В труднодостъпните планини на юг от Призрен и в Шар планина живеят около 24 хиляди българи мюсюлмани, които от векове ревниво пазят езика и обичаите си
Таня Мангалакова
Снимки авторката
София - Скопие - Призрен - Драгаш - Брод
- Млике - Крушебо - Рестелииа - Кукъс - Борье
- Орешек - Цьрнолево - Шиштевоц
Гораните, или нашенци, са специфична етнографска общност, живееща в планинските райони на Косово, Албания и Македония - Призренска Гора (зоната на Драгаш и Жупа в Косово), Кукъска Гора (Северна Албания) и в Западна Македония. Помежду си се наричат нашенци или гора-ни (горанци), а езикът, на който говорят и който учат вкъщи - нашенски. В Албания нашенският е повлиян от албанския, а в Косово - от сръбския и македонското наречие. Това е архаичен български диалект, македонско наречие. Известният изследовател на Гора от Кукъс Назиф Докле е посещавал Родопите и смята, че няма разлика между родопския диалект в България и езика на нашенци в Албания. Той забелязал при първата си визита в София, че в книжовния български език ударението е подвижно, докато в нашенския обикновено пада върху третата сричка отзад напред.
Страната на Кане 
Нашенци са изключително сърдечни хора. Пътешественикът е гост в горан-
ските села и всеки от тези балканджии се надпреварва да му предложи подслон и да го нагости. „А дали си добро?", питат при всяка среща нашенци. Отговорът на нашенски е „кане", което означава „да". Нашенци се радват от сърце, когато гостът отговаря с „кане".
В Косово и Македония нашенци пишат на кирилица, докато в Албания само на латиница. Мифтар Аджеми, преподавател в Призрен, родом от село Доно Любине, Жупа, е измислил “нашиница” - азбука за нашенския език. Той самият, каккто и други интелектуалци от Косово, пишат проза и поезия на нашенски език.
Нашенци са ислямизирани славяни, приели мохамеданството по време на османската империя. Те оцеляват благодарение на гурбета вече столетия, защото зимите в планините на Гора са люти и траят по 6-7 месеца. Нашенци от Призренска Гора са най-добрите сладкари, бюрскчии бозаджии на Балканите, а нашенци Жупа са се специализирали като строили. В Кукъска Гора гурбетчиите се наричат „путниц", а гурбетът - пут.
Нашенци са описани от българския етнограф Васил Кънчов в началото на ХХ век като торбеши, българско помохамеданчено население, което говори на български език. Той описва торбешите, населяващи местността Гора, разположени около горното течение на река Люма в западните ребра на Шар планина, мирни и работливи. „Бозаджии от Гора, се скитат из целия Балкански полуостров по печалба."
В наше време споменът за тях все е жив в България, По-старите хора в София, Пловдив, Кюстендил, Варна си спомнят, че най-добрите бозаджии и майстори на бюреци, баклави и халви са били албанци, които говорели на български. Всъщност в началото на миналия век докъм Втората световна война из българските градове са държали дюкяни не арнаути, а горани, нашенци от Косово и Албания.
По време на експедициите ми срещнах много нашенци, чиито роднини са работили преди 50-60 години в някой български град. В с. Млике, Косово, срещнах 84-годишния Рушид Всапи - Бозаджията, който с умиление си спомня за дюкяна си в Пловдив и за бозата от просо, която се харесвала много на пловдичани. Върнал се в Косово през Втората световна война. Сега и той като мнозина нашенци в Косово оцелява благодарение на стоте евро пенсия, която получава от Белград. Около 2000 нашенци в Косово получават заплати от Сърбия, а 1800 пенсионери получават пенсии от Белград. Заплатите не са високи, например един учител получава около 180 евро месечно, но са животоспасяващи в условията на жестока безработица за гораните в Косово - 90%. Мнозина са мигрирали в Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина и си идват в Гора само през лятото по време на отпуските. Голяма част от гораните са гастарбайтери в големите градове на Западна Европа. Родовите връзки са много силни и нашенци изпращат пари на роднините си в Косово и Албания.
През юли и август из цяла Гора има сватби и планината се оглася от зурни и тъпани. По това време гораните гурбетчии се връщат в планината и прекарват почивката си по родните села. Неженените трябва да си бендисат (харесат) половинка. Това става на корзото (стъргалото, което е в центъра на всяко село). Планината с неотменна част от бита и традициите на нашенци. Районите, в които живеят, са острови на независим живот - този на балканджиите, където времето има друго измерение. Сватбите се правят според вековни традиции - някога са траели 5-7 дни, а в днешно време - поне 1-2 дни, и са празник за цялото село. Невястата е шарена - лицето й се изписва и покрива с брокат и се боядисва, каквато е традицията и при българските помаци. Свекърът отива да вземе булката от родителите й със зурни и тъпани и с хоро, което се вие из цялото село. Дават се даровете, забулва се булката, качват я на кон и цялата церемония тръгва с хоро и свирни към къщата на бекяра (ергенина). На сватбените тържества нашенки в Косово и Албания слагат на главите си капи със златни дукати, които се предават от поколение на поколение. Когато сватовете отиват да вземат булката, носят й капа с дукати. Нашенки в Жупа, Косово, не са толкова богати и затова техните дукати са от сребро. Нашенци се женят по любов за разлика от браковете при албанците, които се уреждат между фамилиите.
През лятото, когато нашенци се женят, из Шар планина звучат вълшебните горански песни - смес от македонски, албански, български, сръбски и турски мотиви. Една от тях е песента „Зайди, зайди", която разпознах като песен на Горан Брегович във филма „Аризонска мечта" под името „Dreams". Горанските песни са бавни, с много ориенталски ритми, в които се разказва за гурбет („Моля се да се завърнеш") и любов.
По традиция гораните се връщат от гурбет, за да си вземат булка нашенка, смесените бракове са изключение. Младият Морач от Шиштевец, чието име означава вечнозелена трева, която се бере по хълмовете на планината и която си разменят влюбените, се е оженил миналото лято на пищна сватба, за която из околните села на Северна Албания все още се разказва. Той живее и работи в строителния сектор в Лондон, където има цяла колония от около 700 нашенци от Шиштевец, Направили са си дори уебсайт. Баща му го предупредил, че ако ще се жени за англичанка, по-добре да не му се мярка пред очите, и Морач се върнал в родното си място Шиштевец, минал по корзото и си взел нашенка.
Нашенки учат само до 8-и клас И до ден днешен горанските жени в Косово и Албания носят стари носии, те са етническа идентичност. Пристигайки в Драгаш, най-голямото селище в Косовска Гора, нашенки личат отдалеч с черните кафтани, волни с брокат, и забрадени с шамии. В горанската женска носия има и учкур като при българските помаци. В Косовска Гора жените носят по-модернизирани носии, докато в Кукьска Гора носиите се тъкат, шият и бродират от жените на ръка. Нашенки са красиви, снажни, с бяла кожа и светли очи. Те са в подчинено положение на мъжете. През последните години в Косово те са лишени от образование. Не могат да продължат образованието си след 8-и клас и не им остава нищо друго, освен да се омъжат. Преди две лета в село Крушево се запознах със симпатичните 20-годишни близначки Рамиза и Ресмия. Те са ходили на училище само до 8-и клас и родителите им се страхуват да ги пуснат в Драгаш или Призрен, за да учат. Страх ги е от албанците. И това лято те стояха край пътя и чакаха единственото нещо, което може да споходи както тях, така и останалите горански девойки, чиито родители не мислят образованието за приоритет - да се омъжат. Все още еманципацията е далече и кафенетата са запазена територия само за мъжете. Нашенки се трудят много - освен че отглеждат децата, те работят тежка селска работа -чуват стока (животни), косят трева, правят вкусно сирене - солено и твърдо, нещо като пармиджано на Шар планина, и урда (нещо средно между извара и катък), вкусен мазник (нещо като катми), а в селата на Албания - жънат със сърп пшеница, овес и ръж, събират ръкойките под палещите лъчи на слънцето. Планинската земя в горанските села на Албания не е плодородна, но въпреки това сред склоновете на голата планина отдалече личат бахчи (ниви), засети с грах, царевица, картофи, пшеница. Жените ходят пеша или на коне, за да обработват нивите.
Именно жените са тези, които пазят езика - заради това, че имат малко социални контакти извън дома и родното село, те не говорят с примеси от сръбския език (в Косово) или албанския (в Албания). Защо нашенки стоят вкъщи и нямат работа? - често питах в горанските села в Косово. Отговорът на мъжете е недвусмислен: „Традицията при нас е мъжът да работи и да носи пари вкъщи. То сега няма работа за нас, мъжете, а какво остава за жените."
Джурджевдан В днешно време нашенци празнуват както мюсюлманския Байрям, така и празници от християнското и езическото време. Най-големият празник в Гора и Жупа е Джурджевдан (Гергьовден). На 6 май всяко горанско село, независимо дали е в Македония, Косово или Албания, празнува на голяма поляна край селото с хора, тъпани и зурни. Нашенки в Косово са пременени с бели кафтани, с шамии на главите, а тези в Албания слагат своите автентични халища (дрехи на нашенски), тъкани и везани на ръка. В Албания Джурджевдан се празнува 4 дни - сбечиня, трзвке, потке и теферич.
Потомци на богомили Из Кукьска Гора мой гид е известният историк, график и резбар Назиф Докле. Той смята, че нашенци са торбеши, потомци на прогонените богомили, намерили убежище из високите планини в Косово, Македония и Северно Косово. Богомилите отричали кръщението с вода, проповядвали пряка връзка между човека и Бога, без посредничество и икони. Богомилите отхвърляли символа на кръста, преклонението пред иконите и християнската йерархия. „Нашенци в Албания казват: „Попът, като си нямал работа, кръстил кобилата", а в района на Призрен: „Поп, като си нямал работа, кръстил ярето", обяснява той.
Назиф Докле казва, че богомилите са приели исляма заради общите неща в религиите. Ислямът няма икони, храмовете му са прости и служат само за молитва. Богомилите са били прогонени, прокълнати от църквата, отдалечени от православната църква и те видели в исляма упование. В богомилството или дуализъм - присъстват доброто и злото. Жените в Гора се борят срещу силите на Сотона (Сатаната), опасен много за трудните жени и децата, Гробник (духа), Вампира, Шейтана (дявола), джин, Джибраил.
И до ден днешен нашенци, които имат албански презимена, се именуват и със славянските си фамилии - Маркочовци, Тучевци, Куманичевци, Киревци, Живковци, Белинци, Дочовци и др. В родното село на Назиф Докле, Борьс нашенци помнят славянските си презимена - Киревци, Калевии, Шантировци, Цековци, Козаревци.
Освен Джурджевдан нашенци празнуват християнски празници - Божич (Коледа), Митровден, Крьстовден, Водиче, Летници, Атанас и др. От исляма е взето съвсем малко - Голям и Малък Байрям, сюнетите.
За официалната статистика в Албания нашенци просто не съществуват като отделно малцинство. Районът на Кукьска Гора е труднодостъпен особено през зимата, когато по 3 месеца цели високопланински села живеят откъснати от равното. И въпреки това в много села в Кукьска Гора най-голямата сграда в центъра е училището. Нашенци не са ревностни мюсюлмани. Често в кръчмата ходжата си пийва ракийка или бира с мъжете. По време на комунизма джамиите са разрушени и сега нашенци в Албания бавно си строят мюсюлмански храмове. В Борье и Шиштевец се строят джамии с пари на нашенци, но тепърва ще се градят минарета. В село Църнолево няма джамия, а ходжата ходи да прави намаз по други села. Кукьска Гора е далече от България и въпреки това страната ни присъства в тези далечни села. Има завършили студенти в български университети. Освен това България присъства във всяка къща чрез сателитните телевизионни музикални канали за поп фолк „Планета" и „фен". Нашенци харесват много българските фолк певици, сред тях с много популярен Азис. Тези телевизионни канали се гледат и в Косовска Гора, и в Жупа и се харесват много от младите хора.
Криза на идентичността В село Брод освен македонци мюсюлмани има и потници. Често хора от един род се идентифицират по различен начин - едни са македонци, други - българи, а най-ревностни са новосъздадените бошняци. По високите дувари на Брод се четат графити като „Аллаху екбер", „Боишяшка махала". В началото на 90-те години група екстремисти фундаменталисти започнали война срещу празнуването на Божич (Коледа) в селото. Дотогава сгодените момичета правели торти на своите избраници и ергените дефилирали в началото на януари по корзото (стъргалото), за да се види коя е най-хубаво украсена. Намерил се даже един млад ходжа от Рестелица, който започнал да упреква броджани, че празнуват Джурджевдан, че бил „кавурски празник" (гяурски). Рестелица е най-голямото село в Косовска Гора, където живеят най-ревностните мюсюлмани. В момента там има ислямско училище, чийто преподавател е завършил в Саудитска Арабия. Около 400 младежи ходят да изучават Корана, девойките са забулени с шамии по азиатски, а не по нашенски маниер. В Рестелица нито една жена не ходи без мантия. Там младият имам Насер се мръщеше всеки път, когато разговаряхме за най-големия горански празник Джурджевдан. Това всъщност не било Джурджевдан, а Летан дан, който бил от времето на паганизма, нямал нищо общо с християнството. „Защо ние трябва да празнуваме Божич (Коледа) или Илинден?", коментира имамьт. След войната в Косово мнозина нашенци в Косово намират за по-безопасно да се наричат бошняци и да учат и говорят босански език. Политиците бошняци са едни от малкото представители на малцинства в Косово, участващи във временните косовски албански институции, които и бойкотирани от най-голямата неалбанска общност в провинцията - сръбската. Садик Идризи от коалиция „ВАКАТ” е министър на здравеопазването и член на албанския преговорен тим за статута на Косово. Той смята, че в Гора живеят бошняци, които говорят босански език. Но дори в родното му село Крушево повечето хора, с които разговарях, се самоопределят като „горани, нашенци" и наричат езика си нашенски. Политиците на нашенци в Гора и Жупа, Косово, са разединени. Има професия сърбин, професия македонец, професия бошняк. Комуто както е изгодно. Повечето горани разчитат на децентрализацията в Косово и настояват по време на преговорите за статута във Виена да се върне старата община Гора с център Драгаш, премахната след войната през 1999 г. Садик Идризи, а също и Джезаир Мурати - депутат в парламента в Прищина и председател на Демократическата партия на боишяцитс в Косово, имат план за създаване на община Драгаш с две подобщини по примера на град Митровииа. Джезаир Мурати смята, че бошняците в Косово трябва да се интегрират във временните косовски институции, да учат албански език, защото това е езикът на мнозинството. Интересен детайл е, че държавата Босна и Херцеговина отказва да дава гражданство на нашенци от Косово.
„Свършено е с нас, ако няма община Гора", смята Рустем Ибиши, депутат в парламента в Прищина и лидер на Гражданска инициатива Гора (ГИГ). Срещнах се с него в родното му село Мликс, което е само на десетина километра от село Крушево, където живее Садик Идризи. Рустем Ибиши е критичен към концепцията за наличието на бошняци в Гора. Той смята, че гораните са уникална етнографска общност. Основният проблем според него е, че гораните напускат Косово заради трайната безработица, липсата на перспектива и страха от албанците.
Феноменът български паспорт Гора и Жупа в Косово са анклави, в които нашенци буквално се задушават - те се страхуват за своята сигурност, не могат свободно да пътуват из териториите, където албанците са мнозинство. Днес за нашенци в Косово най-несигурното място за бизнес е протекторатът, най-непривлекателният вид паспорт за тях е издаваният от администрацията на ООН УНМИК-ов паспорт, с който не могат да пътуват никъде без виза. Доста трудно е да се пътува със сръбски или македонски паспорт, които също изискват визи, В момента най-привлекателно е да си гражданин на България, българският паспорт е като магнит за нашенци в Косово. Това е най-лесният начин за измъкване от анклава към Западна Европа. На черно върви по 6000 евро, довериха ми нашенци.
В Косово вече има регистрирани 2 неправителствени организации, които искат да осъществяват културни проекти с България. Само че „майка България" е глуха за молбите им. Културно-просветно дружество „Български мухамедани" е регистрирано през 2004 г. в Долно Любине, Жупа, но досега няма особена дейност. На 22 декември 2005 г. е създадено и още едно неправителствено сдружение на нашенци - Младежки съюз Гора, което очаква страната ни да бъде по-гъвкава към гораните от Косово, ако иска да има влияние. Авния Бахтияри, председател на сдружението, апелира към София: „Нашите хора са ценни, имотни, работливи. Ако получат документи в София, гражданство и паспорти, всички ще инвестират парите си в България. Ние ще дойдем с парите си в България, ще инвестираме в кафенета, търговия, сладкарници. От друга страна, България би имала български граждани в Косово. Трябва да се бърза, няма време, защото през 2007 г. България ще влезе в ЕС, а и статутът на Косово скоро ще се реши. Ако на хората не им се помогне да получат по-бързо българско гражданство, всичко ще е напразно, лук и бода", обяснява емоционално Авния.
Паника за статута на Косово „Горанцитс са ситни, малки и трябва да знаят всичко, ако искат да оцелеят. Горанецът трябва да знае и горански, и сръбски, където работи, трябва да се преклони. Това е реалността", смята Джснгиз - горанец, собственик на сладкарница „Пеливан" в Северна Митровииа.
Най-големият страх на гораните е, че албанците ще ги изтласкат и от планините по познатия вече метод, с който са прогонили сърбите в Косово и македонците в съседна Македония, изкупувайки най-привлекателните терени и къщи, след което идват с многобройните си семейства и със заплахи и натиск принуждават другите етноси да мигрират окончателно.
Преди да си тръгна от село Борьс, където гостоприемството на нашенци наистина беше безгранично, те вече ме приеха за своя. Тогава Ремзия, моят домакин, накара жена си- лъчезарната 42-годишна Биляна, да извади носията си, която сама е тъкала и бродирала, и да ме облекат 8 нашенска носия. За няколко минути бях облечена в няколко ката писани дрехи в ярки цветове, пребрадена с красива шамия, накичена с бижута, направо като в индийска приказка. Надойдоха комшийките, а аз се потях под тежките дрехи. На изпроводяк и аз станах нашенка.
Репортажът е осъществен с помощта на Европейската културна фондация.
Публикувано в списание “Тема”, брой 33 от 2006 година
