негов аргатин духнал през дулото на празната си пушка. Така хората на Вълчо Антонов помислили, че идва редовна османска войска. Те прекратили нападението и се оттеглили. След около месец Вълчо Антонов предприел трета подобна акция срещу друг помашки първенец на име Хюсеин паша, известен още като Кочоглу, който живеел в с. Енуздере (днес Елховец, Смолянско). Разликата между двете нападения била само в това, че този път Вълчо Антонов решил сам да ръководи операцията. До Енуздере четата стигнала незабелязано. След като се стъмнило, тя нападнала селото и конака. В престрелката Вълчо Антонов бил ранен, което предизвикало постепенното изтегляне на четата. Към изгрев слънце тя се озовала на Тузбурун (днес Могилица). Тук четниците се натъкнала на един помак от същото село, който заедно със съселяните си бил изпратен да пази селото от комити. На границата Вълчо Антонов вместо да му благодари, че ги е извел, наредил да го убият. На българска територия комитите се натъкнали на двама кираджии помаци, които по заповед на Вълчо Антонов също били убити, уж за отмъщение. Комитите не смятали помаците за българи, а за турци заради тяхната религиозна принадлежност и поради това предприемали срещу тях подобни действия.
По късно командването на комитета преминало в ръцете на Пейо Шишков. Той продължил политиката на предишните двама предводители – Вълчо Сарафов и Вълчо Антонов. Шишков не взел участие в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. уж поради липса на оръжие. На два пъти през 1905 г. комитите се опитали да оберат известния със своето богатство буховски феодал хаджи Хасан. Акциите им продължили и по време на Балканската война (1912-1913 г.) С тези си действия те принудили голяма част от населението на Ахъ-Челебийския район да се изсели на юг в Гърция и на територията на днешна Турция.
Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.
След Берлинския договор търговските връзки между Източна Румелия и Османската империя се осъществявали свободно. Родопските овчари от селата по северните склонове на Родопите безпрепятствено закарвали своите стада на зимуване в Беломорска Тракия. Също така свободно се изнасяли и изделията на занаятчиите от Ахъ-Челебийско (главно шаяци и аби) на пазарите в Пловдив, Хасково, Пазарджик и други градове на Северна Тракия. След Съединението на Източна Румелия и Княжество България положението на населението в Родопите се усложнило и в икономическо отношение. Границата между България и Османската империя била пречка за търговския обмен на населението от централните, южните и западните райони на Родопите и Северна Тракия. Овчарите от българската част на Родопите изгубили право на свободен и безпрепятствен достъп до топлите беломорски полета. Това довело до упадък на овцевъдството, а във връзка с това и до упадъка на абаджийството в чепинското корито и в долината на р. Чая (Асеница). Стопанският живот на населението от долината на р. Арда и Западните Родопи се насочил почти изцяло към Беломорието. В края на ХІХ в. и в началото на ХХ в. голям икономически напредък постигнали градовете Гюмюрджина и Ксанти, а в Източна Македония – Драма и Серес. До известна степен това се дължало на бързото проникване в Родопите на новата и доходна тютюнева култура, която дала тласък на стопанския обмен между родопското население и приморските земи. Били построени пътища от Одринска Тракия до Централните Родопи и Беломорието и ж.п. линии от Дедеагач през Гюмюрджина, Ксанти, Драма, Серес до Солун. В Пашмаклъ (Смолян), Палас (Рудозем), Дьовлен (Девин), Егридере (Ардино) били струпани военни гарнизони и др.
Общият брой на изселилите се от българските земи мюсюлмани през периода от 1878 до 1912 г. бил 350 хиляди души (турци, помаци, татари и черкези). В Източна Тракия помаците преселници били предимно от Северна България. Така например още през 1878 г. помаци от Ловешко основали нови села в Бунархисар – Пурялий и Тузаклий. Отначало в тях живеели само помаци, но впоследствие се настанили и други мюсюлмани, изселници от България. От пътеписите на Васил Кънчов, обнародвани през 1899 г., се установява, че в околностите на Бурса също имало множество помаци и бошнаци. Помаци и бошнаци имало и в каза Михалич. Също така се установява, че помаци живеели и по северното крайбрежие на Мраморно море. Всички те са се преселили след войната от 1878 г., когато османците загубили голяма част от владенията си на Балканския полуостров.
В Одрински вилает по това време помаци живеели в селата:
Димотишка каза: Кулели Бургас.
Ортакьойска каза: Дотлу.
Узункюприйска каза: Бейкьой, Хасан бунар, Султан, Талишман, Турнаджък, Куртбей, Павлово, Мандра, Кестамбол, Сазлъ-Малкоч и Кадикьой.
Бабаескийска каза: Козбунар, Мандра, Катранджа, Бурнусус и Наимкьой.
Софулийска каза: Мерикос, Хебилево, Хаджиюрен, Кутруджа, Мукада, Семербуруни няколко къщи в българското село Малък Дервент.
Еноска каза: Султаница и гр. Енос.
Кешанска каза: Тодорич, Акъджа и Курткьой.
Хайреболска каза: Шолгам, Черказмуселим, Баткън, Правчас, Данъшман, Попкой и Перин чешме.
Гюмюрджинска каза: Терзйорен, Ададере, Гердеме, Чалаблъ, Мусево, Балдъран, Ешекдере, Казлач, Айлъка, Йени-махала, Кирково, Ортакчи, Сърпдере, Данъкчи, Ипдере, Арабаджикьой, Долно Капиново, Горно Капиново, Чакалово, Текедере, Баладжа, Коюндере, Каинчукур, Йеникьой, Юваджалъ, Керезли, Петмеза, Гюрлюк, Коюолу, Къркма, Кузрен, Кованлък, Янево и Пъндък.
Ксантийска каза: Ясъйорен, Алмалъ, Окманйери, Сениково, Кетенлик и Сандевица. Егридерийска каза: Хамбардере, Река, Бозва, Балъккьой, Берово, Давудево, Бостан, Вълканово, Долашър, Лъджа, Лесково, Синково, Козлуджа, Ахрянкьой, Алмали, Сърткьой, Менекше, Терзикьой, Ховазли, Вълчово, Трева, Лесичен, Ерекли и Юрпек.
Даръдерийска каза: Даръдере, Узундере, Долен, Гюнели, Тикла, Саръкъз, Самлар, Макмулар, Елехча, Ерма река, Аламовци, Сарияр, Бани, Мемково, Жувнци, Алмали, Угурли, Буково, Шахин, Шаренка, Циганско, Долня, Барата, Сениково, Суюджик и Караалан. Ахъ-Челебийска каза: Пашмакли, Аламидере, Арда, Буюкдере, Горен и Долен Палас, Виюво, Влахово, Вълканово, Гьокчебунар, Демирджик, Кирезли, Козлуджа, Кокалич, Кючюкдере, Мочур, Муставчово, Пашевик, Петково, Пъндажък, Горно Райково, Смилян, Союджик, Текир, Топукли, Тозбурун, Търън, Фъндажък, Хасанково, Чамлъджа, Чангърдере и Енуздере.
Рупчоска каза: Тъмръш, Черешово, Осиково, Петвар, Чуреково, Михалково, Чиликли, Селча, Лъково, Брезен, Беден, Дьовлен, Аланджиево, Касък, Доспат, Гюмюшдере, Барутин, Чавдар махала, Каинчалъ, Карадере, Дерилери, Наипли, Дюсюкдере, Кестенджик, Айгърдере, Триград, Балабан, Настън, Мугла и Катранчукур.
В Македония Руско-османската война от 1877-78 г. не предизвикала изселвания на мюсюлманското население. Областите останали далеч от военните действия. Отделни семейства от Северна България се установили в помашки или смесени селища из цялата Македония. След Съединението на 06.09.1885 г. на Източна Румелия и Княжество България, Македония приела заселници и от Родопската област.
През 80-те и 90-те години на XIX в. исторически, етнографски и статистически изследвания на този район са правили хърватинът Веркович и българинът Васил Кънчов. Веркович е автор на “Топографски-етнографски очерк” за Македония, който бил издаден в Санкт Петербург през 1886 г.
Васил Кънчов започнал да събира своите материали през 1893 г., когато бил избран от Екзархията в Истанбул за главен инспектор на българските училища в Европейската част на Османската империя. Тази длъжност той изпълнявал четири години, след което върху него ляга подозрението на османските власти, че действията му са в разрез с интересите на империята. От друга страна между Екзархията и управляващите среди в София се появили разногласия и Васил Кънчов станал обект на критика и недоволство. При това положение въпреки несъгласието на Екзархията, той бил принуден да си подаде оставката и към края на 1897 г. да се завърне в България.
Според Веркович в Солунския вилает помаците са живеели в следните кази: Неврокопска (Гоце Делчевска) – 96 села (3434 домакинства), Драмска – 8 села (425 домакинства), Правешка – 8 села (840 домакинства), Слунска – 1 село (186 домакинства), Могленска нахия – Енидже Вардарска каза – 20 села (1725 домакинства), Авренско – Кукушка каза – 10 села (1700 домакинства), Велешка - 20 села (1111 домакинства), Тиквешка - 32 села (6336 домакинства), Струмешка - 21 села (1817 домакинства).
В Скопски вилает – Радовишка – 11 села (845 домакинства), Малешевска - 2 села (643 домакинства), Тетовска - 69 села (2120 домакинства), Кочанска - 17 села (1008 домакинства), Щипска - 1 село (1095 домакинства) и Скопска – 44 села (2911 домакинства).
В Битолски вилает – Битолска каза - 52 села (2190 домакинства), Охридска – 13 села (577 домакинства), Кичевска – 25 села (1636 домакинства), Прилепска – 22 села (1731 домакинства), Гевренска – 19 села (1253 домакинства), Дебърска – 55 села (2398 домакинства) и Костурска – 17 села (1127 домакинства).
Според Васил Кънчов в Демирхисарска каза имало едно помашко село – Палмиш, което се намирало на границата между Беласица планина и Кара даа. В Петричка каза имало пет помашки села – Будиница, Слимница, Моровци, Каменци и Брезница. Помаците в Петричка каза живеели в Малешевските планини и били част от малешевските помаци. От общо пет села, влизащи в Петричката каза, трите са били чисто помашки, а двете – смесени. Общо мюсюлманите от цялата каза имали 14 джамии, 4 месджида, 1 теке, 1 тюрбе, 3 медресета и 10 държавни училища. В Мелнишка каза имало само едно помашко село – Градешница, а в казата Горна Джумая помаците обитавали две села в подножието на Рила планина – Осеново и Церово, едно в покрайнините на Влахина планина – Крупник и едно на десния бряк на река Струма – Симитлия. Те служели като свръзка на разложките с малашевските помаци и съставлявали незначителна част от цялото население на казата. В културно отношение били изостанали, подобно на българите по онова време, но в икономически били добре.
В Неврокопска каза в с. Осиково помаците били дърводелци – цепели дъски, правели шиници, вили, лопати и пр. В Скребетно се занимавали главно с кираджийство – пренасяли стоки от пазарите в селата. В Долян се изработвали кебета и аби, които били дебели и широки и можели да се използват за постелки и завивки. Предлагали са се в големи количества в Серския и Драмския санджак, както и в Одринския вилает. Тъкали се и обикновени килими. Мнозина се препитавали и с кираджийство. И в други села около с.Долян се изработвали кебета и аби, но по пазарите ги продавали доленчани.
Областта Чеч е планинска и труднопроходима. Тя се простира главно по левия бряг на р. Места и стига на запад до р. Рата, на север и северизток Крушевата планина я дели от Ахъ - Челеби и Султанери. На юг Ксантийската планина я деляла от турското население в Ксантийско. Само една малка част от Чечко е разположена по десния бряг на р. Места близо до реката. Цялото население около реката е било смесено – помаци и българи. На север преобладавали българите, а по средата и на юг – помаците. В Чечко имало повече от 60 села с помаци. В административно отношение областта била разделена на три части. Най-голямата част спадала към Неврокопска каза, една малка част по левия бряг на реката била в Одрински вилает, а останалата част по десния бряг на р. Места, била към Драмска каза.
Населението се подчинявало на своите първенци във всичко. В Неврокопския Чеч начело стояла една стара аристократична фамилия от с. Осойница. Управителят на Чеч през 90-те години на ХIХ в. се казвал Али паша. Той бил на 70 години и имал неограничена власт над повече от 40 села. Всички спорове се решавали от него. Той биел, затварял и налагал всякакви наказания, които се приемали без задръжки. През неговата област търговците пътували безопасно. Ако някой пътник претърпявал от обир, Али паша бил длъжен на часа да го обезщети парично и тогава тежко и горко на разобличения крадец. По тази причина кражбите били рядкост. В къщата на Али паша имало отделни стаи за гости и те били гощавани богато. Като цяло в околността гостоприемството било на почит. Всяко село си имало отделна къща, където се посрещали чужденци и гости. Тези къщи си имали свое имущество, от което се издържали. Богатите къщи си имали отделни стаи за гости. Али паша събирал данък от хората и го предавал на правителството. Налозите обаче били ниски. Освен това той събирал и рекрути за войската. Али паша бил главният управник, а всяко село си имало коджабашия, който се занимавал със селските работи.
Населението в Чеч се препитавало със скотовъдство и пчеларство. На второ място стояло земеделието и тъкачеството. Много развито било също и ловджийството. Храната не им достигала и те си набавяли нужното от Драмско и Серско. Пчеларството също било на почит. Във всяко село имало кошери и медът замествал захарта, а восъкът се продавал в Драмско и Серско и носел високи доходи на населението. В долината сеели ръж, ечемик, овес, а в по ниските места – ечемик и по-рядко – лозя. А по планините пасели главно овце и кози, които били основният поминък на населението.
В много селища се изработвали аби и шаяци, които се продавали на по-далечни пазари от тези, където ходели доленчани. В село Ващица се провеждал панаир и там се продавали главно стоки произведени от помаци. В този район се добивал и дървен материал, който също носел добри доходи на цели села като Жижево, Кочан, Марульово и Дебрен. Тук освен това се изработвали за продан гребени от рогове. Село Пепеляш било прочуто със своите зурни. Чечките помаци се отнасяли горделиво към българите. В селата им се играели хора, като мъжете се хващали отделно от жените. Борбите и надбягванията били на почит сред всички неврокопски помаци и победителите получавали големи награди. Тези състезания се организирали главно по време на байрями и на сватби. В село Борово имало две джамии и един мектеб. Покрай р. Места населението от селото обработвало тютюн. Освен в с. Борово и в други села покрай реката се отглеждал тютюн. Село Осеница се намирало край Тисовската река на два часа път от вливането ъ в река Места. Това селище било седалище на чечкия първенец Али паша и на цялата му фамилия. Там имало две джамии и един мектеб. Правели се много аби и шаеци. Обработвало се е и малко земя. Жителите се занимавали предимно със скотовъдство Село Вощица или Ощица се намирало на река Рата на два часа от мястото на вливането щ в р. Места. Там също се изработвали аби и шаеци. На 26 октомври ставал традиционният панаир, наречен Дере панаир. Тук цялото чечко население продавало своите аби и шаеци на външни търговци и закупували от тях бакалски стоки. Тисово, което се намирало покрай Тисовската река, на четири часа югоизток от с. Борово, било най-голямото село в Чечко. Тук се провеждал еженеделен панаир и се обработвали лозя. Долината на Тисовската река била плодородна. Имало много абаджии, които работели по околните села.
Град Мехомия ( днес град Разлог) бил център на разложкия район. Той станал град след Руско-османската война от 1877-1878 г. Главната причина Банско да не бъде обявен за център е, че за разлика от него в Мехомия живеели помаци. В град Мехомия имало 820 къщи, от които 300 били помашки, 516 български и 5 влашки Това селище не се отличавало с по-добър изглед от град Банско. Помаците притежавали много гори и в миналото имали право на много земя. В града били издигнати две кули, високи около 20-25 метра. През османския период тук отношенията между помаците и българите не били дружелюбни. Но след Руско-османската война от 1877-1878 г. помаците вече не можели да оказват натиск върху българите въпреки че продължавали да се държат надменно.
След Кресненско-Разложкото въстание в село Баня помашкото население намаляло. В село Белица имало 500 къщи, от които 100 били помашки. В Якоруда имало 730 къщи и 354 били на помаци. Помаците, които живеели тук, били миролюбиви, но якорудчани много страдали от набезите на бабичани, които били техни съседи. В село Бачево имало 250 къщи, от които 130 били помашки.
Територията, която обитавали бабечаните, се намирала в Западните Родопи и граничела с Доспатско, Чепинско (дн. Велинградско) и Разложко. Наименованието им е родствено с едно от названията на богомилите, обитавали районите в близост до тях, а именно – бабуни. В района имало само едно централно селище – Бабек и няколко колиби с около 3000 къщи и население 15-20 хил. души. Те се делели на 32 части, които носели различни имена, като Аврамови колиби, Юнузови колиби и др. Всяка част си имала коджабашия. Бабечаните били добре въоръжени. Занимавали се главно с лов и скотовъдство, правели също и катран. До 1883 г. Бабек е управляван от фамилията на Яшар ефенди, но след като той починал, синовете му не били в състояние да наложат влиянието си над населението. Според Сан-Стефанския мирен договор цялото краище Бабек станало българска територия, но според Берлинския договор то се разделило на две части. Южната останала в Османската империя, а северната с намиращата се в нея колибарски поселения, била предадена на Източна Румелия. Бабечани не работели през празничните дни, играели хора, а през Рамазана в някои от колибарските поселения се налагало да ходят ходжи за да им отслужват молитвите. Те знаели, че не са неверници и повечето се задоволявали с това. Някой от фамилните им имена не са типични за изповядващите исляма, но затова пък личните им имена били мюсюлмански.
Общият брой на помашките села от Солунския вилает през 90-те години на XIX в. бил Серски санджак – Серска каза – Йеникьой. Демирхисарска каза – Палмеш. Петричка каза – Брезница, Сливница, Моравици. Мелнишка каза – Ново село, Грънчар, Градешница. Горно Джумайска каза – Осеново, Церово, Бачиново, Симитли, Крупник, Симитлийски чифлик. Разложска каза – Мехомия, Белица, Якоруда, Бачево, Добринище, Баня, Бабек. Неврокопска каза – Теплен, Беслен, Кашица, Ракищен, Лозна, Вълково, Брезница, Корница, Лъжница, Филипово, Буково, Рибново, Циропол, Осиково, Скребатно, Горно Дряново, Орешово, Долно Дряново, Долян, Сатовча, Плетена, Дъбница, Фустаня, Блатен, Крушово, Дебрен, Фърбово, Боболин, Манастир, Слащен, Вълкосел, Бръщен, Витово, Избища, Туховища, Горешево, Крабул, Борово, Попово, Владиково, Граждел, Съртчан, Глум, Колюш, Росилово, Любен, Борен, Осеница, Ловчища, Прибойна, Дъблен, Малошийца, Стирен, Шурдилово, Колярба, Добрежъл, Калгово, Кочан, Тисово, Бархово, Жижево, Любча, Марулево, Буган, Вердженица, Долна Лакавица, Страни, Барщен, Костен, Вощица, Осина, Перух и Рашово.
Драмски санджак – Драмска каза – Ескикьой, Боболец, Сидерево, Пепеляш, Джирновица, Крапица, Тифута, Тиклево, Драгища, Левотин, Загорич, Козлукьой, Лишен, Пасрево, Халван, Балабан, Калово, Горуново, Чора, Кътън, Пелпан, Краново, Чернягово, Радибош, Бакова, Черешово, Бичово, Лещен, Конищан. Правешка каза – Кучкар. Кавалска каза – Ески кавала, Корита, Кокала, Кънали и Пренчово.
Солунски санджак – Йенидже Вардарска каза – Фущани, Терстеник, Рониславци, Габровци, Кожушани, Перледово, Новоселци, Страища, Продом, Гостолюби, Слатино, Севрели, Порово, Рожени, Кавиняни. Воденска каза – Манастир, Църнишево, Прибъдище, Струпино, Тресино, Сботско, Костурчани, Родино, Драгоманци, Поляни, Бизово, Кронцелово, Джедит, Кърладово. Тиквешка каза – Кафадарци, Ватоша, Неготино, Глишик, Марена, Манастирец, Дряново, Бухля, Страмашево, Сирково, Росоман, Крушовица, Сопот, Турска курия, Криволак, Тремник, Пърждево, Бесвища, Барево, Вешие, Долни Дисан, Дамяник, Пепелища, Войшанци, Бистренци, Дублино, Корешница. Дойранска каза – Долно Горбасово, Горно Горбасово. Велешка каза – Ваничани, Долни Врановци, Горно Оризаре, Долно Оризаре и Мелница.
Според Васил Кънчов от Разлог до прохода Предела помаците живеели в долината на река Струма. В самия проход помашки села били Осеново и Церово. На юг, по десния бряг на река Струма, живеели помаци в целия западен дял на Кресненската клисура. Главно село в този район било село Крупник, а при изхода на клисурата имало помаци в още 5 села.
В долината на Брегалница имало три помашки поселения. Първото било в Малашево и се състояло от селата Пехчево, Берово и Ратово. На север се намирало по-многобройно помашко поселение – в Пиянец със средище Царево село. Освен в него помаци и в още пет села. В Куманово и Скопско е имало по едно помашко село, обитавани от преселници от Княжество България – Помаккой и Юмерли. В Щипско също имало едно помашко село – Мушанци. Малка помашка група живеела в Беласица планина, около прохода Дова тепе. В Серско поле до р.Струма на път за Солун било разположено помашкото село Йеникьой, жителите на което се заселили през 90-те години на XIX в. от Ловешко.
В горепосоченото село Пехчево, разположено в полите на Влахина планина до един малък приток на име Кадънка, имало три джамии и една църква. В селото ставал пазар и се търгувало главно с месни произведения. В Царево село имало една джамия и един мектеб и всяка събота там също ставал пазар.
В източните склонове на Кошуница планина помаци се срещали в селата Пренджово, Къналъ и в още 15 села.
Около Шар планина в няколко района живеели торбешите. Най- многобройни били дебърските. Те образували три отделни групи, като най-голямата били на югозапад от град Дебър и населявала гребена на планинската верига, разделяща коритото на Черни Дим от коритото на Девол. Тази торбешка група заемала земи чак до Охридското езеро. В нея влизали 4 чисто торбешки и 11 смесени с българи села. Чисто торбешки села били: Требища, Голямо и Малко Острени и Ябланица. В Охридската част се намирали селата Охтиси, Подгорци, Бороец и Лабунишча – всичките смесени с българи. Съвсем отделно стояло с. Райца, което било още по на юг. То се намирало в Албания, но административно се водело към Охридска каза. По това време торбешите много притеснявали българите и ги принуждавали да се изселват. Втората група торбеши живеела в местността Жупа на югоизток от гр. Дебър. Тя се състояла от четири чисто торбешки села и от пет смесени с българи села. Третата обхващала високите части на планината Кърчин, на североизток от гр. Дебър като в нея влизала и част от местността Мала Река и достигала до река Радика, където се намирали двете села Янче и Могорче. Тук имало осем чисто торбешки села и четири смесени с българи села. Средище на тези селища било село Жерковица. В Горни Полог, Тетовска каза имало още три торбешки села, разположени в полите на Шар планина на път от Гостивар за Тетово. Близо до Гостивар се простирало село Враньовци, а след него – Еловяне и малкото село Урвич.
Друга голяма група торбеши живеели в Скопска каза. Селата им били шест на брой, чийто жители били преселници от Дебърско. Към тази група спадало и село Горно Враньовци, Велишка каза.
Вън от пределите на Македония в Призренска каза имало една голяма група. Тя населявала местността Гора, по горното течение на река Люма в западните склонове на Шар планина. Там били разположени 42 горански села. Жителите им се занимавали предимно с бозаджийство и обикаляли целия Балкански полуостров, за да търгуват.
Аповците се делили на две групи. Едните заемали Горно Кичово с чисто аповските села Сърбица, Бачища, Горна и Долна Стрегомища, Цъвивци. Само Прека било със смесено население. Всички села били разположени покрай стария път от Кичево за Тетово и Скопие. Втората група обитавала Долно Кичево. В нея влизали аповците от самото градче Кичево и от селата Сърбяне, Лисичани, Прегово, Пласница, Крушица, Челопеч и Требино. Освен тях, в село Модрища имало седем аповски домакинства, а другите били български.
В Костурска каза се наброявали 14 торбешки села. Само едно от тях –Жервен било отделено и се намирало на север от Костур в местността Кореща. Другите 13 били разположени на югозапад от Костур в местността Несрам и с изключение на три, сред жителите на останалите имало и българи.
През XIX в. търговците от планинските краища на Западна Македония – Тетовско, Дебърско, Кичевско и Костурско насочвали своите гурбетчийски маршрути повече към Сърбия, а от Източна Македония – към България.
В Прилепска каза имало една малка група състояща се от три села – Дебреще , Пещалево и Лажене , в последното от които живеели и българи. Тези села се намирали в Барбарос планина.
В Горна Преспа, Битолска каза, имало също една малка група от торбеши. Имало ги и в околийското градче Ресен, както и в селата Съподско, Лахии, Царедвор, Дърмен, Подмочане и Козяк. Последните две били със смесено население, като в първото живеели и българи, а във второто – албанци. Към тази група спадало и торбешкото село Буково, разположено между Преспа и Охрид, чието население също било смесено с албанци.
Значителна била тиквешката помашка общност. В Тиквеш помаците съставлявали три отделни групи. Най-голямата заемала плодородните части от Тиквеш по десния бряг на река Вардар с център Кавадарци и с големи помашки села около него. Втората група обхващала няколко големи села по левия бряг на река Вардар, а третата се вмествала в тясната ивица по десния бряг на река Църна с главно село Дряново, на пътя между Тиквеш и Прилеп. Общо помашките села били 27 и съставлявали половината от населението на Тиквеш. В повечето от тях имало и българи, които работели като ратаи и им обработвали земята. В Тиквеш сред помаците имало големи земевладелци – бегове и аги. Предполага се, че това са потомци на местни боляри, които приели исляма, за да запазят владенията си.
Друга голяма група са мегленските помаци. Местността Меглен обхваща плодородната котловина между Нидже планина и Кожух планина. Тя е оросявана от много притоци, които се спускат от двете планини и образуват река Меглешница. В низината били разположени общо 49 села, като 13 от тях – в планината и били български , четири били турски, а другите – или чисто помашки или смесени с българи, които навсякъде били малцинство. Към тази група спадало и влашкото мюсюлманско село Нъте. Мегленските помаци били фанатици и не позволявали да се градят църкви в техния район, както и в село Съпотско – административен център на част от Меглен. Много от тиквешките и мегленските войници служели в султанската гвардия. Между мегленските помаци също имало голям брой бегове и аги, които подобно на тиквешките владеели много земи.
Общата статистика на помашките села в Скопски и Битолски вилает от 90-те години на ХIХ в.е следната:
Скопски вилает – Скопски санджак - Скопска каза - Юмерли, Долни Количани, Пагарюша, Цветово, Умово, Държилово. Тетовска каза – Еловяне, Урвич, Враньовци. Куманска каза – Помаккьой, Косматица. Малешевска каза – Пехчево, Берово, Царево село, Турско Габрово, Вирче, Станимир, Град, Звегор, Трабатовище, Истевник, Цървеник, Килиманци. Щипска каза – Уланци.
Битолски вилает – Битолски санджак – Битолска каза – Търновци, Ресен, Буково, Спотско, Лахци, Царев двор, Дърмени, Подмочани, козяк, Сливница. Прилепска каза – Пещалево, Дебреще, Ложане. Охридска каза – Пещани, Велгоща, Райца, Охтиси, Подгорица, Лабунаща, Боровец, Вранища. Кичевска каза – Кичево, Премка, Сърбица, Бачища, Горна Стрегомища, Долна Стрегомища, Цървивци, Сърбяни, Староец, Лисичани, Преглово, Пласница, Крушица, Челопеци, Требино, Модрища. Дебърска каза – Обоки, Обреле, Макелари, Долна Коргища, Клабучища, Житинени, Кочища, Брещица, Голяма Папраница, Малка Папараница, Църни Оборци, Байрамовци, Горно Горенци, Долно Горенци, Власики, Ябланица, Дженища, Требища, Кленьое, Летен, Стреблево, Себища, Големо Острени, Малко Острени, Радомирица, Миреши, Отишане, Сърпетово, Тучепи, Торбачи, Търново, Радовеща. Ресенска каза – Жерновица, Видоши, Болетин, Требища, Вельо Бърдо, Раостоше, Хаджиевци, Присойница, Скудриньое, Долно Косоврасти, Могорче, Янче. Костурска каза – Жервени, Желин, Цикони, Добролища, Дреничево, Галища, Забърден, Желегоже, Гърлени, Св. Неделя, Ошени, Четирок, Горно Папрадско.
